Панко  Анчев

Стремящият се към рационално обяснение трудно достига до истината. На него са му необходими много факти, логически връзки, откриване на причини и подчертаване на следствия, аналогии, проверка чрез опита…  Материалните основи на факта или явлението наистина са надеждни източници, чрез които се обяснява същността им и се проумява истината. Вярва се единствено на доказателства. И то на безспорните. „Око да види, ръка да пипне” - ето справедливите аргументи, които никой не отрича.

Така се преценяват и човешките постъпки. Мотивите трябва да се изяснят, да се сведат до определени навици или закономерности, за да бъдат понятни и обясними. Никой не върши нещо, без да има причина или дори без да е движен от някакъв интерес и търсене на полза. Причината може да бъде в характера на човека, неговото възпитание, политическите му убеждения, нравствените възгледи, стремеж към свобода; може да е в съзнанието му за неизбежната необходимост, дисциплинираност, страх или излишна смелост, понасяне във вихъра на масововата психоза. Човек е свързан с другите, с обществото, природата и дори със себе си. Той е надарен с разум, а неразумните му постъпки са отклонения от работата на ума, избързвания или плод на гнева и прекомерната радост.

Започвам отдалеко размиленията си за св. Йоан Пустиножител Рилски Чудотворец, защото и моето материалистично съзнание не е способно да си обясни как този човек (а и всички останали светци-пустиножители и отшелници) е можал да живее не просто далеч от хората, но в съприкосновение с животни и природни стихии, на студено и топло, без никакви удобства (какви удобства, той е нямал елементарни условия на човешки живот дори и по тогавашните мерки), оставил се сам „на произвола на съдбата”. Тръпки ме побиват, когато чета житията на светеца и си представям, седейки на бюрото пред компютъра, сред книгите в топлата ми стая, че съм в Рилската пустиня на снега, в тъмнината, закътан в колибка от преплетени клони. Студено, студено, студено. И тъмно. Вятър, сняг, глад. Водата замръзнала, хляб няма, нито вечеря… Нощта дълга и дори няма с какво да се покриеш, когато дойде време за сън. Да не говорим, че и без книги, телевизия, телефон, приятели…

И днес не са малко хората, които заспиват на открито, невечеряли, мръсни, изгубили всичко, оставени от всички. Те обаче са по принуда на открито и страдат заради бедност и бездушието на обществото. Св. Йоан обаче доброволно е напуснал дом, раздал е богатството си на бедните, оставил е удобства, почит, уважение, имат и сигурност и е напуснал човешкия свят, за да бъде далеч от него. Защо?

За да отговорим на този въпрос, трябва да излезем от буржоазното мислене и прагматичното възприемане на живота. Вярата е живот за Господа и постигане на Неговото вечно царство. Царството Божие не е материално богатство и удобства, не е власт, слава и популярност, нито добра служба, награди, удоволствия. То не е това, което имам, докато се дивя на живота на свети Йоан Рилски и без което сякаш не бих изтърпял и миг дори. За истинския вярващ в Христа животът е подвижничество в името на Господа. И както казва св. Йоан Касиан Римлянин (ІV-V в.) „краят на нашия подвижнически живот е Царството Божие, а целта - чистотата на сърцето, без която не е възможно да се постигне този край.” „И тъй, всичко, което може да ни насочи към тази цел, продължава св. Йоан Касиан Римлянин, т.е. към чистотата на сърцето, ние трябва да следваме с всички сили, а да отбягваме като гибелно и вредно онова, което ни отвлича от нея. Защото заради нея започваме да вършим всичко: заради нея напускаме родители, отечество, обществено положение, богатство, радостите на тоя свят и всичките му удоволствия - за да пазим грижливо постоянна чистота на сърцето.” ( „Добротолюбие”, т. 2, с. 13)

Борбата между плътта и духа се води у всекиго, но не всеки е на страната на духа, защото е по-трудно и защото не всеки осъзнава греховността на страстите и гибелта, към която те ни водят. Ако сме се отдали на видимото, страстите са приятни,  носят удоволствия, а когато не се престъпни според човешките закони, не ни носят страдания и не получаваме за тях наказания. Смятаме, че това е достатъчна причина да ги предпочитаме, да не се самоосъждаме и да не искаме да ни напускат. Не ни трябва очевидно „сърце чисто”; по ни е хубаво с доволно тяло. Така е, защото временното ни пребиваване на земята се осъзнава като единствено, след което няма нищо друго - нито тук, нито където и да било другаде. Но дори и вярващият не винаги е сигурен, че праведността и покаянието са необходими за Царството Божие, а не за земния живот, заради които Бог ще му даде повече възможности да живее и се избавя от „гняв, беда и болка”. Т.е. вярата е вяра в Господа, който ни носи утешения и блага именно тук, на земята. А там, кой знае? Не че вярата е съмнителна или много слаба. Просто липсва адекватна представа за отвъдното и дори доказателства за неговото съществуване, за да може материалният и с ограничено съзнание човек да живее заради смъртта.

Тогава той може да се отрече от всичко и да отдаде на Господа, „дори и самия си живот” (Лук. 14:26). Това означава „да се отдалечи от света и от светските удоволствия, да предаде душата си на братството”, както казва св. Ефрем Сирин („Добротолюбие”, т. 2, с. 379). Тогава той е готов „никак да не изпълнява своята воля и решително нищо да няма в своя власт, освен дрехата, която носи, за да може, без да има грижа за каквото и да е, винаги радостно да изпълнява само това, което му е заповядано.” (Св. Ефрем Сирин, пак там)

„Излизането от света” не е недоволство, не е социално-политически протест или бунт, нито дори несъгласие или патологично затваряне в себе си заради липса на способности за общуване с хората. Ако то беше такова именно действие, как ще видим в него стремеж към съвършенство и съучастие с духа в борбата срещу плътта? Би било много елементарно и убого, ако подобен подвиг би бил предизвикан от политика или психопатология. Трябва, разбира се, да си склонен към уединение и затаряне в себе си, да не си човек на суетата и светския шум, но то е нужно, за да осъзнаеш по-лесно и бързо предназначението си и по-бързо да го последваш чрез ума и разума си.

Господ е казал: „ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след мене” (Мат. 19:21). Може ли всеки да направи това, което Господ съветва? Момъкът, на когото Той изрекъл тези думи, „си отиде натъжен, защото имаше много имот” ( Мат. 19: 22). Не е нито просто, нито лесно да се решиш да изпълниш завета на Бога, когато си богат, т.е. когато си суетен, щеславен, изъплен със страсти и ти се живее в удоволствията и земната слава и богатства. Но има и хора, които могат.

Тези хора искат да победят страстите, да останат безстрастни и чрез изпълнението на Христовите заповеди да очистят душите и умовете си. Изпълнявайки заповедите на Господа, те, по думите на авва Доротей ( VІ-VІІ в.), му принасят и дар: девство и нестяжение. Христовите заповеди са за всички християни. „Те са, така да се каже, наш данък към царя.” ( Авва Доротей „Църковни слова”, 2007, с. 40) Девството и нестяжението не са задължителни, но подвизаващите се в Христа му принасят тези дарове, за да се разпънат за света, освобождавайки се от материалното, насладите и страстите. Светът се е разпънал за тях и те са се разпънали за света. Не е достатъчно да напуснеш света, а и да се откажеш от всичко, което носи някаква наслада и доволство. Излизащият от света е длъжен да е готов да понесе всички страдания на Господа Иисуса Христа, за да се уподоби напълно с Него. Тази му длъжност и желание е едниствената му страст, на която той се отдава изцяло. Не всекиму обаче се полага да бъде Богоподобен.

Св. Йоан Лествичник казва: „Монах е онзи, който има очистено тяло, чисти уста  и просветен ум. Монах е оня, който в скръб и душевна тревога винаги помни и размишлява за смъртта - и на сън, и при бдение. Отричането от света е доброволна ненавист към предмети, които са любими на светските хора, и отказване от естеството, за получаване на ония блага, които са по-горе от него.

Всички, които усърдно са напуснали мирския живот, без съмнение са сторили това или заради бъдещото царство, или поради многото грехове, или от любов към Бога. Ако те не са имали нито едно от тези съображения, тяхното отдалечаване от света е безразсъдно.” ( Свети Йоан Лествичник „Лествица”, 2004, с. 24)

„Добре възпитан, той във всичко се покоряваше на своите родители и им оказваше нужната почит, постоянно пребъдваше в страх Божий, не се отделяше от църквата, а с внимание угаждаше на Господа с пост и молитва. И цял бе пленен от любовта към Бога, духът му гореше към Господа като дърво, насадено при водни извори.” Така св. Евтимий Патриарх Търновски описва преподобния отец в неговите ранни години. За хората този млад човек е непригоден за светския живот, поради което му се присмиват и окайват покойните му родители, че не са успели да възпитат добър син и че той ще пропилее от неспособност онова, което те са натрупали и създали. Насмешките и подигравките, дори когато са оправдани и заслужени, са пречка за вглъбяване и следване на избрания път. Не е приятно, разбира се, да ти се присмиват и дори да не обръщаш внимание на хорските одумки, пак си зависим от тях и не можеш да избягаш от тежката им сянка. И да си вършиш съвестно работата, пак ще те премятат в устите си, ще те съжаляват или ще ти се присмиват, а това означава, че не те приемат при себе си. Св. Йоан още от малък всъщност е бил извън обществото и света. Той е бил в друг свят и в друго общество, където му е било най-удобно и хубаво. Но как да бъде там постоянно, когато и там го намират и му се бъркат в делата, разстройват го и му пречат да следва пътя си. Не че тези хора са лоши, зли, завистливи и пресмехулни. Не, те просто преценяват по светски мерки. За тях добър и грижовен е не този, който предпочита да се уединява в пост и молитви, а този, който е работлив, умел, пресметлив и увеличава богатствата си. Георги Скилица, един от първите житиеписци на св. Йоан, подчертава: „Той не изпитваше влечение нито да се събира на разговори, нито пък се стремеше към лекомислен и необуздан живот”.

Свети Йоан просто е бил избран за друго служение!

Той по всичко е бил като своите съселяни. Само е бил навярно по-благочестив. И по-хрисим, вглъбен в себе си и винаги готов да угоди на родителите си, защото ги е почитал дълбоко.

Житията на всички светци си приличат, но не защото са писани съобразно някакъв житиен канон, а тъй като животът на светиите не се различав по нищо от живота на другите хора - поне до момента, когато извършат някакъв подвиг или започнат да чудотворят. Това обаче не става веднага, защото не са магьосници, а само при подвижниците на вярата. А и не за да правят чудеса отиват те в скрити места и се отказват от удобствата и охолството. Нито един богоугодник не си е казвал: „Ще отида за известно време в планината, ще се измъча на студ и пек, няма да ям, но ще се боря, ще устоя и хората ще научат за мене, ще се прославя и ще живея от чудесата си.” Уединението за тях не нито университет, нито  „производствена практика” за придобиване на умения, които да се използват после в светския живот. Ако беше така, щеше да е нещо друго, а не духовно дело и отдаване на Бога.

Св.Евтимий Патриарх Търновски само бегло маркира трудностите, пред които е бил изправен св. Йоан в началото на своето пустиножителство, но не защото тези трудности са били малко и лесни за преодоляване, а защото преодоляването им не е резултат на физическа сила и изключителност на духа и физиката на монаха. Такива причини ще открие буржоазният писател-рационалист, за когото душевната борба от рода на „Да бъда или не?” е по-важна и по-човешка от истинската вяра и упование на Бога. На св. Йоан му е било известно, че в пустинята покоят няма да е лесно постижим, но той тръгва за там, „без да вземе нищо със себе си освен една кожена дреха”. Тръгва, защото е бил решен да служи изцяло на Бога. Бил е на около 25 години.

 „Кой би могъл да опише трудовете, които тогава вършеше той? Особено  извора на сълзите му кой би могъл достатъчно да ни опише, всенощните му състояния и коленопреклонения?” Св. Евтимий пише тези думи, защото знае, че Бог чува и изпълнява онези молитви, които са искрени и усърдни. А искрени и усърдни молитви към Бога отправя само истински вярващ, благочестив и праведен християнин, който няма друг живот освен живота „во  Христе”, чиито помисли са чисти, защото излизат от чист и безстрастен ум.

В живота на св. Йоан като пустиножител има един случай, чието разрешаване изисква „особена нагласа на ума”, истинска вяра и постоянна мисъл за смъртта като за среща с Господа. Езичникът, атеистът и рационалният човек трудно могат да осмислят и оценят този случай в цялата му християнска дълбочина и значимост. При него идва братовият му син. „Преподобният, като се видя вече с него и като кедър ливански размножен, възнасяше благодарствени песни към Бога и винаги имаше в устата си казаното в псалтира: “Незлобивите и правите се прилепиха към мене.” Не защото сега би му било по-лесно, се радва преподобният, а защото знае, че „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20). А и защото му е хубаво, когато вижда, че братовият син тръгва по неговите пътища, за да търси същия покой за душата и същите подвизи за уподобяване с Бога. Детето тръгва по пътя на своя чичо, за да се докаже още веднъж, че подвизите не са присъщи единствено на изключителните човеци, а на всеки, който иска да живее като тях - т.е. като тях да вярва и се моли на Господа.

Когато братът на св. Йоан, подмамен от дявола, идва и взима сина си, преподобният се наскърбява и моли Господа да направи така, че момчето да не изпада в грях, за да не се погуби. „Защото се боеше, че може да се оплете в житейските грижи на тоя свят”. Св. Йоан не казва: „Господи, убий го, за да не живее по правилата на баща си”, а се моли за неговото спасение и избавление. „Господи, нека не погине душата на праведното и не го записвай с грешниците.” Какво може да е най-сигурното спасение и избавление за един млад човек, още неукрепнал?  Господ казва на бащата, „макар и не с думи, но на дело: “Оставете децата да дойдат при Мене защото на такива е царството небесно!” Както вървяха по пътя, змия ухапа момчето и веднага смъртта го взе с кротките си длани.” Молитвата на преп. отец стига до Господа и се сбъдва. Детето се спасява и душата му отива в рая.

Кой атеист или съмняващ се в съществуването на Господ би посмял да желае такъв изход освен от злоба и жажда за отмъщение. И кой освен дявола ще чуе това желание и ще го изпълни охотно и коварно. Преподобният отец обаче желае не смъртта, а спасението на детската душа, защото знае, че истинският живот на праведника започва след като се представи пред Бога. Вярващият притежава тази сила на мисълта за смъртта като избавление и вечен живот. Затова и в житията на св. Йоан този случай се разказва, за да се изтъкне човеколюбието и добротата на светеца, а и за да се види чии молитви Господ чува и защо ги изпълнява.

На още нещо твърде важно обръщат внимание житията на преп. отец Йоан, както е впрочем във всички житеописания на богоугодниците: изпитанията. Всеки християнин е подлаган на изпитания, чрез които се проверява неговата вяра и готовността му да принася жертви на Бога като знак за тази вяра. Те никога не са незаслужени и християнинът не ги възприема като такива, ако наистина силно вярва и се уповава на Бога. Да си припомним библейския Йов. Жертвеготовността, смирението, търпението и молитвите го избавят от страданията. Той не се обръща срещу Бога, не вдига ръка срещу Него, не роптае и не се отчайва, макар да понася толкова мъки, злини и нещастия.

Същият е и св. Йоан. По изпитанията, на които е подложен, виждаме колко несъстоятелни са твърденията за социално-политическия характер на неговото отшелничество и как буржоазно-материалистичните мерки не могат да измерят същността на неговия духовен подвиг. За да достигнеш святост, трябва да преодолееш преди всичко себе си, собствената си гордост, непокорство, себелюбие, щестлавие. Според Св. Йоан Лествичник подвижникът трябва да изкачи стълба от тридесет стъпала, след което се оказва праведен. Толкова страсти трябва да отсече изкачващия се по стълбата, толкова сила и упоритост трябва да прояви, за да получи Божието благоволение. Житиеписците на св. Йоан Рилски не случайно го показват как усърдно и със сълзи се моли. Съпротивата му само привидно не е активна и видна. За да се опълчи срещу разбойниците, нему е нужна молитва, за да изпроси вътрешна сила и устойчивост и с тях да накара разбойниците да се го оставят на мира. Колко просто и ясно го казва авторът на „Лествица”: „Ако се облечеш в съвършена кротост и безгневие, не ще се трудиш много, за да освободиш твоя ум от пленяване”. („Лествица”, стр. 306)

Преподобният Йоан не казва: „Стига, повече не мога!”, дори и когато изпитва толкова удари от разбойниците, премеждия и злодеяния. А нали това е целта на дявола - да отклони праведника, да го отдели от Бога и го направи свой раб.

И едва когато преподобният преминава и през това стъпало, идва чудодейното известяване на хората, че в пустинята живее човек праведен и угодник Божи. Подвигът му вече трябва да принася полза на хората и да разказва за силата на вярата, молитвата и смирението. Така отшелничеството придобива светско оправдание и общочовешка потреба. Св. Йоан става лечител и застъпник на християните пред Бога, техен помощник и утешител. Пред такъв човек и царят е смирен молител, безпомощен с цялята си царска власт, която му е дадена. Затова и иска да му се поклони и да измоли прошка.

Неосъществената срещу между благоверния цар Петър и преподобния Йоан е важен момент в живота на двамата свети мъже от българската история. Вярващият владетел знае кой стои над него и го почита истински. Преподобният Йоан обаче отказва пряката среща помежду им не защото не приема политиката на царя (П.Мутафчиев), нито иска да се запази разграниченията между църковната и светската власт (Ив. Дуйчев) или по други някакви светско-буржоазни причини, а защото разбира, че тя би била проява на суета и гордост и за двамата. В своето завещание той учи учениците и последователите си: „Нито пък търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях, като оставяте Небесния Цар, Комуто се записахте да бъдете войни”. И още: „Щом като веднъж сте излезли от света, не се връщайте назад нито с тялото си, нито с ума, защото никой, според казанато, като положи ръка на ралото и поглежда назад, не ще бъде насочен към Небесното царство”. От това се страхува преподобният отец, когато благоверният цар иска да го види и се срещне с него. Но отчита праведността на благочестивия цар и му обещава: „в бъдещето непременно ще се видим един друг и ще се насладим на тамошната неизречена радост, ако своевременно препратим там плодове, достойни за покаяние”. Благоверният цар разбира смисъла на думите на преподобния. Той осъзнава, че греховете му са причина светецът да отклони срещата и поради това е готов да умножи подвизите си, за да получи онова, което той му обещава за бъдещето. Цар Петър е подложен на изпитание също както и преподобният Йоан чрез златото, което царят му предлага. И именно този случай става причина той да умножи усилията си и да бъде обявен след блажената си смърт за светец. Урокът на преподобния е за българския владетел като семе, попаднало на благодатна почва.

Завещанието на преподобния отец, който е автентичен документ, говори също достатъчно пълно и ясно изяснява смисъла на неговия подвиг на монах и отшелник. Такива завещания оставят духовните старци на своите събратя-монаси, за да им служат като напътствия в тежкия им подвиг. Те вече имат пример, който да следват, и чрез този пример ще вървят по-лесно по стръмния път. Това иска да направи св. Йоан: да помогне на братята да не се губят по стръмнините на пътя, а да го извървяват уверено и лесно. Завещанието е „добротолюбие”, начин на живот не само за монасите, но и за християните изобщо. То казва какво трябва да се прави, за да има в човешкото общежитие мир и любов.

Християнският живот е живот  в колектив, живот на общност. Той не е само индивидуален, вътрешен, егоистичен, а споделяне на радостите и изпитанията; живот с ближни, на братя и сестри в Господа Иисуса Христа. Кое е най-важното в този живот, както в живота изобщо на вярващия? Смирението и страха Божи! Самият отец Йоан, както пише в завещанието, дошъл в планината сам, без нищо, немощен, „без да имам нито храна, нито покрив, но небето ми беше покрив, земята - постеля и тревите - храна”. Но заради смирението и молитвите Господ му дава всичко и задоволява всичките му нужди. Христос учи човеците на смирение, а светите отци и светиите доказват чрез смирение си живот, че само благодарение на смирението и вярата получават сила и блага, както на земята, така и на небето.

Когато имаш съзнанание за своята греховност, ти смирено, искрено и горещо молиш Господ да ти прости греховете и да ти даде живот вечен - макар да не заслужаваш според собствената си съвест такава милост. Отец Йоан устоява на такива силни изкушения и тежки изпитания, отказал се е от материалните съкровища и единственият му живот е живот в пост и молитва, но пак се кае за греховете си. Ето разликата, която го отличава от другите хора. Но тази разлика не е някакво изключително качество, не е суперсила или късмет (какъвто днес постоянно си пожелаваме!), а упование чрез вярата и молитвата в Бога.

Добре, би попитал днешният човек, какъв е смисълът на светийоановия подвиг? Да живееш сам, далеч от другите и непрестанно да бягаш от хората не е ли проява на егоизъм, прикрит под маската на смирението и отдаването на молитва? Не е ли по-добре да си в обществото и там да учиш другите и да им показваш чрез личния си пример какви трябва да бъдат те?

Всекиму е дадено правото сам да избира пътя, по който да върви. За човек като преподобния отец най-важото е да постигне духовно съвършенство, да очисти душата и тялото си от страстите, за да измоли от Бога милост за себе си и за всички хора. Ние, които гледаме на историята и живота от материалистична и рационалистична гледна точка, оценяваме хората почти само прагматично и то за моментната прагматика, за ползата в мига и заради конкретна цел и случай. Преподобният пустиножител преследва друга, далеч по-висша от прагматичната, цел на своя и на човешкия живот изобщо: вечния живот и спасението. Подвизите на хора като него са отплата на човеците за Божията милост към тях. Св.Антоний Велики, основателят на монашеството, казва: „Но Бог, нашият Отец, съзирайки нашата слабост, нашата неспособност да облечем истинската си природа, пожела в Своята благост да посети творенията Си чрез служенията на светитие. /…/ Патриарсите не са ли страдали за нас? Свещениците не са ли поучавали за нас? Съдиите и царете не са ли се борили за нас? Пророците не бяха ли избивани за нас? Апостолите не понесоха ли мъчения заради нас? И многообичаният Син Божий не умря ли за нас?” (Св.Антоний Велики „Любовта прогонва страха”, С. 2004, с. 73 и с. 74). Всъщност, светити не вършат нищо повече от Иисус Христос, след като е снизходил до нас и е станал човек от плът: те се смиряват, изпълват се с любов, страдат, за да изкупят човешките грехове. Те следват Неговия пример и ни показват, че това не е чак толкова трудо, ако имаме вяра и се подвизаваме в нея и заради нея, и всеки един от нас е способен да направи същото. И ние виждаме, че докато св. Йоан е бил жив, българското царство пребивава в мир и съзидания. Благочестивият цар Петър се вслушва в думите на св. Йоан и изпълнява урока му, укрепва държавата си и не позволява на никой враг да я напада и поробва. Господ дава мир на българите по времето на св. цар Петър и св. Йоан Рилски, за да завърши процесът на единение на българската народност и се осъществи пълното сцепление на държавата. Велики исторически владетели не винаги са тези, които водят войни и разширяват границите на територията, но и тези, които уверено устройват държавата, дават възможност на хората да живеят и работят спокойно. Такъв именно е св. цар Петър.

Преподобният Пустиножител Рилски е небесен покровител на българите, техен застъпник пред Господа. Чрез него и чрез българските светци ние българите имаме Божията милост и благодат, предоляваме земните трудности и устояваме на изпитанията - за разлика на толкова други народи, които са били и по-многобройни и с повече сила и власт в историята от нас.

Нека знаем това…