Панко Анчев

За властта и политическата система

Разговорът за историята на последните 20 години от българското развитие упорито е неизменно се насочват към разговор за преход чрез който е трябвало да излезем от едно лошо, неприятно и тоталитарно общество, за да влезем в друго - красиво, мечтано, справедливо и богато. Ала лошите хора (бившата номенклатура, хора от тайните служби) и българският нрав са объркали този преход, развалили са хубавите планове и са опорочили замисъла. Затова вместо в демократично и богато общество мъчително преживяваме и напразно се надяваме да дойде някой и да ни избави от злото. Излишно е да казвам, че всичко това се прави съзнателно, за да се прехвърли причината от болната на здравата глава и отново да набедим себе си и се самобичуваме, но да не посягаме на свещената същност на главната причина за тези беди, т.е. до същността, характера и смисъла на социално-икономическата система. Защото, видите ли, капитализмът е нещо хубаво и то проличава в Западна Европа и Америка, където текат реки от блага, а тук е точно обратното, защото сме негодни, мързеливи и глупави, т.е. сами сме си виновни. Другите как са се оправили, как живеят охолно, как икономиките им са във възход, а ние се тътрим на опашката на Европа и водим кучешки живот.

Приказките за лошия български нрав, за българската простотия и неспособност за модерен европейски начин на живот не са от вчера и няма да престанат още дълго. „Българска работа” е обидна квалификация, самооценка на незаслужено страдащ народ. Но и на народ, който не се замисля достатъчно над причините, които определят тази негова история, а не някаква друга; за силите, които от Възраждането насам властват над него. Този път обаче това не само е излишно, но и много вредно, защото затваря очите ни за истината и ни пречи да осъзнаем къде сме, какво се случи с нас и защо стана дори по-лошо, след като народът толкова ентусиазирано тръгна да разрушава предишната система.

Презумпцията, че едно сме мислили, а излезе друго заради лошия ни нрав и неспособността ни да се трудим и заради това, че не обичаме държавата си и не плащаме данъци и все гледаме да излъжем властта, вместо да работим безропотно от сутрин до мрак, е политическа инсинуация и опит да се лакира непостигнатата у нас действителност, да се гримира и разкраси една система, чиито „добродетели” всъщност са ни довели до сегашната ни нерадост. Това трябва да го осъзнаем именно днес, когато икономическата криза показа истината за капитализма и откроява цялата му политическа, икономическа и социална „прелест”. Сега именно можем да видим какво са даваните ни за пример държави. В резултат на тази криза там се изостриха и задълбочиха изконните й пороци и недостатъци, откроиха се чертите на нейния истински нрав. Бедите, които ни се стовариха, са недъзи на системата и няма защо да смятаме, че българският преход е несполучлив. Напротив, в България стана това, което е станало преди навсякъде по земята след Ренесанса. Но ние нямаме колонии, които да ни осигуряват суровини и работна ръка, светът не работи за нас, не сме богати - как тогава да разчитаме, че ще живеем така, както живеят в Западна Европа или Америка. Богатствата могат да скрият недостатъците на системата (или по-точно да се притъпи действието им),  но недостатъците се проявяват в бедността. И ето ги в България, лъснали с пълна сила и в цялото им „величие”.

От тук трябва да тръгнем, щом искаме да променим живота си. А ще променим живота си, когато отстраним причините, които го правят толкова лош и страдалчески. Не бива да бягаме от анализа и оценката на системата, на измененията, които настъпиха в нейното устройство и функциониране през времето след рухването на социализма.

Преди 20 години лозунгът бе „Демокрация!”. Това бе вълшебната дума на промяната и всеобщото щастие. Демокрацията бе установена с всичките й атрибути. Вече всички се избират свободно; дадена е свобода на словото и политическите организации, на частната инициатива. Установи се и е гарантирана с конституцията и законите частната собственост. Пазарът стана главният регулатор и двигател на развитието. Въведоха се свободни избори, контрол върху изпълнителната власт и независимост на съдебната. Стана така, както е на Запад и в САЩ.

Ако се замислим, ще се убедим - верен е парадоксът, за който предупреждаваха философите и писателите от ХІХ век, че „добродетелите” на Западна Европа, сред който най-рекламирано бе всеобщото гласуване, привидно широката обществена основа, върху която се избира властта, водят до фрагментиране на обществото, разделяне на силите, деградиране на възможностите и създаване условия, в които случайно промъкналите се да побеждават в политическото състезание, а умните, способните и почтените да отпадат от него. И да се поражда „диктатура на посредствеността” вместо демократична и справедлива власт на разумното мнозинство. Моделът на Просвещението е само по принцип справедлив и гарантира сила и разум на властта. Всъщност, той не промени парадигмата на властта като „друг пазар”, където свободата е само „свобода на търговията” (Енгелс) и поради това е надлъгване, покупко-продажба на гласове и следизборни политически сделки. На територията на пазара моралът и нравствеността са само грим, който разкрасяват уродливото му лица и залъгват наивниците, които искат да си купят нещо хубаво и необходимо за лична употреба, но непременно да е по вкуса и финансовите им възможности.

Демокрацията произведе професията на политика, чрез която се формира и упражнява властта. Политикът е посредникът между властта и обществото, представителят на обществото и народа във властта и на властта в обществото и народа. Той е избран от тях, за да ги управлява и ръководи. Властта дава на политика правото да се разпорежда съобразно мястото, което заема в нея с обществото и държавата, да ги насочва в определена посока, да създава закони, чрез които да функционират и се контролират всички сфери на държавния и обществения живот и чрез които се регламентира поведението и морала на отделните личности. Т.е. със своите действия той ограничава или разширява правата и свободите на гражданите, влияе върху техния бит и залага основите на бъдещето им.  

Ако гражданите са произвели качествен политик (и това понякога се случва!), за да му поверят най-важните елементи на своя ежедневен бит, държавата и обществото ще се развиват активно и ще създават условия за нормален и спокоен живот. Но във всеобщото избирателно право доверие не винаги получават най-добрите и най-достойните. Може да се каже, че те почти никога не го получават, за съжаление. Виждаме дори, че все повече и повече доверието се възлага на ограничени и случайни хора, които нищо друго освен да съсипят държавата не умеят. Понеже политиката се възприема като професия равнозначна на всички останали, нейният професионализъм е в рутинното изпълнение на определени дейности, а не грижа, състрадание, готовност за саможертва, отговорност за другия. От нея очакват много, но тя не е в състояние да даде почти нищо, именно защото професионализмът в нея я спира и ограничава.

Политик е общо понятие, зад което се крият различни по възраст, убеждения, образование, професия, нравственост, социален произход хора. Самите те не са оформена общност, а принадлежащи на групи, образувани по партиен признак, представляващи различни социални слоеве и интереси. Всяка такава група е също толкова разнородна, колкото и включените в общото понятие - макар тук сцеплението да е по-здраво. Но все едно: това са хора, дошли от някъде, може би с надежда да бъдат вечни, но са за малко - докато трае срокът, за който са избрани. Те трябва да материализират партийни решения, търговски интереси, потребностите на държавата и обществото. Непосредствено след края на мандата им други ще започнат почти от начало, защото са им поставени нови задачи и цели. Пък те имат свои лични амбиции.

Вярно е, че, ако обществото не одобрява и харесва своите избраници, на следващите избори може да ги смени с други. И така да поправи грешката си. В това привържениците на демокрацията виждат най-голямото достойнство на този принцип на управление. Всичко в крайна сметка се решава с обща воля и с всеобщо гласуване, което определя кой да бъде начело и води народа. Принципът наистина изглежда справедлив и достатъчно ефективен. Обществото чрез своите избиратели обаче може да хареса или не хареса една или друга политическа партия, да й повери или откаже властта, не поради стойността на управленската платформа и идейно-политическите принципи и идеи, върху които иска да управлява, а поради различни други причини. Възможно е тези идеи да не са пригодни в момента или да не са достатъчно известни и популярни,  или пък просто да не са убедително представени, за да предизвикат доверие у тези, от които чрез пуснатите бюлетини определят кой да управлява. Много са наистина причините за това. Често обаянието на лидера кара хората да искат неговата партия да ги управлява и я избират. Рекламата също играе важна роля в избирателния процес. А рекламата се прави с много пари, следователно тя ще донесе успех на най-богатите. Т.е. случайните или несъществените фактори, които се привнасят в изборната индустрия, често са по-силни от разумните и естествено присъщи на политиката и властта аргументи. Ние самите вече се убедихме в това и си патим от собствените си увлечения и заблуди.

Работата е и в това, че не винаги общото мнение на мнозинството е най-правилно и вярно отговаря на историческите потребности и на интересите на народа и държавата. Тези интереси и потребности не се формулират в главите на хората, имащи право на политически глас, а възникват обективно и се проявяват като знак на Божия промисъл за нацията. Човешкият ум може да ги разчете, но може и да не ги разчете или поради своята немощ, или поради гордост, или поради незнание, или поради невяра и нежелание изобщо да ги чете, а и да ги забелязва. Най-често малките народи като българският просто нямат правото да се съобразяват със собствените си интереси, а са принудени да следват пътя, който големите и силни народи и държави чертаят за него, за да ги следва и обслужва. Когато те, въпреки всичко, не се подчинят и поставят начело на страната хора, които милеят за родината си и работят за нея, великите сили правят всичко, за да им попречат. Ако не успеят „с добро”, те променят ситуацията насила.

Интересът на нацията и държавата не винаги е интерес на системата и „големите пари”. Системата и парите са безродни и неморални по дух и същност. Те обичат онези места и онези хора, които им позволяват да се умножават и владеят - все едно е как се наричат и какъв език говорят. Парите не само не миришат, но и не обичат, не чувстват не милеят. Именно поради това и силата им е огромна, опустошителна за всеки, който се опита да им попречи, като върви против тяхната воля. Тази воля обезсмисля всеобщото избирателно право, профанира демокрацията и доказва нейната фиктивност и несъстоятелност. Тази воля е диктаторска, безапелационна и жестока. Демокрацията е само едно нейно гримирано лице, чиято ведра и блага усмивка хипнотизира обществото с илюзията, че то именно решава и от неговата воля зависи каква ще е властта. Но няма хипноза, която да е вечно. Рано или късно тя прекратява въздействието си върху ума на обществото и тогава най-остро ще се усети болката от безразборните рани, които волята на парите е нанасяла върху народното тяло, и пораженията на самата упойка върху общественото устройство. Но за това по-късно.

Вместо да обединява, демокрацията разединява обществото, противопоставя го, включва го в борбата за власт, която е най-опустошителната, защото е користна и е свързана с интереси. И това не е само в България, а навсякъде, където се прилага. Изборите разбунват обществото, спират нормалния му живот и го подлагат на изпитание, от което практически нищо не се ражда. Вярно е, че чрез тях понякога се установява добронамерено правителство, което работи за добруването на хората; вярно е, че понякога може да бъде свалено правителство, което нищо не прави, освен да тероризира гражданите, да налага диктатура и продажна политика. Но по същество чрез изборите се прехвърлят отговорността и облагите от една група богаташи върху друга. Т.е. извършва се преразпределение на пазари, пари, бизнес. Това проличава веднага след конструирането на новата власт, когато започват уволнения, понякога арести, ново говорене, посещения на министри на „важни обекти”. Всичко това става със силата на държавата, която винаги е впрегната в изпълнението на подобни „поръчки”. Под прикритието на призива за „борба срещу корупцията” се извършва разчистване „на терена”, освобождаване на територии и зони, дават се предпочитания на едни отрасли пред други, изменят се закони или се приемат нови - и все с цел да се отвори пътят пред новите силни на деня.

Това обяснява защо при толкова понякога остра конкуренция между политическите партии и техните програми, между личностите, които претендират за място във властта, в крайна сметка управляват все повече и повече посредствени хора и все по-малко са рационалните идеи за развитието на обществото. Състезанието не е истинско; то няма за цел да излъчи най-добрите, а служи за измерване силата на съсловията и парите. Изборите са проверка на тази сила. А тя не е интелектуална, не е сила на идеите и принципите за развитие и управление. Никак не е случайно, че в тях решаващо е значението на рекламата, на начина на представяне на кандидатите, на очертаване образа на поредния спасител на нацията. Самите партии са оформили своите върховни и местни ръководства също от посредствени и неподготвени за истинско управление, за да могат по-послушно и покорно да изпълняват службата, която им се възлага от системата.

Парите също се състезават на изборите. Зад политическите кулиси парите се борят помежду си, а често и със самите себе си. Големите корпорации, олигархията, финансират в еднаква степен и леви и десни. Е, на едни в един момент дават повече, на други - по-малко, но следващият път е обратното. Това не се показва, за него не се говори. Напротив, издават се закони срещу купуването на гласове и финансирането на партиите, но законите са пак гримът, който трябва да скрие уродливостта на лицето на демокрацията. Парите знаят, че общественото мнение и настроение е понякога непредсказуемо, поради което за всеки случай дават на големите политически субекти, за да си гарантират тяхната сервилност, когато се включат във властта.

Парите и властта са в особени взаимоотношения. Парите са всесилни, но са принудени да се съобразяват с властта и да търпят нейните капризи и желания. Обществото и държавата трябва да функционират в рамките на някакви правила, за да се разпаднат. Държавата е тази, която създава правилата и следи за тяхното спазване. И наказва нарушителите. Иначе на парите няма да е добре и те най-много ще страдат от безредието. Затова подкрепят властта - и тази, която е избрана и управлява, и тази, която днес е в опозиция, но утре вероятно ще излезе напред и ще поеме държавата.

Политическата система не случайно създава многобройна и с големи права бюрокрация. Бюрокрацията е най-здравата и надеждна крепителка на системата, нейният скелет, плът и кръв. Без бюрокрация тя е мъртва. Всички се оплакват и негодуват от нея заради мудността и корупцията й. Тя създава такива правила, че да е трудно да бъдат спазвани. Дори големите пари недоволстват от нея, но я пазят, защото и тя ги пази. Това е видим парадокс, но именно този парадокс създава невидимата хармония на системата.

Бюрокрацията дисциплинира системата и омаломощава съпротивата на недоволните с бавните си действия и със сложните механизми на взимане на решения. Но тя е бавна в отношенията си с обикновените граждани, а особено усърдна с привилегированите и силните. От обслужваща администрацията бюрокрацията се превърна във власт на администрацията, която решава и назначава и изисква пълно подчинение. Нейните служители не са чиновници, а екзекутори, синклит, който определя кому колко трябва да се даде и дали изобщо заслужава да му се даде. Това е държавата, но и системата. Опитите да се редуцира бюрокрацията и се ограничи нейната власт са винаги безуспешни, защото се възлагат на самата нея. Властта няма интерес да я ограничава и не я ограничава, въпреки приказките да намалява административните разходи. Тя може да съкращава (временно!) числеността й, но то е за сметка на ожесточаване на нрава й и даряване с повече права. Защото властта произлиза от бюрокрацията, а не от народа, и принадлежи на бюрокрацията, а не на народа, както твърди Конституцията.

Любопитно е защо в една система, основана на конкуренцията на икономическата ефективност, не просто позволява, но и съзнателно поощрява съществуването на силна и многобройна бюрокрация, за чиято издръжка се харчат огромни средство. Обяснението е в казаното по-горе. Средствата за нейната издръжка са от държавния и общинските бюджети, а те се формират от отчисления от данъци и такси, които икономиката и гражданите внасят. Т.е. тези средства са вече отделени, дадени, „отчуждени” по задължение и поради установените принципи за съществуване на държавата и системата. Но похарчени за бюрокрацията, те практически се връщат обратно от там, откъдето са излезли - за осигуряване условия за съществуването и господството на парите. По-добре е да се дават за бюрокрацията отколкото за образование и култура, които създават мислещи хора. А мислещите хора поставят под съмнение принципите на системата. Затова всичките опити за съкращаване на държавния апарат се провалят още преди да са започнали. Никой не иска, а и няма интерес да прави това, защото ще нарани и унищожи себе си.

Бюрокрацията се възпроизвежда по най-различен начин. Т. нар. „гражданско общество” всъщност е паралелна на държавната бюрокрация. То създава огромен брой организации, наричани „неправителствени”, чиято цел е уж активизиране на гражданите в обществения живот, но те само увеличават чиновническия апарат и създават илюзия за повече демокрация. Тези организации стават все повече след влизането на страната ни в Европейския съюз, като доста от тях работят по усвояването на различни европейски парични фондове. Ефективността от тези фондове би била далеч по голяма, ако не бе тази мрежа от организации и чиновници, които поглъщат под формата на консултантски и други възнаграждения отпусканите средства. Неправителствените организации обаче ще придобиват все по-осезаема мощ и ще се превръщат дори в политически фактор. Бюрокрацията се превръща в социално съсловие, което претендира за политическо представителство в управлението на държавата. Осъзнае ли се като класа, тя ще функционира по друг начин и ще съперничи на „големите пари”.

Социално-икономическата и политическа система е в залеза на своето съществуване. Кризата, която днес преживяваме, е по-тежка и болезнена от всичките предишни кризи именно защото е криза на старостта, на предсмъртното състояние. Мерките, които се вземат, само отлагат края и облекчават болките на болния организъм, но няма да решат главните й въпроси за нейното качествено обновяване. Но как тази система облекчава болките, които я измъчват? Като укрепва икономиките на богатите държави. Тя сменя своя център и предава могъществото на първата сила от САЩ в Китай, Виетнам, Бразилия, Индия и евентуално Русия, но не променя състоянието на държави като България и подобните на нея по целия свят. Богатите държави обедняват, а бедните - още повече. Това е тенденцията, която ще се задълбочава в следващите години, и  ще изостря социалните отношения, ще ги радикализира и когато стане ясна алтернативата на сегашната система, дори ще ги революционизира.

Обществено-политическият живот

Политическият живот е животът на властта. Той трябва да легитимира властта, да я контролира и да дава насоките, в които тя да води държавата и обществото. Тук се раждат идеите за управлението и развитието на обществото и държавата, осмислят се идеите за бъдещето устройство; тук се осъществяват намеренията на властта и от тук тя се контролира.

Тъй като демокрацията, както вече се видя, е форма на управление на големите пари („диктатура на капитала” я нарича руският философ-емигрант Иван Солоневич в книгата си „Народная монархия”), политическият живот е изпълнен с демагогия, която трябва да прикрие тази диктатура и да представи властта като „народовластие”. Създават се партии, обществени организации, медии, за да се води спор за властта, т.е. „да се прави политика”. Властта доказва своята правота, опозицията - колко лоша е властта и колко добре би било, ако тя управлява. Медиите, които са посредниците между едните и другите и между „политиката” и гражданите, дава право ту на едните, ту на другите. Те ту изострят напрежението между двете основни групи на политиката, ту ги примиряват - всичко зависи от степента на разгорещеност на този спори и от неговата необходимост. Властта може и да твърди, че е безупречна, но когато вече във въздуха витае идеята за необходимостта от нейната смяна, медиите са тези, които работя в подкрепа на тази идея и настройват хората за промяната.

Медиите са, както се казва, средство за масово осведомяване, но по-точно е определението, че са барометъра на общественото настроение и на политическите потребности. Но е необходимо умение, за да се различава едното от другото. Те принадлежат имуществено на едни или други собствените, всеки от които е на страната на властта или на опозицията, и това определя мястото й в разделението на политиката като сеизмограф на мненията и техен говорител. И поради това сменят позицията си, общо взето несъзнателно, понесени от конюнктурата (или от пазара!). Медиите са най-видимото проявление на политическото напрежение в обществото, говорители най-вече на корпорациите и партиите, но и на малките или големите групи от граждани, активни или пасивни участници в политическия живот.

Смисълът на т. нар. демокрация е включването на гражданите в управлението на обществото и държавата, т.е. тя задължително осигурява самоуправление. Самоуправлението обаче практически не може да се осъществи поради това, че то противоречи на самата същност на властта, за която вече говорихме - власт на капитала. Гражданинът е отчужден от властта, защото не е допускан до нея. Единственият му пряк контакт с нея са изборите, но той е чисто формален, а по-точно е да се каже илюзорен, защото е само един анонимен глас и нищо повече. С този глас се избират представителите във властта, след като те вече са били определени в партийните листи. Дори и т.нар. „публични обсъждания”, референдумите, проучването на общественото мнение и други подобни форми уж на самоуправлението са трудно осъществими и пак се правят на принципа на представителността, на избора на представители. Принципът на мнозинството, което взима окончателното решение, също е само привидно справедлив, тъй като няма механизъм, който да отчита волята и на малцинството, която в редица случаи е по-необходима и съдържа повече истина от тази на мнозинството.

Партиите отдавна не са изразители на отделни класи и съсловия, поради което не се изграждат върху идеен принцип, не са идеологизирани, а се основават на някакви управленски тези и обещания, менящи се в зависимост от конкретната ситуация. Партиите се обединяват днес много повече около своя водач или управителното си тяло отколкото около идеология. Всички партии са едно и също. Всички са еднакво леви и еднакво десни. Тогава защо е нужно да съществуват и събират членска маса? Заради изборите и властта, която те предлагат. Необходими са членове, които да агитират и организират неорганизираните и неориентираните, колебаещите си, които да гласуват в полза на партията. Най-често като предизборен лозунг се издига възгласа „Ние можем!”, без да се разбира, че въпросът не е в това дали можеш да управляваш, а в това как ще управляваш и защо ти е необходима властта, чии интереси ще въплъщаваш, каква политика ще провеждаш, кому ще отдават предпочитание и от кого ще отнемаш права и облаги, срещу кого и в подкрепа на кого ще са законите, които ще съставяш и утвърждаваш. Никой не смее да каже: „Аз съм за богатите и ще работя за техните интереси”. Или: „Ще помагаме на бедните и ще се грижим за тях”, защото те са нашата партия. Вместо това се повтарят едни и същи думи и изрази: за Европа, демократизация, данъци и т.н. А като дойдат на власт, правят това, което изисква от тях капиталът, големите пари.

Модата днес е да се отхвърля идеологията, тъй като била вредна и разделяла хората, а било необходимо да се следват европейските принципи на демокрацията, да бъдем толерантни и пр. Никоя партия няма далечна цел или изобщо някаква строго откроена идея за устройството на обществото и разрешаване социалните противоречия. Левите партии изоставиха комунизма и диктатурата на пролетариата и напълно се обезоръжиха, оголяха и обосяха идейно. Десните пък вече не смеят да говорят за капитализъм и употребяват различни евфемизми, за да не би някой да ги помисли за слуги на капитала и богатите. И се наричат народни, т.е. милеещи за добруването на всички.

Класическите партии в миналото още в името си подсказваха същността на своята идеология. Те бяха комунистически, социалистически, социал-демократически, консервативни, радикал-демократически, либерални. Сега това го няма, защото няма идеологии. Днес партиите избират своите имена сякаш са заглавия на филми или книги: Гергьовден, Национално движение Симеон ІІ, Гражданско единство за Република България, Съюз на демократичните сили, Демократи за силна България, Родолюбие, Отечество, Атака и т.н. Тези партии са нещо като „клуб по интереси”, обединение за политическо развлечение и упражнение по властови умения. Всичко това показва колко лицемерен и неполитически е обществено-политическият живот в България и колко партиите са средство единствено за придвижване на техните лидери към властта.

А нима синдикатите са нещо по-различно? Синдикатите са защитата и утехата на наемния труд, гласът на труда. Те трябва да изразяват интереса на социалните прослойки извън политиката и срещу властта, поради което ролята им е огромна. В различни моменти няма как да не се приобщят към една или друга партия, която има като техните цели и работи за подобряване положението на наемните работници. Отделни партии могат да имат свои профсъюзи или да наложат някакъв контрол върху тях, за да бъде по-ефективна тяхната политическа дейност върху по-широка основа. Но днес синдикатите са колаборационистки организации. Те също като партиите служат на капитала и са средство за потушаване и потискане на народното недоволство. Синдикатите не са свободни, тъй като не са силни, а не са силни, защото не са истински изпълнители на волята на работниците. Сегашната им роля е подобна тази, която Сталин им бе определил - да бъдат трансмисия между партията, държавата и работника.

Състоянието на синдикалното движение у нас е най-яркото доказателство за фалша на българския (и изобщо на цялата система) обществено-политическия живот. Поддържат се различни организации, за да се създава благородство на демокрацията, като се поддържа илюзията за защита правата на гражданите и за възможностите им пряко да участват в обществено-политическия живот и сами да решават собствената си участ.

Европейският съюз създава свой модел на обществено-политическия живот. Той поощрява неправителствения сектор, организациите на националните и гендерните малцинства, децентрализацията, съсловните гилдии. Така би трябвало да се постигне по-голямо единство на цялото ида му се придаде повече сила и гъвкавост, като се въвлече обществото в процесите на своето самоуправление. Никоя от всичките тези форми на организираност обаче не притежава такава сила, че да повлияе на властта и да промени начина на живот. И в това е смисълът на прокламираното от ЕС самоуправление на общностите и тяхното участие в реалната власт. Всичките усилия на системата са да се създават виртуални пространства, които моментално да се разпадат или напълно обезценяват и обезсилват, когато се налага да се материализират. Тази схема е полезна единствено с това, че дава илюзия на отделните хора с повече енергия за социален живот, че са някакъв фактор в него, и издига пречка срещу едноличната диктатура, както и срещу евентуални държавни преврати. Европейският съюз ревниво съблюдава принципа за изборност на властта. Тази изборност може да е фиктивна, каквото си е, но не е позволено да се накърнява и именно заради това се създават толкова много буфери. Полицията и армията не са надеждни гаранти на властта. Но цялата тази мрежа на неправителствения и синдикалния сектор за ЕС  е такава гаранция.  Проблемът е в това, че гаранцията не е истинска, не е реална, както вече се видя. Покритието й е илюзорно, лъжливо и цели да заблуди обществото, че е действащ фактор в самоуправлението си.

Изобщо, системата поддържа илюзията, че представителството във властта на всички социални слоеве е гарантирано чрез техния вот на изборите. Но ние се убедихме, че партиите и неправителствените организации не са представители на съсловията, поради което не изграждат своя идеология и не декларират крайни цели за своето историческо развитие. Това прави партиите механични и псевдопредставители и участници в самоуправлението на обществото. То не е възможно да е друго, щом властта е на капитала.

Всяко общество и народ се стремят към единство, за да устояват на вътрешните и външните заплахи, целящи тяхното разпадане и унищожаване. Това единство обаче се постига около някаква голяма идея, която да мобилизира гражданите, да им вдъхва сили и увереност. Новото време обаче рядко предлага такива идеи - ако кажем, че изобщо няма такива, едва ли ще сгрешим. Затова и нациите се размиват, а националното съзнание отслабва, разколебава се, губи себе си и не е в състояние да спре разпада на нацията. Спирането на разпада на нацията и националното съзнание е достатъчно голяма и съдбовна идея, които би могла да призове към единство. Но не го прави. Защото други идеи разделят хората, вместо да ги обединяват; разделят ги, понеже така е по-лесно за капитала да владее душите. Материалните придобивки може и да нарастват, да стават по-достъпни, а духовното единство спада, самият дух унива, нацията се разлага.

Какви идеи трябваше да възпламенят нацията и обществото и да ги накарат търпеливо да изтърпят трудности и лишения? Демократизация, смяна на системата, европейска интеграция, влизане в Европейския съюз, приобщаване към европейските ценности, запазване на финансовата стабилност, натрупване на бюджетен излишък, финансова дисциплина и валутен борд. Макар и без ентусиазъм и без стремеж към единство, само изпълнени с надежда, че животът ще стане по-добър, когато „заприличаме на европейците”, хората отложиха разочарованието си и поддържаха някаква ведрост и твърдост пред изпитанията. Но могат ли това да бъдат идеи, скрепяващи нацията в единство? Животът не стана по-добър, кризата опустоши всичко, правителството и всички останали управници отново излъгаха, не се вижда някакъв добър изход. Икономическата криза се допълни и подсили от духовна и нравствена, от хуманитарна криза, която наистина заплашва да ликвидира нацията и държавата.

Нацията и държавата

Кои сме, какви сме и защо сме такива? Тези въпроси тегнат върху всеки българин, размишлявайки за националните ни дела. Но това не са битови въпроси, а битийни, онтологични и към тях трябва да се отнасяме с необходимата сериозност и задълбоченост. Отговорите изискват познания и философски начин на мислене, а не публицистично-провинциален нерв и политическо нетърпение. Необходимо е да погледнем състоянието си и да го формулираме философски, като потърсим преди всичко причините, а не да се увличаме по предпоставените тези, които повтаря лошата историография и публицистика, гарнирани с измислената наука „народопсихология”.

Ние сме млада нация; млада е и държавата ни. От тук, без съмнение, трябва да тръгнем, когато се опитваме да установим причините за състоянието и на нацията, и на държавата, за мястото ни върху европейската политическа карта, за множеството лъкатушения в нашия исторически път през Модерната епоха, за преживените политически и икономически катастрофи, както и за характера на българската култура и духовност.   

Възраждането е епохата, в която българската нация трябваше да извърви дългия път до т.нар. напреднали нации и държави, да устрои живота си и начина на мислене по такъв начин, че да заслужи политическата свобода и независимост. Това се вижда особено отчетливо през 70-те години на ХІХ век, когато българското развитие трябваше да усили темпото и скоростта на движение, за да съответства на общоевропейското и за да може да наложи и своето участие в разрешаването на Източния въпрос. Не беше възможно да се придържаме към консервативните принципи - промяната трябваше да се извърши изключително бързо. При тази скорост се наложи да бъдат изгубени редица ценни нравствени добродетели и да се придобият доста от необходимите пороци на западната цивилизация. Тогава именно бе заложен моделът на догонването, който следваме и до ден днешен. Трябва да догонваме напредналите, защото сме изостанали и да заживеем като тях, ако искаме да живеем добре и да се ползваме от тяхната милост и помощ. Но как ги догонваме? Ако в областта на икономиката е необходимо да се изравняваме с напредналите, понеже у тях са технологиите, без които не е възможно никакво развитие, то защо трябва да се привнасят чуждите модели в културата, образованието, политическото устройство на обществото и държавата.

Този облак на подражанието тегне над нашата съдба и ни прави слаби, без самочувствие, постоянно търсещи спасение отвън, готови винаги да бъдем с по-силния и да чакаме някой да ни помогне и ни избави от самите нас.      

За една млада нация, която се е заела да разрешава непосилен за разрешаване самостоятелно от нея огромен геополитически въпрос, какъвто е т. нар. „Източен въпрос”, и нормално да иска да спечели симпатиите на великите сили, тъй като те са тези, които ще го разрешат. Трябва да приличаш на тях, за да те признаят те като равноправен. Едва тогава ще ти обърнат внимание. Твърде дълго българската нация е неизвестна за Европа, а и за Русия, камо ли да бъде включвана в сметките при преначертаване политическата карта на континента. А когато постепенно започва да става известна, тя е преди всичко екзотичен край, където животът е съвсем различен от този в развитите държави. Т.е. пак сме други, различни, непонятни. И българската интелигенция и политическите лидери осъзнават, че в този си вид нацията няма да получи онова, което й е необходимо и за което вече отдава толкова много сили.

Желанието да бъдем като другите и да повторим техния път и начин на живот, за да достигне по-бързо материално благополучие, което е твърде силно непосредствено след Освобождението, е разбираемо и дори необходимо. За да се мотивира икономиката, са необходими инвестиции, а те могат да дойдат единствено от Русия и Европа. Но парите не отиват там, където има неуредици, неизвестности, несъответствия със стандартите. По тази причина българския обществено-политически и икономически живот бързо се адаптира към западно-европейския. Създават се европейски институции, приемат се конституция и закони по образец на т. нар. демократични страни.

За съжаление този стремеж, в чиято потребност никой не се съмнява и не оспорва, се превърна в подражателство, изроди се в комплекс за малоценност, тегнещ над българската нация повече от век и превърнал се в трайна характеристика на българския свят. Този комплекс се проявява точно когато не е необходимо да подражаваме; когато спокойно можем да приложим своя опит и формите на нашата традиция, все ще се намери някоя причина, поради която да тръгнем срещу себе си и да възхваляваме чуждото. Какво, ако не израз на комплекс за малоценност е твърдението, че влизането ни в Европейския съюз е „нов цивилизационен избор”, окончателно приобщаване към европейските ценности, скъсване с миналото. Ние сме в ЕС не просто защото там може би ще е по-добре за нас, а за да не изоставаме от най-напредналите, да ги догоним с тяхна помощ, да се изравним напълно с тях и да заприличаме на тях. Всичко хубаво вече е „европейско”. Дори не се говори за „българско”. Сега дори целта ни не е да ни харесат в Европа, а да й се продадем, „да бъдем конвертируеми”, там да ни разберат и да купят стоката, която им предлагаме, т.е. себе си. Каквото ни кажат, това правим и го правим послушно, раболепно дори, с удоволствие, че са ни забелязали и говорят с нас.

Глобализацията като че ли ни помогна да скрием комплекса за малоценност и да го гримираме с апела за „приобщаване към Европа и света”. Щом светът се глобализира, значи нашето желание да приличаме на напредналите и да ги догонваме не е унизително, а си е чисто и просто потребност на времето.

Способността да общуваш с други култури и нации е голям дар от Бога. Умението да заимстваш, да се учиш и да се сравняваш с този, който може повече от тебе и е преди тебе, е сигурен знак за  зрелост и висок потенциал за развитие. Но това качество се постига не с папагалско повтаряне, не с „криворазбрана цивилизация”, а с търпеливо учене и образованост. Българският свят и българската нация притежават това качество, но техните политически водачи, особено след Освобождението, а най-вече днес, съзнателно го потискат и убиват. Защото чуждопоклонството и папагалщината са също толкова ефективни средства за подчиняване обществената воля, каквато са ликвидацията на културата, образованието и здравеопазването и свеждането на всичко в живота до пазарния принцип и стоково паричното обръщение. Ползата се разглежда като изгода, като успех в някаква „далавера”, печалба на пари. Компрадорската буржоазия насочва държавата към подчинение на някоя силна държава, за да получи от там пари или пазари. Угодничеството е унизително, низко, срамно. Тя е готова да продаде народа и държавата, да ги обезличи и унищожи заради охолството и пазарния си успех.

По този начин бе създаде Търновската конституция; по този начин е създаде е сегашната. Копирани са чужди образци,а не се изхожда от националния опит и от състоянието на нацията и държавата, за да се покаже колко сме напреднали и колко приличаме на запада. Членството ни в Европейския съюз окончателно ще ликвидира всякакви национални своеобразия, които все още съществуват в държавния живот и го правят малко от малко български. Европейският съюз сам има претенциите да бъде държава и държи да въведе навсякъде еднакви институции и закони, по които те да функционират, ала нацията живее в държавата, крепи се върху нея и разчита на собствените си институции и закони да я поддържат и да й дават живот.

Днес пред очите ни българските държавници открито говорят, че за тях по-важни са оценките на европейските наблюдатели, нежели мнението на българските граждани. Безродството и провинциализмът са хроничните болести на българския държавник и се предават, за съжаление, от човек на човек и силно изтощават националния организъм.

Липсата на чувство за държавата и уважение към нейните институции и закони (законът е врата в полето - само лудият минава през тази врата!) не е проявление на българския дух, а придобито правило от провинциализма и продажничеството на българските държавни ръководители. Самите те не пораждат респект към себе си, тъй като не умеят да управляват, не изпълняват обещанията си, държат се надменно към собствения си народ и служат повече на чужди господари отколкото на нацията и държавата. А когато народът не уважава държавата и властта, значи и държавата, и властта не функционират правилно. Те не са изконно български, а привнесени и зле нагодени към българските условия. Държавата сама се е отказала да бъде българска - как да бъде обичана и уважавана от българите. До това е довел националния нихилизъм на буржоазията и излъчваните от нея държавници.

Националният нихилизъм е едно от най-противните явления в българския свят. Но не по-малко противен е и войнстващият национализъм и патриотизма на необразования фанатик, за когото любовта към България се изчерпва с лозунги, развяване на знамена, погроми над инакомислещи, ксенофобия и патриотарски речи. Тя не е любов към България изобщо, а към конкретни неща - особено към тези, които могат да бъдат пригодни в момента. За съжаление, двете явления днес хармонично съжителстват у нас и определят облика на обществения и държавния живот. Любовта към отечеството не може да бъде радикално чувство, не може да се мотивира от радикални идеи. Родолюбието е консервативна идеология, чувство на просветения и разумен човек. Тя е добротворство, а не изстъпление, не омраза към другия.

Ние днес живеем в безнравствено общество и безнравствена държава. Редът се основава не върху висока нравственост и спазване на моралните принципи, а върху необходимия страх от юридическите закони и репресията на властта. Но когато самата власт е корумпирана и компрадорска, т.е. продажна и покорно услужлива на чуждите господари, как гражданите ще живеят по друг начин. Ние днес сме подвластни на демоните, които Достоевски наричаше „бесове”. Те изтощават националната психика и националния дух, видимо ги отслабват и правят безпомощни - лишени сякаш от имунна система. Това предизвиква култът към силната личност, в който култ се открива надеждата за национално спасение, за излизане от бедността и приобщаване към стандартите на живота в Западна Европа. Обезвереното общество търси изход в способностите на човек, който му изглежда достатъчно силен и умеещ, за да преодолее натрупаните беди и постави икономиката на работещи основи. Единственото, което хората искат, е да могат да работят и получават добро възнаграждение. И понеже пропагандата на системата успешно заблуждава, че причината за социалните неравенства и бедността не е егоизмът на буржоазно-капиталистическия начин на производство и разпределение, а корупцията и агентите на ДС, очите на бедните и онеправданите са обърнати към „спасителя”. Тези тенденции са опасни, макар в момента да са все пак анемични и хаотични, защото съдържат в себе си зародиша на тоталитарни режими от рода дори на фашизма. Немският философ и социален психолог, изследовател на фашистката идеология и пропаганда Вилхелм Райх, пише в книгата си „Психологията на масите и фашизмът”: „Колкото по-безпомощен става „масовиян индивид”, колкото по-отчетливо съвпада неговата идентификация с фюрера, толкова по-дълбоко детската му потребност за защита се крие в чувството му за единение с фюрера. Тази склонност към идентификация съставя психологическата основа на националния нарцисизъм, т.е. на увереността на отделния човек в себе си, която се асоциира с „величието на нацията”". Не е случайно, че надигането на националистическата идеология и възходът на националистическите партии съвпада по време и по интензивност с потребността у обществените маси за „спасител”, за „силна ръка”, които „да оправят положението на народа”.

Но това е реакция на реалното състояние в държавата и нацията, недоволство от безродството и компрадорството на буржоазията и на властта, която служи на капитала. Пропагандата може да тръби, че пътят ни е към Европа и че за нас най-важни са европейските ценности и приобщаването ни към „западната цивилизация”, но обществото и нацията очевидно смятат друго. Те отговарят с „национализъм”  и желание за силна ръка, т.е. за тоталитаризъм и фашизъм. Ако ние смятаме, че това са случайни неща, родени в главите и въображението на политически спекуланти, които много искат да управляват, за да задоволяват своето властолюбиво его, значи не виждаме какво става и какво ни очаква. Европа е прекалено заета със себе си, за да предпазва и в това отношение зараждащите се явления в българския обществен и политически живот. Нека не се заблуждаваме: ние сме изправени пред един реален и изключително сериозен проблем, който не се изчерпва с провала на днешните носители на тези тенденции. Ембрионалните форми дават само бегла представа за истинския образ на явленията, които се подхранват и развиват върху почвата на икономическата и хуманитарната криза и раждането им е неизбежно, ако не бъде скоро  изживяна. Заплахата не е само за нас, българите, но и за цяла Европа, която отново е навлязла в безпътица, но сякаш нехае за собственото си бедствено положение и все още се счита достатъчно силна, за да предотврати тегнещите над нея опасности.

Властта е олицетворението на държавата, но характерът на властта в буржоазно-капиталистическата система поддържа обикновено две власти: едната е видимата, която се избира и която формира ръководните представителни органи. Другата е реалната власт на капитала, която се въплъщава в представителната, контролира я и й дава основните насоки на дейност. Нацията приема за своя представителната. За другата рядко разсъждава и оценява. Но представителната власт се сменя често, поради което липсва не само съзнание за устойчивост, но и самата устойчивост на властта е силно разколебана, тъй като всяко ново управление обикновено прави ревизия на предишното, сменя хора, променя редица пунктове от предишната политика. Това поражда недоверие във властта и държавата. Държавата е по-слаба от властта. Властта измества държавата, поради което и нацията и обществото почитат повече властта, а не държавата. Поради честата смяна на властта държавата не е в състояние да гарантира стабилност на своята политика и да предоставя на своите граждани достатъчно сигурност. Чудно ли е тогава, че държавата не се ползва с достатъчно респект, не се обича и почита като пазителка на нацията и гаранция за нейното съществуване. Тази нейна слабост, а не толкова икономическата бедност принуждава хората да я напускат и да не желаят да се завръщат в нея. Когато нацията не уважава и обича държавата си, отделната личност престава да обича и уважава нацията. Появи ли се такава не любов, степента на опасност от изчезване на нацията и нейната държава нараства неимоверно.  И без съмнение и двете страдат от тежка и трудно излечима болест…

Пътят

Каква България искаме да имаме; в каква държава желаем да живеем, след като не сме доволни от това, в което се намираме? И когато искаме отечеството ни да се промени и да стане по-хубаво, знаем ли какво трябва да направим и какво ще ни струва то, какви усилия са необходими, за да го постигнем?

Ние, българите, трябва да се освободим от навика си винаги да започваме отначало. „Новото начало” е мотивът за преобразуващия ентусиазъм, чрез който се захващаме да градим „ново общество”, „нов свят”, „ново бъдеще”, „нова България”. В този порив към „новото начало” почти нищо ново не се създава, но за съжаление се разрушава много от старото, отрича се постигнатото, пренебрегват се усилия на толкова хора и умове, създава се и се поддържа нихилизъм към миналото. Българското обществено съзнание не желае и не умее, поради припряност и нетърпение, да гради основи, а иска веднага да се направи „покривът”, за да се завърши строителството. Но ако основите не са дълбоки и здрави, кой ще твърди, че покривът ще просъществува дълго и няма бързо да се пропука и рухне безславно под напора на вятъра и дъждовете.

У нас е изключително силен култът към бунтовника, несъгласния, реформатора, революционера. Бързото действие, насочено към промяна и отхвърляне на властта е по-ценено от търпението, бавното натрупване на традиции, образованието, мълчаливото и постепенно изменение на отживялото и безполезното. В разрушението и революцията има тържество, ритуал, блясък (макар и кървав), празник, а другото е работа, труд, усилия. То е делник, в който трудът не винаги се забелязва и оценява; той не е героичен, а ежедневен и невидим. В него няма победи, триумф, нито поражения и унижения, но затова пък нещата узряват, саморазвиват се, проявяват всичките си качества, наместват се и се подрежда според естествените закони на живота. За да живееш така, е необходимо да си търпелив и мъдър, добре подготвен и със съзнанието, че животът не започва и не свършва с тебе, но че ти си само една брънка в него и че си длъжен да продължиш започнатото от тези, които са били преди тебе. Много е опасно да ускоряваш историята, когато тя настоява за плавност, преходност и наследственост.

В последно време в политическия и държавния живот се говори единствено за необходимост от реформи. Колко „реформаторски мнозинства” се появяваха в Народното събрание и провъзгласяваха ново начало, което най-сетне да оттласне икономиката към висока степен на развитие и изравняване с най-напредналите. Всичките тези „реформаторски мнозинства” се проваляха, тъй като бяха излишни и вредни. Но „реформаторството” привлича хората, украсява безличието, прикрива незнанието и нежеланието за търпелива и продължителна работа. Всъщност, реформаторството в България е папагалско копиране на чуждите форми, нагаждане на българския свят към западния. Още повече че се правят опити за въвеждане на политически устройства, които в самия Запад вече са изчерпани и се мисли за замяната им с нови. Но дори и когато са се отразили положително върху практиката и дават добри резултати, това не означава, че в българските условия ще имат същия ефект поради различния контекст, в който ще функционират. Обаче нали са от „Европа”, непременно ще ги въведем, та изведнъж да сторим чудото. Видяхме какво се случи. Разруши се не просто старата политическа система, но и цялата икономика и държава. Физическото ликвидиране на материалната база, на заводи и предприятия, на цялостната система на организация в селското стопанство и здравеопазването постави под съмнение изобщо сигурността на държавата и обрече огромен брой хора на мизерия и нищета. Стана по-лошо отколкото е било.

Ще се поучим ли от собствената си история, от опита, който трупаме постоянно; ще осъзнаем ли безплодността на революционно-реформаторското  действие? Ще надделее ли разумът или избухливият характер на българския политически лидер ще скача от тема на тема и от опит на опит в търсене на вярното решение? Необходим е консервативен разум или разумен консерватизъм, който да обуздае поривите и охлади нетърпението. Щом сме готови да работим и живеем за бъдещите поколения, то нека не им оставяме в наследство хаос и разруха, а подредено стопанство и организиран живот!

Разумният консерватизъм е идеологията на градежа и растежа. Той изисква вглеждане в себе си, познаване закономерностите в историята и способност те да бъдат обяснени, висока култура и съзнание за отговорност.

Разумният консерватизъм е за социалната справедливост и солидарност между хората. Той е за силна национална държава и силна власт, която да я управлява. Националната държава гарантира единството на нацията и хармоничната интеграция на етническите общности, които я населяват, в състава на нацията. Нашият исторически опит ни дава много примери за това как тези общности участват в живота на нацията, по какъв начин се вливат в нея, без да се обезличават и как стават интегрална част от националния живот. По-важна е обаче симфонията между различните социални групи, между които обикновено се създава напрежение. Как да се преодолее конфликтът между класите и съсловията и как едните да не живеят за сметка на другите, а да царува справедливост и братство. Иван Солоневич цитира думите на руския министър председател в годините 1905-06, а преди това цели 11 години и министър на финансите на Руската империя С. Ю. Вите, отправени към тогавашните  руски  промишленици: „Руското правителство е заинтересовано от промишлеността и работниците, но не и от вашите печалби, господа!”. Това е проблемът на всяка държава и на всяка власт, но и възможният изход. Решението му, разбира се, никак не е лесно.

Но то не лесно, когато властта изцяло се е отдала на капитала и му служи безрезервно и угоднически. Такава е класовата власт, идентифицираща се като „лява”, „дясна” или „центристка”, но по същество е една и съща - само по различен начин нечовешка, демагогска и жестока. Защото се интересува единствено от печалбите на бизнеса,  а не от самия бизнес и от работниците, които работят за него. Т.е. от социалния му смисъл, от ползата, която ще донесе на хората и от възможностите те да се осъществят в труда. Това, разбира се, не означава, че в капиталистическата държава печалбата е маловажна. Ако бизнесменът не постига печалба, нищо не е в състояние да направи и икономиката ще рухне. Става дума за разумен и социален подход към производството и разпределението. Икономиката трябва да е средата, в която личността се труди, а не на бясна конкуренция, егоизъм и вражди заради страстта за печалби. Когато държавата създава условия за бизнес и собственикът да може да реализира печалби, тя ще прави такива закони, които да канализират този процес и му придават човещина и солидарност. Икономическата ефективност е важна, но още по-важно е човешкото отношение към човека, състраданието, благородството, готовността на обществото да помогне на бедния и страдащия.

Днес цялата икономика е оставена да бъде регулирана единствено от пазара. Но пазарът винаги е стихиен, сляп, безмилостен. Това стимулира предприемачите да работят активно и агресивно, да се стремят да му угаждат, да произвеждат и продават необходими и евтини стоки. Материалното производство и свързаните с него технологии не биха се развивали толкова бързо, ако изпълняваха единствено преки  човешки директиви, а не изискванията на пазара. Пазарът дехуманизира човека, ожесточава обществото. Това не може да бъде позволено с аргумента, че иначе икономиката ще спре да се усъвършенства. Тя не може да се уповава на слепите сили, а трябва да разчита на човешките способности, поради което е длъжна да се грижи за човека. Българският свят е изграден върху подобни традиции на човеколюбие и взаимопомощ. И те трябва да бъде отново осмислени и включени в живота ни днес.

Държавата трябва да бъде силна. В българските условия понятието „силна държава” е доста условно и се различава от силата на големите и могъщи държави като Русия, САЩ, Франция, Германия, Англия, Китай, които в много по-голяма степен са самостоятелни и самостоятелно могат да решават какво да правят и да налагат волята си над останалите народи и държави по света. Затова е необходимо да изпълним със специфично съдържание, съобразено с условията на времето, това понятие. Една държава е силна, когато познава добре себе си и има съзнание за своите функции и задължения, както и мястото си в международните отношения. Най-важното й задължение е да гарантира основните права и свободи на своите граждани. А кои са тези права и свободи: правото на труд, здравеопазване, образование, информация, национална култура, ред и сигурност, защита от посегателствата над личността и нейната собственост. Ако тя не е в състояние да осигури в някаква определена (нека я наречем „минимална”) степен тези прави, значи е слаба - дори и когато в нея вилнее някаква „силна ръка”.

Бедната държава трудно може да бъде и силна. Но бедната държава може да бъде силна по свой начин - чрез справедливостта, която отстоява. Решителна е нейната намеса в разпределителните механизми, но не само на материалните блага между отделните граждани, а и във функциите, които тя степенува по важност, за да е в състояние да ги осъществява. Тя трябва преди всичко да ограничи разликите между богатството и бедността, да въведе умереност в консумацията на социалните блага у едни съсловия за сметка на други. Това, разбира се, не може да става чрез експроприация от богатите и раздаване на бедните, а чрез създаване на различни социални фондове и механизми, които да осигуряват на всички онова, което е необходимо за съществуване. И тук българският свят има традиции, които са поддържали социалното единство и са помагали на нуждаещия и страдащия.

Силата на държавата не е единствено в материалните й възможности, в способността й да прилага ограничения и  репресивни наказания, за да овладява центростремителните тенденции и ограничава негативните проявления на отделните човешки воли като кражби, убийства, корупция. Тя е много повече в нравствения смисъл, който придава на властта, в умереността и благородството, в уважението към народа и неговата история. Държавата служи на хората, а не обратно. И ако тя изисква от хората да й бъдат верни, да работят за нея и я обичат, с много повече основание хората изискват тя да им бъде вярна, да работи за тях и да ги обича. Народ, граждани и държавата са три проявления на една същност и ако тези проявления се отделят от цялото и започнат да претендират за същности, тогава всички заедно погиват. Ако народът не обича държавата си и не е готов да работи и умре за нея, значи държавата не се е грижила за него, не го признава и не се съобразява с неговите потребности и желания.

Но държавата не е нещо абстрактно, нещо отделно от всички, които я населяват. На нея не може да се отмъщава заради обида. Тя е повече от всички. И за да я възприемат като такава, е необходимо управляващите да бъдат безкористни и да съзнават високата си отговорност, задълженията си на изпълняващи народната воля. А за да е така, е необходимо народът да ги контролира достатъчно строго и своевременно и да отстранява безсъвестните и корумпираните. Подчертавам, че проблемът не е в липсата на закони и законови механизми за постигане на това единство, а в честото отсъствие на морал у тези, които са натоварени да ръководят.

Държавата трябва да си върне най-сетне моралния облик и сама да стане пример за висока нравственост и благочестие. Но кой и къде у нас говори за такива неща. Днес е важно да знаеш как ще успееш, като под успех се разбира единствено забогатяване и издигане в служебната йерархия (което е едно и също), придобиване на власт над повече хора, а не нравствено съвършенство. Най-важният въпрос е „как да успея”, а не „как да бъда добър и благочестив”.  Успехът, към който караме младите хора да отиват, поражда единствено завист, озлобление, агресия, егоизъм. Желанието да го постигнат, формира практически знания и умения, но те в никакъв случай не са достатъчни в живота и предназначението на човека. Образованието и нравственото възпитание е задължение на държавата; то е изконно право на гражданина в съвременното общество и когато държавата не му ги осигурява, означава, че тя не си върши работата. А после се чудим защо е толкова висока престъпността във всичките й проявления. Срещу престъпността държавата се бори не само със закони и полиция, но преди всичко с възпитание на нравствени добродетели.

Отказът на държавата да се занимава с това (особено с възпитание на нравственост) не е случаен и не е израз единствено на простотията на управляващите. Той е съзнателен, за да се насажда в обществото убеждението, че народът ни е надарен предимно с отрицателни качества, че е негоден сам да се справя със себе си и с проявленията на лошото. На това обърна внимание Иван Хаджийски, който смяташе, че по този начин се подготвя прилагането на авторитарни действия. Така се отварят други теории за автокрацията, за елитното управление и за необходимостта народът да се държи „изкъсо”, да не му се доверяват и да потискат непрекъснато. Спекулативните теории оправдават диктатурите, компрадорството, насилието. Така той се държи постоянно в подчинение и не му се дава да решава своите собствени проблеми. Властта укрепва и се чувства комфортно, но държавата отслабва, щом нацията е унила и не проявява своите способности. Това не са в състояние да разберат управниците, а искат да са диктатори.

Нация, общество, държава са в унило състояние и заплашени от гибел не когато срещу тях е изправена военна сила, а когато интелигенцията им мълчи, бои се или просто я няма. Защото съвестта на нацията е интелигенцията. Без нея не е възможно да се постигне нищо. Без нея не може да има морал, отговорност, идеи, единство. Тя е свързващото звено между материалния и духовния живот, между историята и настоящето.

Българската интелигенция е паднала много ниско, загубила се в дебрите на пазара и демокрацията и е забравила основното си предназначение и функциите, които са й поверени от историята. Тя трябва да се събуди или да се съживи. Или да се възроди - все едно. Важното е да я има и да започне да играе отредената й роля. Няма кой да мисли вместо нея и да оценява обществото. Нейните представители формулират и озвучават обществените идеи и потребностите на обществото. Работата пред нея е огромна. Обществото, нацията и държавата се нуждаят от преосмисляне на досегашния опит и утвърждаване на ценности, които бяхме отхвърлили или забравили. Това ще доведе до съществени промени в образованието и възпитанието, в цялостната политика на държавата - външна и вътрешна. Именно интелигенцията трябва да очертае, но след свободна и мащабна дискусия, кой е нашия път и накъде ще ни води той, с какви темпове ще се движим по него и къде трябва да стигнем.

Интелигенцията няма да се събуди с мерки на държавата, с правителствени решения или със закон. Тя сама трябва да чуе зова на времето и да отвори очи, за да види какво се е случило с нея, да осъзнае положението си и да започне отново да мисли и да бъде водач на нацията. Ако тя направи това, ще имаме бъдеще. То може и да не ни обещава кой знае какво щастие, но ще го има. Ако ли не, нищо добро не ни очаква.

Заключение

Драмата на българската нация е, че й се предоставя избор, когато няма какво да се избира. И най-често това, което трябва да бъде избрано, вече е обречено на разруха и изчезване. Ние се нахвърляме върху него като мечтано спасение и с илюзията, че най-сетне сме намерели това, което винаги сме търсили. А всъщност сме попаднали на исторически отпадък. Вместо да се срамуваме, ние се радваме и хвалим, че сме направили най-сетне своя цивилизационен избор.

Един народ обаче не може вечно да повтаря едни и същи грешки и да не се учи от тях. Дошло е време, когато трябва да се поучим от себе си. Ние трябва да знаем кои сме и как ще живеем, когато сме толкова малки, бедни и слаби, сред големите, богатите и силните; как ще се държим с тях, какво ще искаме от тях и доколко ще се подчиняваме на волята им. Трябва още да осъзнаем своята цивилизация, за да направим (за наше самочувствие, че все пак сме свободни да избираме съзнателно) цивилизационен избор и да не се лъжем, че извън тази цивилизация ще ни е по-добре, защото там са по-силните и богатите. Ние сме народ, а не работна ръка, търсеща някой да й осигури „екзистенц минимума”, за да не умре от глад.

Ако истински се замислим, че осъзнаем, че сме изправени пред ново начало. И от това как ще се самоопределим и какво ще пожелаем да постигнем, зависи колко още ще живеем и какъв свят ще създадем.