Христина Панджаридис

Тази неделя имаше пазар. Пазар, ама по-различен. Наричаха го “изпразване на тавана”, или “битак” по нашенски. Предлагаха се вещи, които хората не използват вече, не защото са негодни, а поради умаляване, омръзване, подмяна. Цените си струваха пренебрегването на излежаването в почивния ден.
Съседът ми от горния етаж, момчето с рижа коса и по традиция също с цяла пита лунички, ми сподели, че преди месец на подобно сборище си купил колело от великата марка “Кинаст”. Като ми прошепна сумата, не повярвах. Той ме покани веднага у тях и ми показа тържествено бележката, която изискал за спомен. Не паднах, предвидливо ме беше настанил в единствения си фотьойл.
Запътила съм се днес за търсене. И аз търся колело. Ще гледам и за цветарник, че цветята се завъждат при мен, а по перваза и върху шкафовете свободни места вече няма. Дори и с резервации, дори и с подкуп.
Пазарът е на някакво бившо кръстовище. Част от града, вече неизползваем. Превърнат от общината във вилна зона и терен на растителни видове.
Спирам се случайно пред една маса. Наредени пакети с кучешка храна, консервни кутии. Срокът им изтичал днес, на други утре, и човекът ги предлага на символична цена. Моето собствено куче избяга, разбирайки че е пренебрегвано от зеленината ми, и от лакомствата за домашните любимци не се интересувам. Ама очите ми се опулват. На масата е сложен и едър, черно-бял санбернар. Също за продан. Заявил на господаря си, че няма повече да се подчинява на заповедите му, а напротив - нарежданията ще дава той. Даже тропнал със задна дясна лапа, за доказателство, че думите му са истина, не слухова халюцинация. Стопанинът възмутен и зачервен го продава.
След сто крачки се същисвам пак. На маса с червена, изтъняла от пране покривка, до тенджери и малко употребявани тефлонови тигани, е поставена жена. Синята й рокля е позагубила цвета си подобно покривката. Явно прането или избелялото е на почит в тази къща. Устата на жената е залепена със скоч. Очите й не издават настроения и мисли. Гледа надолу, а продавачът не предоставя информация без капаро. Не искала повече да домакинства, двайсет и пет години приготвяла храна по три пъти на ден, даже по време на ваканциите, от два дни казала: “Стоп, болят ме ръцете. Вземи да ме заместиш за няколко седмици!” Оплакването й било прието начаса и ето я сега… то кой ли ще се изръси за нежелаещо да готви същество от женски пол. Мнозина са се струпали и оглеждат стоката. Пипат роклята й, току-виж някой изтича да й купи по-неизбеляла дреха.
Тъкмо започвам да дишам равномерно и сгрешавам крачките. Направо на земята, върху стара кувертюра с ресни, са разстлани дървено конче, бледокафяв мечок без ляво ухо, топки, шах, лопатки и кофички в различни цветове и големина. До мечето се е свило дете. Без обувки. Момченце. Майката и бащата се надвикват да разказват колко е мълчаливо, помагало, ходело да пазарува, хранело зайците в двора, но с това дяволско мълчание ги изнервяло. В училище приказвало, носело добри оценки, а с тях думите си скъпяло. Е, щом от тупане и крясъци не проумява, тогава да си търси други мълчаливци. Те знаели, че има такива семейства - да си мълчат дружно и в пълно съгласие. Стана ми жал за неговорещия малчуган, но аз не мога да му предложа дом, не познавам подходящ мъж за ролята на баща. А ролята на майка ми е още по-далечна…
Празната ми торба натежа, без да съм сложила и една покупка в нея. На какво място бях попаднала. Да, бях си забравила очилата на мивката в банята, а освен късогледство имам и астигматизъм. Недовиждам, понякога детайлите ми се губят, но не съм стигала до там, че да ми се привиждат куче, жена и дете за продан на законен пазар. Питах се защо останалите зяпачи не се възмущават или вълнуват поне частично и задавайки си самотно въпроси реших да потърся някой от организаторите на пазара. При влизането бях зърнала табела с надпис “упътване”. Обърнах се и тръгнах наляво. Чух силен шум, като от затваряне на железни врати, спрях се и погледнах зад себе си. На бяло платно, закачено за тополите, издължени щъркелови крака, се чернееше надпис на три езика: “Пазар на бъдещето”.
Съпнах се в невидима буца пръст. Чантата ми изхлопа със звъна на затворническа верига. Затичах се към изхода. На мен ми е удобно да си стоя в настоящето. Съществуват разни бъдещи времена, поне в граматиката… Не искам и да ги знам, нито да ги употребявам.