Ламар

ЛЯТО

В покоя на гората шуми река. Реката бърза с бързеи пенливи, игриви и облива камъни, грамади и пада във водопади надолу към полето, дето слънцето свети в игривите ниви.
Там вятърът, слязъл студен от гората, люлее житата. Едно зайче преброжда нивята, надига уши и слухти. На мустачките му се полепва прашец от класа на житата. То киха, върви и ушите му с бялото на паламида плават в озареното житно море. Трактористът му свири, то спира и после прескача в зелено, синнало се като море.
“Колко много са сеяли хората- мислеше зайчето. - Има за мене и за всичките зайчета!”
- Колко си малко ти, зайче, в полята на хората! - рече му гаргата, кацнала върху тополата.
- Аз съм малко - отвърна й зайчето, - но не съм гарга.

КЛЕК

Високо в планината, дето бурите свистят и пада сняг през ноември, няма ни брези, ни ели, а расте клек. Клекът расте ниско над земята, кръстосал гъсти криви клони от корена.
Туристите не обичат клека, защото им прегражда пътеките, но клекът е красив и могъщ. Той се бори с бурите и със снеговете. През зимата в планината няма клек. Снегът го затрупва с дебели преспи и по него скиорите летят на воля.
Като духне югът и полите на планината почернеят, надига се клекът. Снегът бавно таи в дебелите му корени. Кристалната вода попива в мъха и през лятото сълзи надолу и пълни пенливите потоци.
От дебелите сенки на клека идва животворната вода в равнините!
Слънце го жари и буря го брули, а той стои несломим по скали, по долини. Над него орлите се вият и в него сърните се крият!
Дето брадва е минала, клека изсякла, там суха земя и безводни рътлини чернеят.
Той хиляди години расте, а с ръка му достигаш върха, но с ръка се не чупи.
Тъй и човек се калява в труда и в борбата и никаква сила не може духа му да сломи!