ТАТКО
ТАТКО
Малко по малко изчезва вашият свят, татко,
един по един си отиват всички, които обичаш,
съдбата отнема всичко, без да протака,
тъжните старци дали са на Господа вричани?
Как да ти бъда водач във света на тъгата, татко,
ти си ме учил само на радост.
Като блясък на мълния мина животът ти кратък -
сякаш без детство и сякаш без младост.
Седиш сред руините тих и замислен, и кротък,
в праха на нещата, дето уж щяха да те надживеят…
Единствено ние сме твоята връзка с живота,
единствено ние до края ще бъдем със тебе.
Разрушен бе светът на бащите ни, разгромен,
сгромолясан,
отиват си тихи, необичани, непризнати…
Други сега са тържествено коронясани,
на власт са сега и смъртта, и тъмнината…
Къде е вашето място във новия свят - мамо, татко,
как ще дишате, ще оживявате…
Къде ще сте вие във този космически вакуум,
дето обгърна и вас, и делата ви…
Изкачвате бавно небесната стълба към рая,
и все по-прозрачно просветват телата ви…
Крилете на ангели в бяло засипват безкрая
и виждам, че вие отдавна сте станали ангели.
ТАНЦ
На море съм във края на август
и в края на лятото.
Щъркелите са вече на първи терминал -
за Египет!
И ми се иска да ме приемеше ятото,
но, всъщност, седя на хазаите в двора
на припек.
Чета некролога на техния син - загинал
в опита да спаси от удавяне малки деца.
И си мисля със болка за тебе, Родино,
на милиони човеци със покрусени сърца.
И пия кафето си в мраморни бели градини
под редките струи на изкуствен водопад…
И се утешавам със “укротената водна стихия”
в един пощаден /засега/ от потопите град…
Какво ми остава още - каква ли е моята квота
от страданията и радостите на този свят?!
Освен да се включа в безкрайния танц на живота,
на смъртта и скръбта, на светлината и мрака…
И танцувам в забрава почти като гърка Зорба
над болката, над скръбта и смъртта, направо летя!
От нощния залив ослепително блясва фарът…
Такъв е животът ни - ослепителен блясък
между раждането и смъртта!
МЪЖЪТ, КОЙТО ТРЯБВАШЕ ДА Е ОТ КАМЪК
Господ явно бе сгрешил материала
и вместо камък бе използвал глина бяла,
крехка и трошлива, и уязвима,
а кръстът беше тежък, мрачен и свиреп …
Голготата беше стръмна, каменлива и неумолима.
И беше ден, и беше нощ
и ден отново беше:
между последното и първото пътуване
мъжът вървеше, и вървеше,
и кървава бе тази негова пътека.
И нямаше в сценария божествен
нито сбогуване с приятели, нито последна песен,
защото каменните хора не говорят
и не обичат, нямат стъпка лека,
и нито кръв, нито пътека.
Все още бяло е челото му,
насечено като от мълния с белег напречен.
Все още е неясно потеклото му,
но ясно е едно -
на майстора Манола е наречен.
И ясно е защо -
ако възкръсне след това разпятие
остават му единствено крилете и небето,
а не земята …
Защото крехката трошлива глина на сърцето
в земята ще изтлее,
а крилете,
грижливо скътани в торбата му на скитник,
ще могат да го издържат докато литне
с небето да се слее.
Сега е тук, в жестоко изпитание,
и в този свят, пропит с безумство и със врява,
той съществува в нашето мълчание,
като човекът, който се съпротивлява!
