Георги Н. Николов

Срещите с българската литературна история все по-често нашепват, че е потребна “Антология на забравата”. За стойностни автори, лишени по разни причини от читателски спомен. На книгите им, в които и днес диша живот, ненакърнен от годините. От идейна леталност. От естетически пазар с административни стойности и словеса, зад които наднича пустотата. Иначе казано - книга за родени творци, перото на които е подчинено само на дарбата. На интимното човешко светоусещане и на писмовната музика, която не глъхне с времето. По страниците на тази антология несъмнено ще се роди отново и Йордан Ветвинов, който със скромното си по обем литературно наследство не е напускал света, освен физически. Но тленното и духът не винаги крачат в еднозначен коловоз. Не избледняват заедно в лъкатушните посоки на човешкия бит. Плътта е орисана с изначалие, но краят й свършва в коварните дълбини на Стикс. Полетът на мисълта е вечност. А е вечна във времето само вечността…
Ветвинов, името на когото срещаме в “Хиперион”, “Завети”, “Парнас”, “Гребец”, “Яснина” и пр., е оставил малко книги: стихосбирката “Вчера”, поемата “Бачо Киро”, драмата “Бунтовна пролет”. Те излизат от печат между 30-те и 50-те години на миналия век и всяка носи своите достойнства. Но истински авторът разкрива творческата си същност в лириката на “Вчера”, София, 1930-та, печатница “Независимост”. В нея създателят й съчетава достойнствата на символизма с родовата памет на кръвта. Разсъждава върху изменчивостта на съдбата, която дарява и отнема любов. Търси утеха в спокойния дом на житейската мъдрост, на чиито порти застава след терзания, горест и скръб. Освободен от тегобите на делника търси ласка в майчината обич, за да се впусне ненадейно по стъпките на дедите с горещия пулс на синовно признание. И на българската кръв, която тласка живот във вените на поетичната му лира. Черпи живителни сокове от историята, защото тя е отмряло бъдеще, което ще се прероди. Кръговратът на времето с мощни криле носи автора в необятен мисловен космос, където човекът е прашинка, а разумът - взор за смисъла на съществуването. Върху което Ветвинов разсъждава и ни води в дълбините му, правейки ни съпричастни с истините, закодирани от него в сбирката…
Основното чувство, което доминира над темите в нея, е чувството за самота. И на явна неудовлетвореност от преживяното до създаването й. Авторът не вгражда личността си в обществената мозайка, на която е съвременник. Може би не е желал, защото очакванията за радостни цветове в делника са жестоко отрезвени. Встъпителната, неименувана творба в книгата подготвя читателя за среща с изживени дни, в които мисълта се лута, а чувствата постепенно гаснат. Приканва ни да отпием от чаша, пълна с горчиво примирение от коварните подмоли на живота. Но и донякъде с изненада, че именно на писателя той е отредил ролята на призрачен силует, който се лута във времето. За да осъзнае, че то не е безкрайно, а равносметката след изтичането му плаши:

На тиха скръб в синия пламък
Душата ми тръпне пречистена;
Разбрах безпощадната истина:
Тук всяка мечта е измама.

Извърна ли поглед надире
Измъчват ме горестни спомени.
О, колко надежди поломени
По пътя изминат съзирам…

Само вий незаглъхнали рими
След изминатий път на миражите,
Със печалний си звън ще разкажете
Колко сладост в измамите има.

Голяма част от стиховете във “Вчера” са посветени на любовта. Те напомнят цветна дъга, под която лирикът не ще премине, за да открие взаимност в чувствата. Образът на жената е изграден с много нежност, преклонение, обожествяване и едновременно - с реалистична достоверност. Навярно Ветвинов е възпял конкретна личност, издигната до култ. Пред нейния олтар се смесват ручеите на мимолетна радост от взаимността и на огорчение от раздялата. На надежда, че иконата с “ангел и демон, и плът и мечта” трайно ще озари съществуването му. Оприличаваме интимната лирика на автора с езеро, повърхността на което ту потъмнява, ту просветва златисто. Сякаш целуната от немирен слънчев лъч, преди да се скрие зад облаците на хоризонта. Любовта при Йордан Ветвинов е безкрайно търсене на човешката взаимност, която сякаш се плаши от нежността му. И се отдалечава все повече, докато остане само в диплите на паметта:

Ний бяхме с теб невинни и безгрешни,
И пътя ни с цветя бе набелязан.
Кому бе нужна мойта мъка днешна,
Та със разлъка вечна съм наказан?

                                      “Магдалена”

Но тази неудовлетвореност на чувствата е и разбуждане от вътрешния унес на интимността. Която насочва вниманието на духовния човек в плоскостта на други теми. Нарисувани все така с палитрата на символизма, те ни убеждават в магията на скитничеството. По широкия му друм мисълта лети, свободно докосваща епохи, нрави, религии. Или спира до ралото на орача, който честно извървява браздите на времето. От тях упоително струи чистотата на нявгашния патриархален бит и замайва поета с бокала на старо вино. Тук Ветвинов намира истинско призвание на поетичната си дарба. Може би ще прекрачи границата между мечтаното и относителната реалност, за да прозре съществуването и на други теми:

Бъди като земята хлебородна: дай
На семената в тебе да поникнат…
И песента ти да е светъл химн
От извора на болката избликнал…

Ето защо творбите във “Вчера” са откровено търсене на житейски истини, към които авторът трайно да се приобщи. Сега той вижда как “черният синджир на грижите опасва бедният селяк”. Припознава в обикновените хора свои братя, гинещи в мрак. Не подминава улицата, символ на равнодушие в обществото на безлики съвременници. Разказва за юноши, под покрива на които не се чува безгрижен смях и проклина войната. А в “Мост” открито вярва, че все някога социалната хармония ще възтържествува:

Ний ще сградиме вълшебният мост
От плам и гранит
( - Нашата вяра и наште гърди - )
И ще намерим, ще стигнем далечния бряг,
Дето всеки ще бъде честит.

Разбира се, тези прозрения са мимолетни и са споделени с уговорката за много търпение. С необходимостта от нравствена Голгота. От катарзис, след който масите ще бъдат пречистени и няма да има яростни противоречия между стените на социалната пирамида. Днес редовете звучат странно, дори утопично, защото историческите поуки носят нелицеприятен извод. Но творческото съзряване на техния създател е между пресни спомени за скорошни войни и човешко кръвопролитие у нас на политическа основа. Както и в несъмнени индикации, че всичко пак ще се повтори. На този фон Ветвинов търси своето място на човек и поет и самата му съпричастност към страдащите е факт. Който лесно би могъл да замени, ако желае, с творческа дистанцираност в сферите на “неутралната” символика. Без да се самоопределя политически, авторът дава воля на човешкото съчувствие и това е също достойнство в създаденото от него. А после в цикъла “Молитви” най-после открива себе си, коленичил пред безсмъртния образ на майката…
Тази тема е блестящо застъпена в историята на българската литература. Няма искрен със себе си автор, който да отминава без внимание мадоната, даряваща живот. Чистият й лик блести в много стихове, прилични повече на изповед. На молба за закрила от тъмата на живота, в който дебнат плашещи беди. Йордан Ветвинов не прави изключение:

Смирено свеждам аз глава
На твоето свещенно рамо
И както в детството - едва
Мълвя задъхан: мамо, мамо…

Забравям раните в гърди
Получени в неравна битва;
Езикът клетви не реди
И всяка мисъл е молитва.

                          ”При мама”

Когато възраждаме за съвремието автор, в случая Йордан Ветвинов, логично се поражда въпросът: “Защо? И трябва ли?” Да… В литературата редом с изявени духовни водачи съжителстват привидно скромни имена. Но именно те спояват единството и приемствеността в храма на националната култура. Без тях създаваното в едно, или друго време, ще е разпокъсано и фрагментарно. Ще прилича на шепа острови, хвърлени от могъща ръка в океана на годините без връзка помежду си. Но художественото творчество е лава, в която капките следват последователната закономерност на раждането и на мисията, заради която съществуват. Това обяснява вниманието ни към Ветвинов с “Вчера” и кратките размисли за доброто в лириката му. Както и необходимостта да помним скромното наследство на творци, казали в рима достатъчно истини, за да бъдат уважавани. Сред тях именно и Йордан Ветвинов…