Илия Илиев

Още преди разсъмване заваля. Облаците паднаха ниско, та и за по-опитните от нас бе трудно да преценят - ще се оттеглят ли бързо или цял ден ще е такава киша. Заранта всеки се беше поколебал - дали да нарами пушката или да си остане в затоплената стая. Но на уречения час всички бяха пред дома на Ястреба - водачът на кучетата.
Какъв ти Ястреб - ето го и него под осветената стряха, с лъскава кана пелин, усмихнат като свекър:
- Е, ще поемаме ли или ще чакаме отговор. А той, отговорът се знаеше - и каната бързо се смали в ръцете ва ловците, а те бяха вече решили да не губят повече време.
Упътихме се към колите. На влизане никой не беше забелязъл, че синът на Ястреба и любимото му куче Факир вече бяха заели местата си в колата. Момчета се страхуваше, че баща му няма да га вземе със себе си в такова време, та беше побързало да се настани в колата и да я заключи отвътре. Наложи се да постоим отвън на дъжда, докато ни повярва, че ще го вземе с нас, само да отвори.
Вече се разсъмваше, когато стигнахме до мястото, където още от предния ден бяхме решили, че ще ловуваме. Изведнъж колата внезапно спря. Шофьорът беше забелязъл пресни следи на глиган. Само след броени секунди бяхме вън от колите. Следите бяха наистина пресни и водеха към Червената шума. Всички мълчаха, да се чуди човек как е възможно това - десеттина възбудени от очакванета мъже да запазят такава тишина и дисциплина.
В подобни случаи всеки знаеше какво се иска от него. Двама доброволци вече тръгнаха в противоположна един на друг посока. Трябваше да се „отсече” баира, т.е. да се обиколи от двете му страни и да се провери дали прасето е останало в него или е продължило по пътя си.
Разузнавачите се върнаха след час. Запъхтени, но доволни от свършеното, те бързаха да ни съобщят, че глиганът е останал в баира. Едва тогава тези, които бяхме до колите се сетихме, че продължава да вали. Наистина какво е един час под дъжда, когато трябва за това време да се прецени обстановката, мястото, терена, посоката на вятъра, пусиите. . . Едва тогава забелязахме, че и малкият е сред нас, под дъжда.
Целият мокър, той едва удържаше Факира, който опъваше до скъсване повода по посока на прясната диря. С много уговорки и обещания за след дъжда, успяхме да накараме премръзналото момче да се прибере в колата. Останалите поехме за местата, които трябваше да се завардят. Край колите остана само Ястреба - да утешава сина си и да усмирява неудържимия Факир.
Бяхме вече заели местата си, когато Факир обади по следата. Обади, обади и спря. Мръсно време. Вали и не спира - дъжд и сняг. Измокри ни до костите. Където дъждът не смогне, снегът го довърши. Всичко наоколо беше подгизнало. Непрекъснатият дъжд изми и миризмата на глигана, а това затрудняваше Факир. Въпреки настойчивите подканвания на господаря си, той беше безпомощен и като скимтеше виновно, се луташе безполезно в различни посоки. Глиганът ката че ли потъна в дън земя.
Събрахме се отново край колите. Ястребът вече си беше ястреб - мокър, черен, слаб, настръхнал. След лутането из щубраците, той беше по-мокър от всички ни, но от погледа му се личеше, че няма да се откаже от преследването. Някой се опита да го разубеди:
- Момчето е премръзнало, да се прибираме, а ?!
-То, момчето, е мой син! Иначе в такова време нямаше да дойде. А като е дошъл, дошъл е - ще чака. . . - и тръгна по следите на глигана.
Другите се прибраха по колите. Опитах се и аз да го спра с увещания. Думите ми бяха на устата: „ Ястребе, премръзнали сме, ще настинем. . . .” Но си рекох:”Я си мълчи, той детето си не пожали, че за мен ли ще се кахъри” и поех след него.
Мълчахме през цялото време. Вървим по средите на глигана и мълчим. Стъпките вече се бяха напълнили от дъжд, но се очертаваха добре върху меката почва и ние ги следвахме. Навлязохме в гората и преследването стана по-трудно. С мъка се провирахме през шубраците, габър и шипки деряха лицата ни. А той водеше и кучето на повод и това повече го затрудняваше. Но не направи и жест, който да ми подскаже, че би се отказъл.
Не помня колко сме вървели по следата, когато изведнъж се блъснах в гърба на Ястреба. Той ненадейно се беше спрял и двамата с Факир бяха застинали като паметници. Само видях, че Ястреба си беше протегнал встрани ръката с повода на кучето. Поех повода и в същия миг чух изстрел. Видях как на десетина метра вляво от нас, едрото туловище на глигана се прекатури от страната, на която беше лежал, върху другата и притихна. Ястребът го беше уцелил на ятака. После бавно отвори пушката, издуха дима от цевта и когато се обърна, вече беше друг човек. Като оня, с каната пелин от заранта:
- Да побързаме, че момчетата ще премръзнат!