Юлий Йорданов

В последните години все повече хора обръщат погледа си към своя корен. И това е добре, защото сами сме свидетели как в действие влиза триединството минало-настояще-бъдеще. По този начин българинът доказва на Европа и на света какво значи да си потомък на 13-вековен народ.
Скромен влог в това доказване прави и известният с краеведските си проучвания учител от Чипровци Никола Николов. Неговият капитален труд “Стоте чипровски рода” потвърждава колко здрав и жилав е коренът български, коренът чипровски.
И кой знае защо, но като четох тази солидна книга някак изневиделица в съзнанието ми изплува една мисъл на големия национален революционен деец и просветител Даскал Бачо Киро: “Добре е да напоиш жаден човек, но още по-добре е да му покажеш и кладенчето.” Признавам си, че четох книгата, не поглъщах написаното в нея така, както жадният пие вода. Пих до насита, защото и нейният автор ми посочи извора, а аз се убедих колко чист и неподправен е този извор.
Безспорно интересът ми към делото, с което се е заел краеведът, бе повишен от предложения богат емпиричен материал. За жалост натъжи ме констатацията на Николов: “Сега Чипровци прилича на един потъващ кораб. Никой не може да абдикира от рода си. Голямата пробойна може да се запуши само с участието на всички - тези, които са вътре и още повече тези, които са извън него.” Впечатли ме обаче, последното изречение, което ми звучи като едно откровение на човек, който сякаш със собствените си ръце е преместил Стара планина, но като огледал стореното, поклатил недоволно глава: “Всеки ден нещо правя, ако нищо не съм направил, значи, че толкова съм могъл!”
А Никола Николов не само толкова е могъл, но и много е направил. Защото със своето изследване той е сложил пръста си в раната на науката за изучаване на човешките родове генеалогия. Нейното начало води от средните векове, когато се правят първите родословни списъци и се изучава миналото на царските династии и болярските знатни фамилии. В историческата литература се приема, че първият опит за такъв списък е Именникът на българските канове. Във византийските хроники и в други исторически извори се срещат данни за родовете на царстващи династии и висши сановници.
Без съмнение делото, с което се е заел Никола Николов заслужава адмирации. Защото всяка личност, която е изучила и познава рода, винаги обогатява биографията, разширява историческия си поглед към миналото, укрепва самочувствието си на човек и гражданин, обиква по-силно родината си. И това се дължи на факта, че генеалогията изучава действията в семейната и родовата среда, приносите на индивидите и генерациите в цялостния обществен живот.
Истина е, че през последните десетилетия родовата памет ни беше едва ли не последна грижа. Нещо повече, както отбелязва и Николов “В днешно време отделните поколения все по-малко общуват помежду си. Няма ги дългите зимни вечери около огнището, когато старите разказват приказки и спомени - предава се родовата памет. Вместо това сапунени сериали запълнили вечерите, та дори и дните на майките и бабите ни. През това време младите си “чатят” по Интернет. Губи се привързаността към рода, към фамилията. Съществена, обединяваща роля са играели светците. Това е фамилният празник.”
Прав е авторът, изтъквайки родолюбието като причина за хвалбите на чипровчани. Но всъщност то започва от най-малката клетка на обществото - семейството, рода, фамилията. И това го казва човек, който не е от кръга на научните среди, а от така наречените генеалози - практици. Това са хората, които установяват най-напред личностното развитие на съответните родове и на генерациите в тях. Докато научното изследване търси условията на родовото развитие, ролята на отделните родове в него, тяхната психология и характерология, мястото им в икономическия, обществения, политическия, културния живот на обществото, то отношението на практиците към родовите проучвания достига до схемата кой от кого произлиза и какви роднински връзки се създават от родовото разклонение. Освен това в изследването на Николов установяваме и интересни сведения за връзките на основателите на рода и техните наследници, на отделните родови поколения и на техните разклонения с обществено-историческите процеси, освободителните движения и борби на народа, с развитието на демографските процеси след него, със състоянието на културата и бита му. Прави впечатление, че авторът е търсил и в повечето случаи намирал нещо характерно за рода - примерно открито имане, заболяване, видна личност, която се явява едва ли не емблема на този род.
Впечатлен съм от умението на Николов да използва родовата памет като исторически извор за генеалога. Макар да е с мемоарен характер, този вид памет предавана от поколение на поколение, играе твърде важна роля, тъй като поради редица исторически условия другите извори у нас са твърде оскъдни. И затова практикът-изследовател е принуден да търси засичането с други извори, за да се добере до истината.
Разбира се, изследовател на родовата памет със заповед и администриране не се става. Доказателство за това е самият Никола Николов, макар че за него заповед може да му издаде неговото собствено съзнание и чувство за историчност, обективност и несъмнено огромно родолюбие и краелюбие.