Димитър Милов

ЛИЧЕН ТРИПТИХ

1.

Няма нищо по-тъжно,
няма нищо по-страшно –
да се върнеш по тъмно, да се върнеш уплашен,
да е празен домът ти, да си пълен с предчувствия,
да отидеш в роднини, със пресъхнали устни
хладна вест да узнаеш като тайна достъпна
и да тръгнеш по пътя, а да бъдеш безпътен…

2.

Забравих вече колко
години все те няма.
У мене и у мама
не стихва тази болка.

И мамината хубост
изтля в една посока:
над теб трева жестока
тя цял живот да скубе…

3.

Така съм с мъката сроден!
Без нея тъй е глухо.
Ако я няма някой ден,
повярвайте,
ще рухна!…

ЗВЕЗДАТА НА ТАТЕ

От звездния сноп се откъсна, политна в небето дълбоко.
Къде ли опора не търсих и билка за моята болка?

Но няма за болката изход, щом зее в живота ти рана.
А хълмът и пресният изкоп у мене докрай ще останат.

Загребал пръст влажна от гроба, тогава на себе си казах:
да любя със твоята обич и родния корен да пазя…

И моята клетва животът не стри с воденичния камък,
макар да съм зрънце сиротно под звездната Кумова слама.

ИЛЮЗИИ

                     На сестра ми

Вярвах някога в легенди нови.
Даже сам създадох си и мит.
И така живеех в свят от слово,
от илюзии почти пропит.

Във мастилницата на живота,
щом перото нежно потопих,
се стъписах изведнъж, защото
много тъжен стана моят стих.

И до отчаянието близко
пак не съм отчаян песимист –
много лесно се намира изход,
много трудно се остава чист.

В тоя свят на хора и злодеи,
ни нещастен, нито пък щастлив,
вече без илюзии живея…
И е чудо, че съм още жив!

ТОПОЛНИЦА

Село във ниското. Село с високи тополи.
Те във сърцето ми сякаш са пуснали корен.
Те синевата над мен с върхове са проболи –
с пориви слънчеви вдигнали стан непокорен.

Няма парадност във техните стройни редици.
Факли запалени, светят във пътя ми вечер.
Село, заселено сякаш с тополи и птици.
Село, поникнало с тези два символа вечни.

Връщам се привечер. Мама очите изтрива.
А вечерта, уморени, ще дойдат роднини.
Татко на хълма почива,
                                     почива,
                                                  почива –
вече от двайсет безкрайни и тежки години.

Село във ниското. Село в полите на Рила.
Село Тополница. Моя сияйна тополка!
В тебе душата ми мляко от преспи е пила.
В тебе са моята радост и моята болка…

НЕВИДИМИТЕ ОРЕОЛИ

Светици, казвам,
майките ни са светици –
оставяме ги в дланите на самотата.
А ние разпиляваме се като птици,
на суетата си
с криле да правим вятър.

А майките
на свойте синове залагат,
бащите им щом тръгнат на гурбет небесен.
Живеят само за едната дума блага –
тъгата им превръща тя
във песен.

Каквото искат
да говорят зли езици –
че ги очакват все несгоди и неволи,
светици, казвам,
майките ни са светици –
чертаят скръб невидимите ореоли…