ИДВАНЕ
ИДВАНЕ
От пустинята идвам
и пристигам с тъга.
Всички нощи отмивам
в тази златна река.
Сред душевните бездни
търсех глътка покой.
Ала месец обесен
ме посрещаше с вой.
Дирех стъпки познати
в пясък хрускащ и зъл.
Но случайният вятър
ме поваляше пръв.
Уморих се да скитам
от сърце до сърце.
Сред пустинята спирам
и протягам ръце.
В коридорите тъмни
на поредния ден
виждам как ще покълне
моят дух наранен.
Безнадеждните мисли
ще разсъмнат сами.
И в очите ми чисти
ще се вгледат звезди.
ОЧАКВАНЕ
За себе си все нямам часове.
За другите съм щедра пребогато.
И чувствам, че сърцето ми ще спре
в средата на препускащото лято.
Градините, поели тежък зной,
отварят непрошепнатите думи.
След всичките усмивки ще е мой
и мамещият вятър лек на юли.
Крайбрежните тополи се топят
и търсят самотата ми висока.
Люлее ме сред сенките брегът
и връща ме при рибите дълбоко.
Не вярвам вече в нови чудеса -
че приказката свърши и забравих.
И само сред безкрайна синева
си спомням за приятелите стари.
И може би светът ми днес е сив.
Но утре ще е пълен пак с надежди.
По пясъка се стича лъч игрив
и слънцето през облак в мен се вглежда.
НАЗАД
По козите пътеки на душата
пътувам векове назад.
Усещам, че духът ми е напрашен
с безверие, с религиозен глад.
Пребродих с мисълта си манастири,
базилики, ротонди, планини.
Усетих, че до края си ще диря
пътеките на своите деди.
През бурени житейски и коприви
се връщам към свещения си храм.
Но никъде утеха не намирам:
човекът е обречен да е сам.
През кръстове, могили и тепета,
през гробове незнайни вдън гори
минавам - и усещам още трепет,
когато дим сърцето ми гори.
На кладите изгарям с всички зрящи.
Пред гилотината стоя в сълзи.
И виждам, че планетата е страшна
след толкова злодейства и войни.
За вярата си днеска кой воюва?
И носи ли надежда вечността?
Любовната ни мъка пак купува
продажници с подкупващи лица.
Затворена зад думи и тревоги,
душата ми за слънце закопня.
И искам в лабиринта да ме води
очакваната дневна светлина.
КУЧЕТА
Още вият кучета в душата ми.
Още ми горчи от преумора.
Някъде зад хълма са останали
щедрите и хубавите хора.
Виждам, че отдавна са угаснали
смелите мечти за път и истина.
Боровете сврени са сред храстите.
Свличат се пътеките по-ниско.
Някъде на завет под баирите
бягам от студа на самотата.
Рухнаха отдавна и кумирите.
Срината е вярата в децата.
Няма ги. Отдавна отлетели са
птичите ята на любовта ми.
Всичко е изгубено. Но свежа съм.
Търся чистотата с песента си.
Кучетата вият върху преспите.
Вятърът разнася воя страшен.
Удрям се в дърветата насрещни и
искам с поглед някого да сплаша.
Няма да се справя с пустотата си,
но ще искам утрото да стигна.
Щом като дочуя тишината ти,
в миг ще проговоря. И ще стихна.
БЕЗСЪНИЕ
Безсъние ме мъчи сто години.
След нощите осъмвам без следи.
Затворена зад купищата книги,
пропускам хора, срещи и беди.
Немигнала, разсъмвам като песен.
В елегии разказвам своя ден.
В баладите светът е страшно тесен.
В поемите задъхвам се с рефрен.
Реките на словата ме измиват
и бухват пак моминските мечти.
А някъде от детството извират
най-приказните влюбени звезди.
Безсъние люлее всяка горест,
която не познава гордостта.
И пиша нощем делничната повест,
в която ще избягам от съня.
БЕЗУМИЯТА
Безумията светли на душата
все още ме вълнуват. Не заспивам.
Прелитат ветрове, искрят в тревата
на сенките учудените мигли.
Големите тревоги от деня ми
навярно не познават синевата.
Масурите на облаци в съня ми
посрещат всяко утро светлината.
Дъгите на мостовете люлеят
мелодията тиха на сърцето.
А камъните речни пак се смеят -
замерят ме със пръски до небето.
Прекрачвам през съня и влизам светла
в зората на поредния си делник.
И дрехата си плахо ще наметна,
щом тръгна по пътеките заветни.
Безумията светли на душата
ми махат от отсрещните баири.
Те гонят във съня ми самотата
и в утрото откривам свои дири.
СВЛАЧИЩА
Някой ще ме спре сред пътя ми
като късен суховей.
И ще го пресрещна в тъмното
като вятър вдъхновен.
Някого ще трябва искрено
да възпирам от беди.
Може дълго да съм дирила
под заспалите брези.
Хукналият глас на бухала
заклеймява моя ден.
Ако трябва - ще го сгуша пак
в празничния си рефрен.
Спрели под среднощни бурени,
дебнат ме звезди без свян.
Искат да ограбят сънени
и последния саван.
Впримчени от дните бягащи,
плачат с глас на ветрове
моите среднощни свлачища.
И се раждат стихове.
ТАКАВА СЪМ
Косите на тревогите ми речни
измиват светлината на горите.
Поискам ли да стане всичко вечно,
навярно ще дочуя странен кикот.
Замрежени от диплите на вятър,
ръцете ми все още се сражават
и търсят мохиканите на мрака.
А всъщност без любов не оцеляват.
Лианите на спомените луди
ме хващат като в обръч от коприва.
И в нощите ми пърхат пеперуди,
а лунната пътека ги завива.
Къде ли са безумствата ми скрити?
Коя съм, непростила на тревата?
Ще следвам ли лъча, незапокитен
след грозната извивка на лъжата?
Дали ще са готови да ме вземат
със себе си дърветата големи?
За слънцето навярно е потребно
да има и дъги несподелени.
Очите ми към утрото надничат.
В ушите ми звучи рефрен забравен.
Сърцето ми отново лудо тича
и спомените в тъмното заравя.
А спряла на завоя - до брезата -
с усмивката на лято се обличам.
И хуквам като вятър сред водата,
която ще ме милва и обича.
Сезоните се сменят - аз оставам.
И нося дъждове, в очите скрити.
Но миглите ми огъня запалват,
а устните ми словото разчитат.
Такава съм - раздаваща се щедро.
Такава съм - от битки несломена.
И утрото посрещам с поглед ведър.
И в стиховете болките споделям.
