ИЗГНАНИК

Христо Черняев

Днес всичко е съвсем далеч от мене.
Животът е една зацапана илюзия
и тя, като смъртта, не струва нищо.

И всичко е съвсем далеч от мене:
и роден кът, и близки, и любими.
Единствено пред погледа се мярка
овълчената мутра на съдбата.
И да заплачеш, няма кой с дланта си
сълзата ти горчива да изтрие.
Да се усмихнеш - няма как да стоплиш
пространствата на българската зима.
Да викнеш - няма кой да ти отвърне,
че гордото старопланинско ехо
отдавна в пещерите е заспало.
Да прокълнеш…Аз няма да го сторя,
Българийо.
Разпънат съм на кръста,
но ти, подобно мащеха, не трепваш:
аз не усещам твоята десница,
не чувам устните ти побледнели,
не виждам образа си в твоя поглед…
Макар да съм изгнаник в тебе, Майко,
в сърцето ми до дъно е забито
продупченото ти от битки знаме
и то нашепва на кръвта ми, Майко,
какво да люби и какво да мрази.

Омълнен, клет, виновен ли съм, дето
не мога друг и другаде да бъда.
Това ми стига, за да имам име,
дъха си с твойте ветрове да сливам,
небето ти в очите си да нося.