Павлина Павлова

(криминален роман)

август 2006 г.

На свечеряване цветята придобиват загадъчна прелест. Щеше да ги съзерцава върху фона на сгъстяващия се мрак, докато и последната светлинка от запад се стопи и започне да му се струва, че коронките светят. После нощта щеше да погълне всичко: красивият огненочервен залез, островчетата с рудбекии и флокс, и човекът, неотделим от цялата тази красота.

Той трябваше да бъде този човек!

Йонко отвори очи и погледна часовника: 6.45. Днес беше Големият ден, затова нетърпеливо отметна завивката, нахлузи чехлите и се упъти към банята. Не се избръсна, но си взе обичайния сутрешен душ и докато чакаше тостера да му препече две филийки пълнозърнест хляб, пусна кафемашината модел “ДеЛонги”, която правеше кафето с два пръста каймак. Отпи с наслаждение малка глътка, трябваше да си купи същата кафемашина и за там, намаза филийките с краве масло и хапна набързо. Жена му още спеше, тя никога не ставаше преди единайсет. Откакто се замогнаха, така демонстрираше принадлежността си към класата на богаташите. Когато се събудеше, чистачката ще е привела всичко в ред и ще си е отишла. А госпожа Амалия с досада щеше да безделничи цял ден, чак до късно през нощта, да води дълги и безсмислени телефонни разговори, да обикаля фризьорката, козметичката, шивачката, разни бутици, да се среща с приятелки и да скучае.

Преди да поеме навън, Йонко обходи с поглед просторния хол с трапезария и вградена кухня. Мезонетът на обща площ от 255 квадратни метра беше станал прекалено голям за разпадащото им се семейство.

Луксозната брава меко заключи и той повика асансьора. За апартамента нямаше да тъгува, но за джипа - със сигурност. Скъпата машина марка “BMW Х5″ беше мощна, с нейните 318 конски сили бе проходима навред и там, където отиваше, щеше да му е от голяма полза, ако не беше онова голямо “НО”. То съдържаше толкова много огорчения, разочарования, самота в миналото и самота в настоящето, толкова много неизвестности и самота в бъдещето, че Йонко стисна решително устни, включи стартера и даде газ. Движението все още беше спокойно, а той бързаше да се измъкне преди огромните задръствания да са парализирали централната градска част. 

Паркира на обичайното място близо до офиса, взе служебната чанта, като не забрави да хвърли в близкия контейнер за смет двата си изключени GSM-а, и с бързи крачки измина разстоянието до друг джип, марка “Merzedes-Benz ML 270″, не чисто нов и с едва 163 конски сили, но запазен и с отлични показатели.

Успя да напусне столицата според плана, грижливо подготвян месеци наред и пазен в най-дълбока тайна. От днес вече нямаше да бъде Йонко. Новото му име беше Йоан, даже ЕГН-то му беше ново. Срещу неголяма сума се снабди с фалшива лична карта и шофьорска книжка, колата също беше регистрирана на Йоан.

От днес Йонко трябваше да се води за “изчезнал”.

Интересно, кога ли жена му щеше да установи липсата му? Нямаше да я почувства със сърцето, а с портфейла си. Също както и Вероника, и Борил…

Усмихна се злорадо, мислейки каква ярост ще ги обземе, когато разберат, че по сметките му са останали общо под десет хиляди евро. При техния начин на живот - разходи колкото за месец-два. И едва тогава тревогата за съдбата му щеше да ги разтърси с целия трагизъм, защото засягаше и тяхното бъдеще. На този етап не биха могли даже да разпродават имуществото им, защото той беше съсобственик и докато не изминеха пет години, за да го обявят по съдебен път официално за мъртъв, щеше да бъде смятан за жив, поне според закона. Ха! Та Амалия не би могла и да се омъжи повторно, защото вече беше омъжена. Де юре. А де факто отдавна всеки беше поел сам нанякъде. Подозираше, че му изневерява, но не си направи труда да разбере с кого. Още щом се преместиха в новия апартамент усети, че нещо не е наред. Сякаш някой смени предишната му жена - мила и сговорчива, с тази надута пуйка, грандомански нацупена, вечно недоволна и вечно болна. Отдаде промяната на нейната претрупаност около местенето, но дните се нижеха, а настроението й не се подобряваше.

И някак неочаквано през една декемврийска вечер, докато се хранеше сам в огромната трапезария на огромния им дом, за пръв път почувства онова стягане в областта на сърцето, но така и не разбра дали беше заради преумората или се дължеше на мисълта за нещо безвъзвратно изгубено. Беше се трудил толкова много през последните петнайсет години. От тъмно до тъмно. Три етажа под земята, сред отровните изпарения от печатарските мастила, под изкуственото неоново осветление. Сезоните навън се сменяха, но се случваше да минат седмици, без да види слънцето, особено към края на годината или при големи поръчки във връзка с рекламни кампании. Работеше много, но и печелеше много, защото неговата печатница бе сред най-добрите - оборудвана с модерни машини, предлагаше качествен печат и ниски цени.

Августовското слънце се скри зад ниско слезли дъждовни облаци. Йонко натисна газта и си представи селцето, където беше избрал своя бъдещ дом. Красотата на природата го покори още при първото му отиване - безкрайните гънки на планината, покрити с дъбове и буки, с габър, ясен и явор, с шестил и хвойна, но най-вече със смърчове и борове, полянките с диви ягоди, незамърсени от отпадъците на града, плахите кошути, които с два-три скока се изгубваха между дърветата, дивите цветя и билки, на които се натъкваше - всичко го изпълваше с вълнение, каквото навярно са изпитвали първите пътешественици-естествоизпитатели при срещата си с нови земи и континенти. За него село Забзун беше “тера инкогнита”, която той възнамеряваше да опознае през остатъка от земния си път. Но особено го заплени тишината, която го обгърна, стори му се оглушителна. И бездънна. След денонощния грохот в печатницата, след изтощителния денонощен тътен на вечно будната столица, възприе селцето като остров на библейското спокойствие.

Дъждът го пресрещна веднага, щом излезе от тунела на магистралата към Пловдив. Валеше поройно и затова с учудване се вгледа в стопаджията, застанал на аварийната лента. Беше облечен с яке, не носеше чадър и вероятно целият беше подгизнал. Инстинктивно натисна спирачката. Не би могъл да подмине човек, който даже нямаше чадър и вдига ръка сред дъждовния ад. Ако беше с BMW-то, може би щеше да изпита колебание дали да пусне този мокър непознат върху новичката си тапицерия, но сега му беше безразлично. Пък и тепърва щеше да му се налага да вози всякакви селяни-съседи - по повод и без повод, защото щеше да бъде единственият жител на Забзун със собствена кола.

- Закъде сте? - зададе въпроса машинално, преди да потегли.

- Закъдето и вие. - побърза да си свали якето стопаджията и Йонко се усмихна, като си представи крайната спирка на своето пътуване.

- Ами ако отивам в някое затънтено село, вдън гори Тилилейски?

- Все ми е едно! - Категоричността на казаното му се стори още по-забавна, но тепърва му предстоеше да чуе най-интересното: - Избягах от жената и колкото е по-затънтено, толкоз по-добре. Да не може да ме открие и да ми пие кръвчицата, нейната мамица…

Йонко се разсмя от сърце. Ето още една нещастна душа, тръгнала да дири спасение “накъдето му видят очите”, само и само да е по-надалече от една жена, която вероятно също някога е обичал.

- Братя по съдба! Как се казваш?

- Митрофан.

- И какво работиш?

- Нищо.

- Попитах: как си изкарваш прехраната?

Настъпи пауза. Явно Митрофан се колебаеше дали да разкрие деликатни подробности за себе си.

- Е, тайна ли е? - Йонко се усмихна. - Да не би да си агент под прикритие?

- Срамувам се да го кажа, но… от три години, съм клошар.

- Клошар? - не скри изумлението си Йонко. Хвърли изучаващ поглед към своя спътник и разбра, че той не се шегува - дрехите му бяха мокри и затова не го възприе като такъв, ала сега забеляза, че бяха износени, шити явно не за него, пък и миришеше лошо. Бялата му мокра коса изглеждаше мръсна и сплъстена. Не беше и млад, навярно някъде около шейсет и петте, висок на ръст, но доста мършав.  - А преди тези три години? Защото клошар не е професия, за която си мечтае всяко хлапе!

- Не обичам да говоря за миналото - бавно произнесе Митрофан и като направи гримаса с устни, поясни: - Никой не вярва на думите ми… после ме вземат на кодош… - Отново се поколеба. - Но пък с тебе я се видим втори път, я не, затова ще ти кажа: бях директор на завода за фина механика и оптика.

- Невъзможно! - възкликна Йонко. - Баща ми работеше в него, беше главен инженер.

- Да не е Бончо Станимиров?

- Същият!

- Приятели бяхме, идвал съм у вас, когато ти заминаваше на екскурзия до Рилския манастир.

- Бях в десети клас… Инженер Митрофан Паскалев? Не мога да повярвам…

- Ето, това имах предвид! Амии, то и аз не мога…

- Но какво се случи? Как стигна дотук?!

- Все това се питам. Започнах да пия, когато приватизираха завода. Тогава ме смениха, сложиха нов директор, а мене ме оставиха шеф на “Връзки с обществеността”.

- Но ти се справяше чудесно!

- Знаеш как е: родените да пълзят обичат да пълзят в надпревара с родените да летят и обикновено печелят. Наблюдавах как се граби и унищожава всичко, но какво можех да направя, за да ги спра? Опоскаха го до кокал. Останахме без работа… кризата от деветдесет и седма ни довърши. За лош късмет, дъщерята се разболя от левкемия, почина след година, а жената я последва два месеца по-късно. Не е за разправяне, сринах се напълно. Отначало пиех, за да удавя мъката и да забравя, а после - защото не можех да не пия. Но бедите ми не свършваха. Имотна мафия ми открадна апартамента, уж съм подписал пълномощно на някакъв мъж, но нищо не помня, озовах се на улицата и… вече три години я карам как да е. Срещнах уж сродна душа, а се оказа мръсница и половина. Това, че е злобна и заядлива, не означава, че е и глупава. Като червей ми дълбае в душата, изяжда ме, нейната мамица. Но, взех решение и край!

Млъкна и някак виновно се сви в ъгъла на колата. Дъждът се беше усилил и Йонко намали скоростта, за да не поднесе в някой наводнен участък, макар да беше магистрала. Колко е малък светът, беше първото, което му хрумна след изповедта на Митрофан. И повторяем! Помнеше някогашния директор на баща си с внушителна осанка и дълбок гърлен смях. Всякога, когато по някаква причина беше посещавал завода, със страхопочитание търсеше да зърне Директора Паскалев. Вкъщи често чуваше как баща му хвали неговите умения на ръководител и понякога си мечтаеше да стане като него. После настъпиха годините на прехода към демокрация, динамиката стана друга. После баща му нелепо загина от случаен куршум при улична престрелка между две банди. Тогава той тъкмо беше основал фирмата и се учеше на бизнес.

- За баща ти много съжалявам! Такава нелепа смърт! - Митрофан извърна глава към него и с нескрита тъга продължи: - Можеше да доживее до дълбоки старини. Като те гледам, приличаш повече на него. Впрочем, как е майка ти?

- Почина на следващата година.

- И тя си е заминала млада. Еех, животец! Мене ме остави да се мъча като грешен дявол, а на добрите хора бърза да им вземе душите. Защо такава несправедливост, а, кажи: защо?!

- Де да знаех! - отрони тихо Йонко.

Дъждът барабанеше по ламарините на колата, с която двама мъже бягаха от всичко, осмисляло живота им до днес.

Пътят, подобно на тънък конец, се пъхна в усойната клисура като в ухото на игла.

- Сетих се, мамка му! - наруши тишината Митрофан. - Името ти е Йонко, нали?

Спътникът му вътрешно се усмихна, доволен от избора си:

- Татко ми викаше така, на галено, а истинското ми име е Йоан.

- Ей, как помня! Още не съм за изхвърляне, нали?

- В никакъв случай! - влезе в тона му Йонко. - Дори започва да ми се оформя едно предложение. Защо не дойдеш с мене?

- Че нали съм с тебе, чак до “горите Тилилейски”!

- Шегата настрана. И аз съм в твоето положение.

- Надали! Като те гледам как си облечен и какъв джип караш…

- Друго имах предвид. Напуснах жената. От днес ще си живея сам. Писна ми от всичко! Руснаците имат една подходяща дума: “надоело”. Или, по нашенски: дошло ми е до гуша. От всички и всичко!

- И накъде си се запътил? - заинтригувано запита Митрофан.

- Към село Забзун, недалече от Смолян. Останали са единайсет старци. Купих две съседни къщи с големи дворове, с плевня, има и кладенец. Ела, поживей и остани толкова, колкото ти хареса. Но отсега те предупреждавам, че ще трябва да си смениш професията.

- Кмет ли ще ме правиш?

- Не ни се полага кмет при толкова малко народ. Ще се наложи да станем селяни. Ще си засадим зеленчукова градина, ще си купим кокошки, прасенце, коза или крава…

Митрофан се разсмя гърлено с онзи бълбукащ смях, който беше омагьосвал Йонко, когато юношеското му любопитство го караше да търси образи за подражание.

- Еее?

- Ще взема да се съглася. Не ми ли хареса, грабвам си торбето и чао, хабиби, пътища много, свят широк, гладен няма да остана…

- Ти не беше ли по-млад от баща ми?

- Бях, с цели пет години.

- Не мога да повярвам, че точно днес срещнах не друг, а именно тебе…

Спряха пред голям супермаркет в Смолян и напълниха колата с храни, а Йонко купи и една касета с топъл бял хляб - какъв по-хубав подарък за хората от Забзун, които трябваше да вървят три километра пеш до най-близката автобусна спирка, а хлебарница имаше в съседно село.

След като оставиха зад гърба си Смолян, Йонко пусна радиото и всеки потъна в своите си мисли. Гледката, която се разкриваше пред погледите им зад всеки завой на пътя беше зашеметяваща. От двете страни се редуваха ливади и пасбища, иглолистни и широколистни гори, малки поточета и стръмни дерета, отвесни скали и безкрайна редица от планински вериги.

На разклона отбиха надясно. Имаше два моста - дървените перила на стария бяха изпочупени, вероятно той отдавна не се използваше, защото успоредно на него е бил изграден втори мост, по-широк и по-здрав, по който можеха да минават и коли. Зад тях остана асфалтовият път. Поеха по разбития макадан, дъждът беше спрял и топло слънце светеше над зелените върхове. Наближаваше обед.

- Съществува мнение, че който не е станал богаташ до четиристата си година, никога няма да забогатее. Ти май вече си успял, а? - наруши мълчанието Митрофан.

Йонко не отговори, защото думата “успял” го наведе на тъжни размисли. Какво, всъщност, означаваше да си успял? Голям дом? Скъпа кола? Значителна сума в банката? Беше постигнал всичко, но не се почувства успял.

- Аз пък си мисля, че имаш ли обичта на любимата, всичко имаш. - В очите му проблясна копнеж. - А изгубиш ли любовта, се превръщаш в по-беден и от просек.

- Искаш да кажеш, че аз вече съм двоен просек, тъй ли? - весело го контрира Митрофан.

- Май така излиза.

- Ама и ти не си прокопсал, щом си побягнал!

- Прав си. Но ако не си се изкачил до върха, няма как да зърнеш пустинята на своя живот.

- Ех, драги, повечето хора са наясно, но не им се иска да се разделят с имуществото си. Защото него обичат повече и от самата любов…

- Ха, ето че пристигнахме. Тази е чешмата с най-вкусната вода.

Йонко спря колата и слезе, Митрофан го последва. От старата каменна чешма нагоре се катереха къщите на селото. Черният път беше тесен и следваше терасовидния релеф на местността. Над порутени каменни огради, върху старите каменни къщи блестяха на слънцето сателитни чинии. Зелените хълмове приличаха на вълни, устремени към дъното на хоризонта, където се кълбеше бялата пяна на облаците. А най-хубавото на гледката бе, че щеше да й се любува до насита, от ранна утрин до залеза на слънцето. Сега, когато нямаше да тича подир миража на златния телец, да изпълнява срокове, да води безброй телефонни разговори, повечето от които ненужни, да прекарва по пет или шест дни от седмицата три етажа под земята и да си въобразява, че е щастлив, докато става все по-изморен, все по-изчерпан, все по-изпразнен и все по-отвратен от всички и всичко.

- Местните твърдят, че хей от онзи връх в ясни дни се вижда Беломорието! - посочи Йонко и подложи шепи под леденостудените струи. Пи дълго и с наслада, после наплиска лицето си и ободрен продължи: - Границата с Гърция е толкова близо, че ако не са планинските вериги, след два часа да сме там с колата. Сега засега обаче на юг няма прокаран път. Е, хайде да вървим, да те разведа из новия дом.

Пътят се разшири и се вля в малко площадче. Паркира в самия му край и Митрофан се досети чия е къщата по монтираната на покрива слънчева батерия. В този ранен следобеден час не се виждаше жива душа наоколо и ако не бяха няколкото кокошки, подплашени от колата, човек би помислил, че селото е напълно изоставено.

Портичката изскърца, сякаш ги приветстваше с “Добре дошли”. Йонко спря и се огледа. Дворът беше голям и леко полегат, с огромни дървета покрай оградата. Беше успял да направи ремонта така, че да съхрани духа на къщата, защото осъзна, че старите строители са влагали и хубост, и практичност, и здравина. Големият зимник, например, поддържаше и зиме, и лете, температури около нулата и беше като естествен хладилник. На първия етаж имаше две стаи - едната, по-голямата, е служила за кухня на предишните собственици и от тази печка, по изградени комини зиме се е отоплявала цялата къща. Във втората стая имаше красив “джамал” /или камина по новому/ и той остави всичко както си е. На горния етаж от големия чардак се влизаше в просторна стая, която превърна в дневна, а от нея - в три самостоятелни спални. Новоизградената баня беше залепена за дневната.

Йонко се полюбува на красивия дърворезбован таван, в центъра на който грееше с топлината на чамово дърво едно голямо слънце и поведе Митрофан към лятната кухня, където си направи скара, към плевнята и оттам през малка портичка - към съседния имот. Тази къща беше по-малка и по-семпла - две стаички долу и две на втория етаж.

- Ето, връчвам ти ключа на селото! - подаде му Йонко ключ и шеговито добави: - Той е символичен, защото тук никой не се заключва.

- Господ те прати на пътя ми! - констатира повече за себе си Митрофан. - Когато вдигах ръка за “стоп”, се молех само да се добера до сушинка. - Направи пауза и добави: - Започвам да разбирам защо хората вярват и в Бога, и в Дявола, и в задгробния живот. Може пък моите две жени от небето да са се смилили над бедната ми душа…

- Хайде, гледай по-бодро! - тупна го по рамото Йонко и смени темата: - Тук, за съжаление, не ми хрумна да градя баня, тъй че можеш да ползваш при мене на първия етаж. Ела сега да хапнем, че от водата ли, от въздуха ли, страшно огладнях.

***

Събуди се през нощта. Тишината пищеше в ушите му, тъмнината се беше разляла навред като гъсто мастило. Потърси ключа на нощната лампа, щракна го, но не светна. Беше спрял токът. Уж толкова дълго и старателно се беше готвил за промяната, а се оказа неподготвен. Как би могъл да предположи, че в началото на 21-ви век ще спира токът без видима причина. Виж, ако беше зима, ако бушуваше буря, би потърсил някакво извинение. Но времето бе тихо и синоптиците не предвещаваха скорошна промяна. Всъщност, имаше ли право да протестира, щом неотдавна чете резултатите от проучване на ООН, според което близо една трета от човечеството и в момента живее на тъмно.

Далече от цивилизацията се налагаше да свиква с новия си начин на живот. Да замени джакузито с обикновена баня, а удобствата и глезотиите - с простите правила на селския бит. Нуждаеше се от тази промяна, искаше я с цялото си същество. Беше въпрос на време да се приспособи, да заживее в хармония с новия си дом. Харесваха му сравнително малките стаи с ниски тавани, дърворезбата в средната стая, големият чардак, обрамчен от асма и чистият въздух, който режеше гърлото му като газирано шампанско.

Ще трябва да се запаси със свещи. И с лампи на газ. Но първо - да си пусне брада и мустаци. Час по-скоро. И да си смени прическата. През последните години ходеше обръснат нула номер, според модата. При посещенията си в Забзун всякога се появяваше с перука. Сега възнамеряваше да остави косата си да расте на воля, едновременно с брада и мустаци. В селото идваше с перука, защото се страхуваше, че голата му глава може да бъде разпозната от някой съселянин, ако покажеха снимката му по телевизията. Затова и все гледаше да е със слънчеви очила.

Излезе на големия чардак. Беше тиха нощ, много тиха, чак страшно да му стане на човек при мисълта, че е останал сам, захвърлен по прищявка на съдбата нейде между върхарите на Родопа планина, в село, което вече не съществуваше върху картата на България и в което той беше най-младият негов обитател. Не жител, щом го нямаше на картата, а обитател.

Колко разумни са били древните римски власти: за да осигурят спокойния сън на гражданите на Рим, те издали първия в света закон срещу шума: никакви колесници след стъмване!

Дали Амалия вече е съобщила в полицията за липсата му? Бяха изминали два дни и ако е подала сигнал, журналистите трябваше също да са тръгнали да го издирват, да се ровят в живота му, да пишат истини и измислици, за да запълват новините с възбуждащи въображението пикантерии. От началото на годината бяха отвличани двама: на Ивановден - синът на добричкия бизнесмен Иван Йорданов, собственик на месарска фабрика. Исканият откуп от 550 хиляди евро бил намален при преговорите на двеста хиляди евро, но не бил платен и момчето и до днес беше в неизвестност. На четвърти юни беше отвлечен 19-годишният Пенчо Пенчев, също син на бизнесмен, този път от Габрово. Поисканият откуп е едва трийсет хиляди лева, но при полицейска акция похитеният е бил освободен.

Ами той? Как стигна дотук? Сам беше решил да изчезне от своя свят. Завинаги! Нещо като смърт приживе. Щеше да е мъртъв за всички близки, роднини, приятели, познати, съседи, но и те щяха да са мъртви за него.

Умората, трупана години наред, с дяволско упорство го беше довела до състояние, подобно на колапс. Нищо не му носеше радост, нищо не осмисляше битието му и когато започна да усеща, че се е роботизирал, че мечтите, постигнати с толкова усилия и борби, са като избелели снимки, че любовта му е низ от компромиси, че даже любовницата му обича повече неговия лъскав образ в обществото, отколкото неговата същност, изпита неистово желание да сложи край на живота си. Да изчезне от този фалшив свят, който го задушаваше със своята шумна динамика, озлобени и завистливи сенки на хора, бледи отражения на някогашни приятели… За какво му беше всичко това? Чувстваше се предаден от всички, изоставен от всички и уморен… много уморен… Първо се скри за две денонощия в Пампорово, искаше да преосмисли всичко, да си почине… Докато внезапно осъзна, че е изгубил вкуса си към живота, наслаждението от факта, че си част от цялото - една малка частица от огромния организъм на планетата Земя… Така постепенно достигна до идеята да се самоубие… Имаше безброй начини, но трябваше да избере най-подходящия за себе си. Взе решение да се хвърли с колата в някоя пропаст, за по-сигурно зареди и две туби с бензин в багажника. И пое из Родопите с чувството за фатална обреченост. Търсеше нещо по-диво, по-непристъпно, по-самотно…

Озова се в Забзун случайно. Спря да пийне вода от чешмата в началото на селото и нейният ромон и хладина го разбудиха от сомнамбулния му устрем към смъртта. Сякаш току-що беше слязъл от влака-стрела и бавно се отърсваше от усещането за скорост, бавно се потапяше сред непознатия свят на природата. Този чучур утоли жаждата му, но възвърна другата жажда - за живот. Тогава му хрумна да се скрие тук - щеше да бъде едновременно и мъртъв, и жив.

Обезлюдени села като това имаше навред из България. Рушащи се къщи и молитвени храмове, буренясали дворове и пустеещи ниви. И хора на доизживяване, които се бореха с парче земя, за да засадят зеленчуци, с които да подпомогнат своя мизерен бюджет. Отглеждаха и кокошки, по някоя коза или овца, крава… Призрачни села, потънали в летаргията на безвремието си…

Още същият ден се запозна с всички жители на стопилото се селце. Природата беше уникална, но не по-малко уникални бяха деветима старци и две бабички, надарени с доброта, буден ум и чувство за самоирония и хумор. Те останаха смаяни от намерението му да си купи къща и отзивчиво го разведоха из всички, за които се знаеше, че са за продан. Хареса си една запазена, после реши да купи и съседната заради по-големия двор, споразумя се за цената, която му се стори смешно ниска, доведе майстори от Пловдив, направи преустройства, монтира си парно на дърва, слънчева батерия за топла вода, изградиха му две бани с тоалетни - по една на етаж. Обзаведе се скромно, закара бельо, съдове, брашно, захар, ориз, сол…

А едновременно вървеше и другата подготовка. Пусна слух из фирмата, че се кани да купи още една печатница. Така имаше мотива да тегли по двайсетина хиляди евро ту от фирмената, ту от личната си сметка, които укриваше или в металната каса, зазидана зад голяма празна каца в мазата, или в сейф на банка в Пловдив. Седемстотин хиляди евра щяха да са предостатъчни до края на земния му път.

Сега равномерният грохот на машините в цеховете беше заменен с гласове на птици, кокошки и пуйки, с рева на магарето Петкан или с кукуригане на петел. Но през нощта, когато всички спяха, тишината го будеше, той излизаше на големия чардак, взираше се към звездното небе и си казваше, че нищо не може да бъде по-хубаво от тази древна планина, от това пустеещо селце и от чувството за пълна хармония между него и благословената природа.

Оказа се, че и на зазоряване цветята имат загадъчна прелест. Нямаше как да го знае, защото никога не беше се будил сред красотата на девствената природа. Новото строителство в столицата превзе и последните градинки и детски площадки, които, запуснати през годините на прехода, освен от магарешки тръни, други цветни акценти нямаха.

Истината има много лица, никога само едно, затова е трудно да я познаеш веднага…