Георги Н. Николов

Мътният порой на отрицанието, който се настани у нас след 1989 г., заля всички сфери на обществения и на духовния живот. Той замести отречената ценностна система на тоталитарната държава. Дали е била стойностна или не, е тема за друг разговор. Но е факт, че нейното място и сега е празно. Опитът да бъдем приобщени към света на европейската култура не е успешен, защото по разни причини не сме готови за това. Защото отхвърлянето на творби, които сме венцехвалели, е негативно-бързо, вместо плавен преход към култури и литератури, в които да се преоткрием. И към които да равнопоставим националната си идентичност чрез средствата на художественото. В делника навлязоха задгранични имена, които стигат до съзнанието на тесен кръг поклонници. Масата ясно се дръпна от предлаганите лъскави книжлета от наши и от “световни” писатели. Не се интересува и от творческото малокръвие на местни символисти. От писоарна и фекална лирика. От модернисти в рамките на неосъзнато практикуван все още социалистически реализъм. От всякакви ерзац опити да се каже нещо ново. Няма как, нито пред кого. Защото, без да политизираме, България се превърна в духовно пустеещо пространство, из което бродят литературни привидения. Написаното от тях не въодушевява и явно е плод на лошо храносмилане. Не интересува и младите хора, гледащи зад границите на страната. В нея не ги задържа нищо. Липсва мотивация за оставането им в родината, колкото и архаично да звучи този символ. С миграцията свикнахме като с нещо разбиращо се от само себе си. Старите си отиват по силата на биологичните закони. Младите - на икономическите. Над всички тегне бездуховна, креслива тишина…
Тогава защо цитираме в заглавието “Марсилезата”? Какво искаме да внушим с повика на Роже дьо Лил: “Напред, деца на Родината!”
С лека ръка загърбихме автори като Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Христо Смирненски и само тях ли… Безогледната политизация замалко не заля и Никола Вапцаров. Чудим се какво да правим с Пеньо Пенев. Аз пък искам към него да спомена още един, поразително приличащ на поета с ватенката и като живот, и като литературни песни творец. Да надникна по страниците на рано отишлия си от живота Цветан Зангов.
Защо?
Формално погледнато, той е от плеядата автори, градени в духа на времето след 1944 г. Тогава също едни ценности са заменени с други. И едни писатели са заличени от спомена, пак заради други. Строи се нов живот, изглеждащ днес безсмислен, но дали наистина е така? Днес не строим, а оцеляваме. Можем да забравим и Зангов като “комунистически” и като апологет на една отречена идеология. Но като изключим плакатната терминология, която в стиховете е рядкост и случаен щрих, лириката му е израз на кипяща, призивна младост. На ясно съзрян житейски път, по който си струва да вървиш. Без да съжаляваш на финала…Защото след теб остават мащабни дарове за нови поколения и пример как се служи на собствената страна. Не на партия и развени знамена, а на обикновени хора. И как се става човек сред изпитания. В сладостна умора от свършеното през деня и в увереността, че знаеш какво вършиш. Защото:

…Може би ръцете те болят,
може би е трудно да се смееш,
щом за сън клепачите тежат -
ала
ти
живееш!

              “За живота”

Три централни символа в творчеството на Зангов определят тематичния му друм: трудът, България, бъдещето. Те осмислят появата на редица поколения, за които приоритет е добруването на родната страна. Масовото строителство се превръща в емблема на младостта, в неин запазен почетен знак. Ако подминем по редовете неизбежната тогава политизация, пред нас ще блесне откровеното и завладяващо творчество на едно младо дарование. То кипи от възторга на стореното и изцяло отрича индивидуализма. В лириката си Цветан Зангов подрежда мозайката на осъвремененото “утре”. Реалистичните картини на Пеньо Пенев и социалната вяра на Никола Йонков си дават среща тук и съзиждат панорама от сбъднати очаквания.

По пътя вече няма да ме срещат
приведени и натъжени хора -
ще се завръщам в пролетната вечер,
захвърлил някъде по пътя си
умората…
Ще имам дом, децата ще ме питат
защо съм толкоз радостен и весел,
а аз по детски ще им се усмихвам
и ще им шепна в стихналата вечер.

                    “Мислите на младия тъкач”

Зангов си отива от живота твърде рано и няма време да усети, че възпяваното от него не винаги е грубата, делнична истина. Че тя не е а приори морален индекс за всички негови съвременници - без изключение. Затова стиховете, привидно взети от строежа, полето, от бетонния дъх на стореното, оставят впечатлението за химни. Те увличат читателя, макар историческата поука да е друга. Красотата им се крие в искрената вяра на поета, че обществената дисхармония е минало. Че социалните конфликти не ще се повторят, а хората са обединени в обща маса от личности с ново мислене. Като уточним - всеки със своя човешки облик в кохортата на поколението, към което принадлежи. Не можем да виним Зангов в партийна апологетика и едностранчиво мислене. Той е всъщност плод на две епохи и ясно изказва предпочитанията си. Вододелът между тях му дава възможност за израстване и той избира трудния път. Който във времето на поетичните изяви е и увличащ, и изтъкан с мирновременен героизъм. Затова в заглавията от цикъла “Бетон”, или в “Родина”, “Завещание”и пр., пулсира най-вече житейски красивото. Тръпне и очакването за нещо много желано с пукването на зората в утрешния ден. “Замислих да напиша стихове, в които с неповторима сила и огън да изразя величието на човека, за когото няма прегради, който може всичко, който върви само напред. В главата ми се ражда нещо величествено. Ако и на хартията излезе така, ще бъде добре, даже прекрасно. Да прогърми в стиховете ми неукротимата сила на човека, непоколебимата му воля!..”
За разлика от “бетонното” творчество на младия човек, в интимната му лирика властва чистотата, докосната от непознати, желани трепети. Друга е тоналността на песните - мека, галеща и топла. Жената е привлекателна, равноправна, добра. Тя влива сила в душата на поета в моменти на смут и терзания. Любовта е също символ на новото. Неделима част от гражданския спектър, в който се ражда нов живот и ежедневието е радостно.

Кажи, защо тъй много те обичам
и толкоз скъпа, родна си ми ти?
Затуй ли, че живота ми окичи
със радост и окрилени мечти?

Затуй ли, че в живота ти ми стана
опора, за която аз мечтах?
Затуй ли, че умееш всички рани
да излекуваш в моята душа?

* * *
Но темата за любовта изглежда малко изолирана, създавана мимоходом на фона на въпроси, които Зангов приема за основни и в лириката. Човешката искреност отново застава зад обобщения символ за новата личност. За движението й напред и за заразяващия героизъм, с който е заредена всяка нейна стъпка.

За мене няма
край,
предел
и отдих
и май е всеки ден
и всеки век!
Аз силен съм така,
че всичко мога,
и името ми гордо е -
Човек!
                  “Човекът”

Какви истини за нашето съвремие навява поезията на Цветан Зангов? Можем ли да ги изведем от годините, когато създава стиховете си той?
Да. Творчеството на Зангов е актуално и днес, защото е закъснял коректив на много очаквания, въжделения и поломени надежди. То ни казва, че ни липсва един общ идеал, който да обедини хората. Да ги събуди за родната страна, която е с размита национална идентичност и в дълбока духовна криза. Основана върху горчиво-благодатната почва от политическо словоблудство, социална разруха, гражданска апатия. Литературата пък, ако не се занимава с подражателство и пъпосмотрителство, мери България с европейски аршин. Пречупен през балканския манталитет на съмнителни естетически познавачи. Няма надникване в исторически теми, а патриотизмът се е превърнал в грозна дума. Той всъщност няма в кои сърца да се подслони. И между кои държавни граници да тупти пулсът му така, както в лириката на Зангов и на негови съвременници. Не е актуална и “Марсилезата”, зовяща децата на родината напред. Няма кой да откликне на подобен зов: било, защото вече е в чужбина, било, защото пенсията му е малка. Няма национален дух, нито социален оптимизъм и приемственост между поколенията, а само страх от утрешния ден. И бледи пера, които не усещат новото, наднационално мислене чрез жизнените сокове на българската кръв. Затова, когато четем поезията на Цветан Зангов, неволно се чудим: “Истина ли е било споделеното по редовете?” Истина е. Както е истина ставащото у нас днес. Но ми се ще да вярвам, че авторът не би се отказал от стиховете си, ако докоснеше тези далечни нему години. А какво ли би написал тогава? Какво?..Някой с право би възкликнал: “Е, сега е друго време и песните са други…” Ще е напълно прав. Но бихме запитали именно днес в какво се измерва приемствеността между поколенията. В творческите също. Ще зачеркнем ли понятието за България, в която живя и изпя верните си песни Цветан Зангов? Преди него ранни поколения направиха така, че страната да я има. За което архаичният уж Вазов издигна наистина непреходен обелиск от слова:

Българийо, за тебе те умряха!
Една бе ти - достойна зарад тях.
И те за теб достойни, майко, бяха
и твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх…

Кой ще чуе прозрението на Патриарха, след като не чуваме гласа на собствената си страна? Кой би дал верния отговор за подобни въпроси днес? А и кой ще ги зададе пред празната аудитория в час по патриотизъм, литература, родена в живия живот и живот, отдаден именно на него, живота? Май че въпросът е безжалостно риторичен…