Николай Зидаров

ВСЕ ПАК

Защо в душата нещо се руши?
Защо и в радостта
сърцето стене? -
Над вярата свещена бдят души,
в притворство и себичност уличени.

Между мига и вечността на път,
аз чувствам,
луд от сблъсъци и жажда,
как слънцето, нахлуло в мойта гръд,
като ирония безмълвно ме разяжда.

Какво превръща хората край мен
на подлеци
и прави ги герои?
От пролетта до болка унизен,
аз имам лято за врази и свои…

От мократа земя извира злак.
В градината
бушува слънце лудо.
В мен капка пролет се таи. Все пак
животът - лош или добър - е чудо!…

ЗИМНИ ПЛАЖОВЕ

Без теб бе пълен с тебе моят ден,
но редом с мен, ти бе от мен далече;
и виното на залеза студен
над стихналите плажове изтече.
А твоят светъл поглед, в мене впит,
тъмнее днес като простора воден;
подтиска ни сезонът ветровит,
сезонът - и студен, и безизходен.
Без ласка слънчева, без дъх на йод
морето в нас спокойствие не влива.
И опустява нашият живот,
и като зимни плажове изстива.
Изстиват часове. Изстива гръд.
Изстиват котви, в пясъците врасли.
Разяжда тези плажове студът
с черупки, спомени и водорасли.

Бих искал твоят студ и твойта жар
в сърцето си да свържа с нишки сини,
но то е като мрежа на рибар,
съсипано от бури и делфини.
От моя кей към тебе няма мост,
не тръгва параход от теб към мене -
не съм ли - подир буря - албатрос
с душа премръзнала, с криле строшени?

Към пясъците води пак врата,
но лятото и тебе не откривам -
и с въздуха тръпчив от самота,
и с тези зимни плажове изстивам.
Изгубвах те и те намирах аз.
Виновен съм, при все че не разбирам
недоизпепелената си страст
да те обичам и да те презирам.

***

Когато с топъл дъх се появи
след отчуждението оня вятър,
за да стопи леда, за да взриви
мъглите като стар декор в театър,
тогава, взел на слънцето ключа,
с вик ще разтворя небеса и пъпки,
с усмивки пролетни ще залича
лъжи и разминаващи се стъпки;
изпил до дъно тъжния си ден
и вплел в косите ти янтарна брошка,
аз ще ти поднеса непримирен
слова за помирение и прошка…
Ще мине март. Ще долетят ята.
Къдриците ти слънцето ще реши.
И ще ни върнат всеотдайността
априлските разцъфнали череши.

***

Аз не дойдох на остров Пинос. Палми
не ме плениха с белота примамна.
И арфите на ветровете псалми
не ми изсвириха. И не припламна
на хълмите усмивката, която
като небе към бреговете слиза,
ни Стивънсън в тропическото лято
ме спря, облякъл залез вместо риза.

И не живях в хотел с балкони бели,
сред добротата на другари близки;
ни слушах токчетата закъснели
на стройните мулатки и метиски;
ни в сухия сезон видях миражи,
донесли в свойте стъклени картини
и на Хавана белите етажи,
и на Сантяго плажовете сини.
Но аз ще ида. Моите зеници
кокосовата зрелост ще целунат;
и ще ме понесе с листа и птици
като звезда ликуваща тайфунът.