Георги Н. Николов

През декември 1986 г. в Париж списанието на българската емиграция “Бъдеще” пуска от печат свой литературен сборник. Заглавието му е “Свободно творчество” и в него участие вземат дванадесет автори - с поезия, проза, а някои с опити и в двете изкуства. Сборникът, образец на литературата ни в чужбина, бе любезно предоставен от Тончо Карабулков, също отпечатал свои разкази там. Още повече, че след толкова години трудно би могъл да бъде открит по друг начин, освен чрез име в неговото съдържание. С него, както отбелязват съставителите, “нямаме претенциите да догонваме когото и да било, а искаме да припомним една стара и проста мъдрост: истинското изкуство се ражда само при свобода! Преди всичко, творецът трябва да се е почувствувал свободен. Той може да е в затвор или в лагер, но щом като е отхвърлил веригите от себе си, той е вече свободен. Второто необходимо условие за едно истинско изкуство е да има свободни читатели.”
Логично е да се запитаме по какви закони се развива литературата в емиграция - политическа и икономическа. И паметта на диаспората достатъчно благодатна почва ли е за художествено творчество, което иначе е с поглед и в темите от съвременността.
Може би централна тема по страниците, както по принцип в литературата на диаспората, е темата за България: символ, спомен, копнеж, носталгия. Размисли за причините, родили автора-емигрант. Надежди за връщане. Опити за интерпретация на съвременния бай Ганю. Осмиване на величия-еднодневки. Възвеличаване на работния народ. На фолклорните му традиции. Възпяване на природните красоти. Послания до любими образи, останали отвъд граничната бразда… От български пера във Франция, Белгия, САЩ, Бразилия, Германия, Австрия и т.н. От България - също.
По механичен, не по тематичен признак условно нека разделим “Свободно творчество” в две части: “Поезия” и “Проза”. Независимо, че по страниците произведенията следват името на създателя си с неговите жанрови предпочитания. Като в “Поезия” Николай Сърногорски, Красимир Чулков, Свежа Дачева, Михаил Филипов, Георги Бег, Георги Елин създават обединената палитра на българските нравствени ценности, ненакърними в трудности и беди. В лагерите, по улиците на чужди градове и пред въпроса: “А утре, какво?” Погрешно е да мислим, че лириката им е декларативна и политически плакатна. Изцяло зависима от идеологическите трусове на времето, в което живеят. Наистина, в “Свободно творчество” са представени и такива примери. В които също ще намерим основно съчувствие към жертвите на репресии, а не закани за отмъщение и реванш. Поезията на нашите автори е човечна, откровена, диалогична, образна. Тя носи философския размисъл при Свежа Дачева и стародавни житейски истини чрез “Метаморфози” на Елин. Георги Бег не може да забрави раздялата на влаковия перон, а Чулков се запечатва в следния свой катрен:

Създавам нетрайни истини,
и вярвам понякога в тях,
те са моите мини -
миниран, умирам от страх.

Нито един от поетите в сборника не се приобщава към модернизма и останалите съвременни им веяния, запретени през 80-те години у нас. Могли са, ала не са скъсали с разбираемото, дори делнично писане, най-точно отговарящо на външните проблеми, съпътстващи делника им. Понякога, както в “Една молба към Лилето”, изповедността, прилична повече на ридание, надделява. И желае да бъде чута през далечни разстояния, отлитащи години, застанала на прага старост:

Като се върнеш, моля ти се, спри
пред гроба на любимата старица
и тихичко попитай я, дали
ме чака с хляб и сол, и със горчица?

Кандилото във ъгъла дими ли?
До вишните цъфтят ли пак цветя?
Светулки и невзрачни самовили
кръстосват ли Владайската река?

На привечер другарите ми пак
подсвиркват ли под старата акация?
И лястовици в падащия мрак
прелитат ли, все тъй, с игрива грация?

Попитай я, а после й кажи:
да спре да плаче - аз ще се завърна…
Кажи й, и попитай я, дали
ще ми прости, когато я прегърна…

И бих искал, говорейки за поезията в сборника, припомняйки си стихове от други страни, в други издания, с най-характерен представител Стефан Кинчев от Бразилия, да споделя: “Поезията на нашата емиграция, в нашата диаспора, е трудна за четене. Защото е много искрена и талантливо родена, но е и много изстрадана. Носена подсъзнателно от автора във времето, в премеждия, колебания, трусове. Но е родена и трябва да се познава. Още повече от младите поколения, канещи се да напуснат България. Което и ще направят, впрочем…”
Не по-малко изстрадано е и другото творчество: белетристичното. Житейските спомени от детството, какъвто е случаят с Георги Бег, личността не може да изтрие, а и не желае: “В долното училище”, “Пред общината”, “Кукурузчето”…, “Кълчищена България”, “Малките и големите букви”. Без да звучи преувеличено всички негови белетристични фрагменти могат да се обединят в самостоятелно издание. Като ароматът, носен в позабравения, ала чудесен автор Гьончо Белев. Като Михалаки Георгиев. И разбира се - Цани Гинчев.
Този чудесен битовизъм, незаслужено пренебрегван днес в българска България, равностойно хармонира с импресиите на Красимир Чулков и стиховете му - размисли. Негов пътеводен фар в носталгията е родният Пловдив. Не като мемоаристика. А в палитрата на толкова художници от града на тепетата, представящи го в кънтящ сбор от цветове, хармония, отлетяла младост и копнеж за право на още и още живот. И още - с философската подплата на “Скитникът”. Тук Чулков не внушава нищо. Внушава го неговият безспорен архетип. Някакъв Ахасвер в опърпана философия, тръгващ за родното село, но непристигащ там вовеки. Защото, без да съзнава, пътят му е орисия, без начало, а още повече - и край. Алегорията допълва внушение, привидно делнично и “пришито” към редовете. Тя обаче е вратата към написаното и в гротесковото си поднасяне показва истинската същност на писателя и поета Чулков: “Скитникът спря и погледна краката си. Това, което представляваше одеянието на лявото му ходило изглеждаше задоволително, за разлика от съседа в дясно. Така и трябваше. Левият му крак беше с два номера по-голям и скитникът му отделяше повече внимание. Селото беше все още далече и той реши да почине. Избра си един по-безчувствен камък със сив цвят и положи върху него черното дъно на панталона си…”
До Красимир Чулков представянето на друг един автор - Димитър Инкьов, е практически невъзможно. Ако разбира се читателят няма първа представа от текстовете му, от имената на отпечатаните книги и от самия Инкьов. Той също е нещо самостоятелно в новата ни литература. Далеч от общата й струя на псевдоноваторство и нечувани тематични интерпретации, патент на Кръстю Пишурката. Нека цитираме някои заглавия: “Приказка за нулите и колективния ум”, “Стандарти и салам”, “Басня за укротяване на разбойника”, “Ботуш Каишев за берлинската стена”, “Как Ботуш Каишев спечели изборите в Белене”…”Съветските шпиони - най-прогресивните в света” и т.н. Персонажът му - генерал Каишев, може да бъде оприличен на кенотаф, събрал негативното от една доскоро властваща върхушка. В никакъв случай не политизираме написаното тук. И нямаме това за цел. Димитър Инкьов обаче, несъмнено даровит писател, е изнесъл пред погледа на читателската публика нещо, което отдавна е трябвало да бъде не само видяно, но и прието в общата си плазма на отредено неразбиране. Политическото готованство, безкрайният наш кариеризъм и български патент на разделяне на властимеющи и на Иванушка Глупака. Успял е, безспорно даровито. С което пък отваря литературните порти за Антон Българенски - Тончо Карабулков, с привидно близка по същината си проза, която явно за нашата действителност няма давност и старееща актуалност.
За Бай Ганю…
Не мисля, с което ще извикам върху си критиките на “истински” литератори, Алеко за добър белетрист. Хуморът, поднесен от перото му, е повече извикан да бъде такъв. Както маринистиката на Вапцаров и социалните прозрения на Смирненски. Но не оспорвам персонажа на въпросния нашенец. Който, ако трябва да изучаваме и наистина да разбираме в смисъла на народопсихологията, е в Иван Хаджийски. В този ред на мисли Тончо Карабулков развива вече емблематичните черти на нашенеца в наше време. И в едновременно традиционно стар и подплатен с нови негативизми образ. Европеизиран представител на страна, която с единия крак е на Стария континет. А с другия все още рови из историческите синури, за да открие между гънките падналия мускал с розово масло: “Добър си е… мосю Ганю льо Булгар, както обичаше да го наричат. Е, бил малко стиснат. По-хубаво е да е стиснат, отколкото да е развей-прах”. Новата физиономичност на българина, предложена ни от Антон Българенски, за неговото творчество не е епизодична. Поднесена е талантливо, с много усещане за личностна подплата и психологизъм. Самата тема “Бай Ганю днес”, разработена и в отделни книги, извиква разбираемо любопитство. Лошото е, че ние също сме там, където трябва да бъдем. А самата тематична идея на Карабулков е абсолютно актуална, както Ботуш Каишев. И задава въпроса: “Трябва ли да прочетем сборник с емигрантска литература, безспорно качествена, за да прогледнем за очевидното?” Не зная…
Знам обаче, че мемоарите на Христо Деведжиев са изстрадано четиво. И по страниците му гладът е едновременно лош съветник и много жесток учител. А предложеното ни от бразилския българин Христо Бояджиев за Трифон Кунев е издържана научна студия. Поне в сравнение с текстовете, които сме чели за Кунев преди. В смисъла на “Ситни, дребни като камилчета”. Но не само.
И на финала мисля, че ще е абсолютно несправедливо да отминем Лилиян /Лилия/ Гинябоде. Която, както и в други публикации, доказва изключителната си дарба на белетрист със сърце в българската история. В случая - с разказа “Предателство”, който е повече новелета, но не това е най-важното. А усета за вярна стародавност, семейни проблеми, вечната борба между доброто и злото, втъкани в семеен конфликт. Привидно. Защото от нейните редове лъха вярна историчност, борба за лично оцеляване, човешко самоопределение. Но има и друго. Всички сцени между Чакър, бъдещият предател Димо и съпругата му, поднесена в текста като “Българката”, не искат от читателя предварителна присъда за верността на действията, които Гинябоде предпочита. Идеята е само размисъл. Всеки е прав за себе си. Самият разказ властно напомня “Шибил” - с мириса на България, с правото на самоопределение, а най-вече: с властния нагон за оцеляване. И на простичка човешка любов. Лилиян Гинябоде не е непозната у нас. Достатъчно ли е с публикациите й в бюлетина на СБП от 90-те години. Не.
Нито с тези кратки редове въобще за литература, която все още е и анонимна в България, и нещо като персона нон грата. Добре е да се знае, че в диаспората се създава нещо, както е и създавано, в лика на стойностна поезия, мемоаристика, белетристика, хумор. Страната ни не е голяма. Но защо литературната ни памет не е? Мисля, че върху това можем да помислим. Когато ни остане време от крадене на медни проводници. Не за да си купим томчетата на Вазов. А за хляб…
П.С. В сборника “Свободно творчество” авторите са посочили свои книги - отпечатани, или излизащи от печат. Това са книги със стойностна белетристика и поезия, която носи дъх на наистина добра литература. Опитваме се да ги получим от света. Отчасти успявайки вече. Не ги цитираме, защото са обект на допълнителни изследвания.