Йордан Нанчев

След завръщането си от Швейцария, където завършва с отличие педагогика, философия и руска литература¹ в университета на град Фрайбург, Емануил попдимитров е една година кандидат-учител(стажант) в Ломското държавно мъжко педагогическо училище, а след това от началото на учебната 1912/1913 г. до края на месец октомври 1915 г. учителствува в Хасково. Този факт е общоизвестен, но обикновено се  пропуска или се отбелязва мимоходом в досегашните публикации, посветени на житейския и творческия път на поета. Времето след поетичния дебют на Емануил Попдимитров в сп.”Художник” през 1906/1907 година до след Първата световна война сякаш остава в сянка, скрито от погледа на литературния изследовател. И това етака може би нетолкова защото липсват документални източници(както се оказва те съществуват и не са малко), а като че ли повече защото през този период не е в София, живее и твори в чужбина, в Лом или в Хасково, та на пръв поглед сякаш остава встрани от руслото на националния ни литературен живот, който тогава почти изцяло е съсредоточен в столицата.

Но ако наистина отначало, докато Емануил Попдимитров е студент в Белград, Монпелие и Фрайбург, поетичното му творчество е на втори план и името му почти не спохожда литературните колони на вестниците и списанията у нас, то като учител в Лом, и особено след това в Хасково, той вече активно пише и сътрудничи в периодичния печат и издава книги, които утвърждават името му сред творците на българската поезия. И макар да не обиква този град и да не е особено щастлив с назначението си в Хасковската държавна мъжка гимназия „Петко Каравелов”, макар да му е трудно в първите месеци, както ще стане дума по-нататък, и да копнее за друг живот,  днес вече не можем да не свържем началото на същинската му творческа биография и с неговите три „хасковски” години, през които той създава някои от поетичните си бисери.

Кога е дошъл поетът в Хасково? Точната дата вече е почти невъзможно да бъде установена, но без съмнение това е станало в края на август или в началото на септември 1912 година. Името му фигурира в Летописната книга² на гимназията сред имената на учителите по отделните предмети за учебната 1912/1913 г., но тъй като книгата е заведена едва през 1919 година, най-ранният досега известен документален източник за пребиваването на Емануил Попдимитров в Хасково е Протоколната книга на  Хасковската държавна мъжка гимназия”Петко Каравелов”. В Протокол № 3 на Учителския съвет от 12 септември 1912 година е записано, че отй е в състава на комисия за приемане на кабинета по естествена история³. В ревизионните си бележки за 1912/1913 учебна година директорът на гимназията отбелязва дословно:”П.Димитров Емануил е волнонаемен, на седмичен час учител. Преподава френски език във II^а,б,  III   и IV клас, психология в III  и логика в   IV клас. Той е за първа година учител в Хасковската гимназия”⁴.

На 17 септември 1912 г. е обявена всеобща мобилизация и учебните занятия са прекъснати. Поетът напуска Хасково и чак на 17 февруари 1913 година отново се явява на занятия след подновяването им с Окръжна телеграма № 203 на Министерството на просвещението от 9 февруари 1913 година.

Все още неосвободил се от впечатленията по време ан мобилизацията, на 27 февруари в 4 часа сутринта, както е отбелязал собственоръчно, Емануил попдимитров пише краткия лиричен разказ „Сълзите на майката”⁵. В него той описва вълненията на една майка, която не дочаква сина си, загинал на бойното поле.

Интересни сведения за интимните преживявания на поета в Хасково по онова време откриваме в неговите записки под формата на дневник, които се съхраняват в НБКМ⁶. Част от тях съставляват икнигата му „Дневникът на самотния”⁷. Когато сега четем тези спонтанни изповеди на вече несъвсем младия, но толкова лиричен исякаш изтъкан от противоречиви чувства и вълнения поет, виждаме как, заобиколен и принуден да живее с почти чужди и неразбиращи го хора, той търси и открива в усамотеното общуване с белия лист тих пристан за наранената си душа, подвластна отдавна на символистичната „зараза”. На 31 март 1913 година например поетът е отбелязал:

„Движейки се между най-обикновени и скучни типове, без да имам възможност да говоря за това, което ме интересува, аз изпаднах в психическа летаргия и апатия, които ме изплашиха, но ето изведнъж намерих в билиотеката съчиненията на Стриндберг. Чета неговия „Самотник” и откривам себе си”⁸.

Очевидно книгата на Стриндберг го е подтикнала една година по-късно да обработи и издаде записките си в „Дневникът на самотния”, където намират място негови мисли и вълнения от студентските години в Монпелие и Фрайбург, от учителствуването му в Казанлък, Лом и Хасково, за което говори и сходството в заглавията.

Освен казаното от Емануил Попдимитров, свидетелство за влиянието на Стриндберг и книгата му върху тогавашната хасковска интелигенция е и фактът, че Георги Жечев - по онова време ученик в Хасковската гимназия, издава две книги(„На другия бряг” и „Есенни вечери”) и печата много стихове в периодичния печат с псевдонима „Самотник”.

Трудна имъчителна, наистина самотна, е била тази първа пролет на Емануил Попдимитров в далечния провинциален град. Тревогата и терзанията му се подсилват и от несигурността и лишенията на военното време, от липсата на приятелска среда, на единомишленици, с които да споделя човешките си и литературни вълнения.

„Тревожи ме и това - пише той в дъждовната вечер на 1 април 1913 година, - че нямам за себе си още един подходящ другар измежду колегите, нито един оригинален или поне симпатичен тип! Тая посредственост и банализиране на характера, тая еснафщина ме озлобява. Когато съм между тях, иде ми да се карам, не мога да търпя, особено бележките на един педант, който се грижи повече за моята изправност, отколкото за своята. След няколко резкости от моя страна, научих го да ме уважава(т.е. да се бои). Ако оставам с някого от тях сам или дружа по нямане възможност да го избежа, аз се нося добре, отстъпвам в много отношения, съгласявам се дори с мненията му като искам да уверя себе си, че той не е така банален и отегчителен. Мисля за добър тогова, който не се проявява в злина(макар, че не и в никое добро), и то само за да мога да го търпя…Но понякога вече чашата прелива и аз трябва да си разкрия картите! По дяволите, че няма да има мир помежду ни”⁹.

И естествено, неудовлетворен от своето настояще, поетът търси спасение в спомените си. В своя дневник той се завръща към детските дни в родния дом в Груинци, чева гласа на майка си, вижда малкото котенци, двете агънца, коня Вранчо и ги нарича умилително „другарите на моето детинство”, припомня си времето, когато го облъхва  „първата истинска радост от поетично перживяване” и първата любов; искрено и спонтанно описва отдавна минали случки и преживявания, които дълбоко и трайно са го впечатлили.

Може  би една от малкото радости на Емануил Попдимитров по онова време в Хасково е била втората му стихосбирка „Юношески стихотворения”¹⁰, т. I, издадена през 1913 година. В уводната бележка към нея авторът пише:

„Някои от тия пиеси влязоха в първата сбирка „Сънят на любовта”. Сега допълнени се явяват в отделно издание, състоящо се само от 400 екземпляра. Това е  последният ми дълг към тия полувлюбвания в богинята Поезия”.

И явно тази книга - след първите три(„Сънят на любовта”- Тутракан, 1912 и пиесите „Маска”-Тутракан, 1912 и „Смъртта на скулптора”- Лом, 1912), вече издадена тук  ичетена с голям интерес поне от ученици и учители, е укрепила самочувствието на поета, вдъхнала му е нови сили и надежда. Изглежда, че и с времето Емануил Попдимитров все по-успешно се приспособява към новия живот, та спира да разгръща и пълни дневника си със спомени и тъжни размишления, а се отдава на поетично творчество с нови пориви и вдъхновение.

Още в началото на следващата година излиза  третата му сбирка „Песни”¹¹, последвана много скоро и от „Плачущи върби”¹². В „Песни” за пръв път като отделен цикъл са представени неповторимите му „Женски портрети”, сътворени в чужбина - или може би по-късно в Лом и Хасково - в самотните и безсънни нощи на поета, пълни с горест, неудовлетворение и копнеж по неуловимото.

За някои от тези стихотворения впрочем наистина е трудно да се каже със сигурност кога и къде са писани. Колебанията се пораждат главно от факта, че и самият автор, според писаното от съвременниците му, не дава точен отговор на този въпрос.

Пред Евтим Томов например Емануил Попдимитров разказва как са живели с Владимир Димитров-Майстора в една квартира в Княжево, след което заминал за Швейцария. На въпроса: „А кога написахте „Ирен”, „Ема”?”, той отговаря: „Все през същите години. В образите на тези жени съм изобразил идеала си за жената. Но това са действителни, реални образи”¹³.

Синът на поета д-р Здравко Попдимитров пък си спомня:

„…Баща ми с възторг разказваше за първите си стихове, написани във Франция и наименовани с женски имена. Когато учителят Р. (с него са следвали заедно в Монпелие) го запита дали всеки образ се свързва с някакво преживяване, той му отговори добродушно:

-Това са идеализирани образи. В моя живот най-красиви и изпълнени с големи преживявания са студентските години”¹⁴.

А Недялко Месечков разказва:

“…Друг път му рецитирах негови стихове.

-„Ирен” ми допада най-много. Като ученик често съм го декламирал. После шеговито подхвърлих: -Какви ли са сега Ирен, Лаура, Ема? Някога са били хубавици, сигурно са вече строги матрони…

Той се  засмя, махна с ръка и отвърна:

-Младост…Писах ги, когато бях студент в Швейцария…Минало”¹⁵…

Тези три цитата, както и небългарските имена в стихотворенията, почти ни убеждават, че цикълът „Женски портрети” или поне някои от стихотворенията в него, са били вече написани, когато поетът пристига в Хасково. Но остава въпросът защо тогаване ги е включил в първата или втората си стихосбирка, а те и двете имат антологичен характер! Може би Емануил Попдимитров ги е смятал за нещо повече от „полувлюбвание в богиня Поезия” и съзнателно ги оставя за една бъдеща книга с по-зрели творби, може би е трябвало те да бъдат още по-прецизно дообработени или пък е искал да допълни цикъла с нови работи - едва ли днес някой може да отговори със сигурност. Но ако все пак повечето от тези нежни отломъци - женските портрети на Емануил Попдимитров, са създадени до лятото на 1911 година, когато той се завръща в България, а не по-късно, то без никакво съмнение - поетът сам е отбелязал датите - „Ема” (Сънувах жарък летен ден…)¹⁶ и „Магдалина”¹⁷ са писани по времето, когато той е бил учител в Хасковската гимназия, а „Лаура” е претърпяла тогава своята последна редакция¹⁸.

В една стара тетрадка с ръкописи на Емануил Попдимитров¹⁹ поетът сам е отбелязал, че стихотворенията му „Буря” и „Зимна вечер” са написани в Хасково съответно на 21 ноември и 3 октомври 1913 година. На други две стихотворения е посочил само датата - „Плачът на мавъра” (4 ноември 1913) и „Молитвеник” (10 ноември 1913).

В същата тетрадка са и ръкописите на „Нощен дъжд”, „Дъжд”, „Зора”, „Ема” (Сънувах град от стари, стари времена…) и „Ефросина”, з асъжаление недатирани.

Интересно е, че в Хасково на 12 септември 1912 година²⁰ е написано и стихотворението „Груинската река”. Вероятно през онези първи дни в непознатия град поетът най-остро е чувствал отдалечеността си от родния край и тези негови чувства са намерили неповторимото си художествено превъплъщение в стиховете за реката, край която е приминало детството му.

За да се открои още по-ярко обликът на някогашния хасковски учител Емануил попдимитров, след акто вече стана дума за неговите стихове, писани в Хасково и за книгите му, нека се обърнем и към спомените на хасковци, които са общували с поета и го описват такъв, какъвто са го запомнили.

В мемоарните си  записки²¹ например Коста Арнаудов пише:

„Учител ни беше двадесет  иосемгодишният Емануил Попдимитров. Млад, с твърде нежна фигура, с голямо оголено чело, върху което в горната му част сресваше малка пластинка от останалите неокапали странични косми. Той имаше бавна походка, а дясното му рамо винаги стоеше малко по-ниско от лявото”.

И след акто говори за познанията и взискателността на поета като учител, авторът на спомена продължава:

„В по-късните месеци, когато поетичното звание на Попдимитров не ни смущаваше така много, когато разбрахме, че твърде лиричният характер не е пречка, а подсилва онова чувство и желание на млад човек да се позаглежда в хубавичките хасковки, направихме всичко възможно да го приобщим към тогавашната ни весела компания. И не се излъгахме. Той, въпреки че беше строг нащ учител, стана ни и обичан другар, за когото и до ден днешен таим приятни спомени.

В хубавите нощи на първата пролет, когато всичко се радваше, когато върбите над реката нанизваха тънки клонки с нежни яснозелени листа и „Трансвала”²² кънтеше от песните на много славеи, една групичка от млади хора, между които и Попдимитров, окачили китари и мандолини, поемаха тихо из улиците на Хасково, за да  спрат пред някой прозорец на хубава ученичка или госпожица и  там, притаени, да изразят възторга си от нейната красота, приятно държане или да засвидетелствуват вкупом чувствата на някой от групичката към нея. В тия лунни нощи ние догадахме, че Попдимитров, по подобие на Франческо Петрарка, се е влюбил в една Хасковска „Лаура”. Когато по-късно той издаде в Хасково няколко свои сбирки, в една от които прочетохме стихотворението с наслов „Дора-Дора”²³, се радвахме че той бе вдъхновен от наша родна хасковка”.

Освен с този спомен на К.Арнаудов днес разполагаме  ис интересните записки²⁴ на Димитър Тонджоров, тогава секретар-счетоводител на Хасковската държавна мъжка гимназия „Петко Каравелов”, за неговата дружба с поета. В тях той разказва как са се сближили чрез съквартиранта на Емануил попдимитров, учитела по пеене Атанас Ковачев²⁵, и тримата често осъмвали ту в едната, ту в другата квартира „всред песента на кипящия руски самовар или под мелодичните звуци на китара(Емануил Попдимитров) и балалайка(Атанас Ковачев) да слушаме последователно нови стихове на Емануил Попдимитров и нови номера от музикалния репертоар на Атанас Ковачев”.

Тонджоров споделя възхищението си от характера и заложбите на поета, с когото дълго време са поддържали и писмена връзка след заминаването му от Хасково, и разказва за една своя случайна среща с Попдимитров след години в София, когато той вече не е оня жизнерадостен млад човек - „вложил и душа, и сърце при акомпа на китара, вдъхновено декламиращ стиховете си”, а „видимо посърнал и убит духом”, та не успява да сдържи сълзите си при спонтанно избликналите общи спомени.

Свой спомен за „хасковските” години на Емануил Попдимитров е оставил и поетът и преводач Георги Жечев, който както вече се спомена, също е бил негов ученик в Хасково. От този спомен също може да се съди за влиянието и авторитета на личността и присъствието на поета върху неговите тогавашни възпитаници.

„Емануил - пише Г.Жечев²⁶ - беше първият „жив” поет и писател, с когото съм другарувал. Високо културен и добър човек, той не спекулираше  с интелектуалното си и морално превъзходство, а се държеше най-приятелски с всички. Наистина някои ученици злоупотребяваха²⁷ с това му човечно държане, но добрите и интелигентните ученици го обичаха и ценяха много и  смятаха за голяма чест да беседват с него и извън училищните занятия върху най-различни литературни и философски проблеми. Аз бях един от малцината щастливци, които се ползваха с благоволението на поета и смятам, че при честите ни разговори съм научил доста неща от тоя мъдър и сърдечен литератор. Той знаеше, че пиша, бе чел първата ми сбирка и ме атакуваше открито със строгите си изисквания. Но затова пък с пълна откровеност и сериозност като литератор пред литератор той развиваше теориите си за изкуството, правеше интересни съждения и преценки върху автори и произведения, даваше напътствия за редица неща в писателския занаят, окуражаваше, насърчаваше”…

Дружбата между Емануил Попдимитров и Георги Жечев, започнала в Хасково, не прекъсва и по-късно, когато и двамата са вече в София, те продължават да общуват.

Показателен за отношението на по-голямата част от учениците към Емануил попдимитров, особено  след като те го опознават по-отблизо и след акто са прочели книгите му, е и един спомен на Георги Караславов²⁸, който през 1914 година посещава Хасково и се среща, макар и отдалече с него. Ето как той описва тази среща, която и за него, както  за Г.Жечев, е среща с „първият наш писател, когото видях на живо”:

„В Хасково по обед отидохме в гостилницата на Аго, тя беше много прочута там. В нея се хранеше и чичо ми - Динко Г.Караславов, който беше ученик в последния или предпоследния клас на гимназията в града. Като влезахме да обядваме, чичо ми посочи един мъж с дълга коса иказа: “Този мъж е моят учител по френски език, поет е и се казва Емануил Попдимитров”. Той донесе след това от него една стихосбирка, озаглавена „Песни” с къси лирични стихотворения”.

Безспорно поетът е респектирал околните със своята ерудиция и с поведението си и сигурно още на мнозина от учениците си е вдъхнал обич и влечение към поезията, оставил е трайни и добри спомени у тях, но той самият едва ли е бил удовлетворен, както вече се разбра, както личи и от една пощенска карта на току-що завършилия  гимназията негов ученик М.Динков, вече учител в село Набожно, Харманлийско, който му пише:

„Учителю, писал Ви бях в село(Груинци-б.а.Й.Н.). Отговор не получих. От другари научих, че сте биле пак в Хасково. Знам, че не Ви е приятен този град, н оза всеки случай Ви поздравявам с новото Ви назначение там. Вий сте биле по философска пропедевтика на цялата гимназия, а не по френски. И с туй Ви поздравявам. Най-после Ви се одаде случай да преподавате по специалността си в тази гимназия. Пожелавам Ви блестящи успехи”²⁹.

Към „бохемските” нощи на поета в Хасково - след скучните му и еднообразни дни в гимназията - ни връща и неговият собствен разказ, записан от Петко Тихолов. Емануил Попдимитров е споделил с него следноот:

„Бях учител в Х. Една вечер влязох във Военния клуб, имаше бал. Стоях до късно. Хареса ми една госпожица. Непрекъснато танцувахме двама. Много исках да й се понравя. Тя минаваше за най-красивата в града. Напрегнах усилие да я заинтересувам. Разхождах се под ръка с нея из салона и възбуждах завист у някои офицери. А за да направя още по-благоприятно впечатление на самата нея, на бюфета поръчах от най-скъпите закуски и напитки.

Смеехме се, весело звънтяха чашите ни. Но музиката засвири валс, тя ме хвана под ръка. Поисках да заплатя. Извадих портмонето си, отворих го - то празно. А тя ме чакаше, гледаше, виждаше всичко това.

Поставете се за момент на мое място и отгатнете какво съм могъл да направя?!”³⁰.

По време на пребиваването на Емануил Попдимитров в Хасково в града няма литературно издание, където той би могъл да печата свои работи и е принуден да изпраща стиховете си другаде, там да търси трибуна за творческа изява. Но въпреки това, макар и отдалече, още тогава все по-категорично налага своето поетично присъствие в националния литературен живот.

В сп.”Звено”, нашумялото издание на българските символисти, което за съжаление просъществува само няколко месеца, Емануил попдимитров отпечатва цикъл стихове³¹ заедно с Димчо Дебелянов, Николай лилиев и Теодор Траянов.

В сп.”Факел” пък се появява стихотворението му „Далек”³², а в „Бисери” на Иван Ст.Андрейчин неговият близък приятел Н.А.Венетов³³ му посвещава свое стихотворение.

В началото на 1914 година група културни дейци от Стара Загора започват издаването на „литературно-художествено” списание в символистичен дух „Трептящи акорди” (ред.Н.Господинов и Н.Самев). Още във втората му книжка се появяват стихотворенията на Емануил Попдимитров „Гретхен”, „Лаура”, „Ема” (Сънувах жарък летен ден…) и „Утро”. В рубриката „Поща” на същата книжка редакторите възторжено го поздравяват - „Здравей. Всичко е музика и чувство!”, а в следващата книжка, която излиза в Пловдив и се оказва последна за списанието, го молят да изпрати и други работи.

В едно свое писмо³⁴ от 15 август 1915 година до книгоиздателя Александър Паскалев поетът пише, че е преработил своя превод на втората част от „Крал Хенрих IV, печатана в сп.”Библиотека” през 1908 г. и го изпраща с предложение да се издаде като отделен номер от особено популярната тогава „Всемирна библиотека”. Макар Паскалев да е получил ръкописа, както личи от резолюцията му върху писмото, преводът остава неиздаден и този отказ на книгоиздателя е може би една от причините Емануил попдимитров да не участва и по-нататък със свои преводи във „Всемирна библиотека”, където сътрудничат най-добрите ни поети от онова време.

Макар  и с писма, докато е в Хасково Емануил Попдимитров се е стремял да не прекъсва, доколкото е възможно, предишните си литературни приятелства.

В един свой спомен за Яворов от онова време той споделя:

„…Васил Пундев ми съобщи, че Яворов в това положение възнамерявал да започне едно списание. Поканени сме били за сътрудници аз и Димчо Дебелянов, който той много ценял измежду младите. Срещата мис Яворов беше анзначена в „Цар Освободител”. Аз идех от провинцията(от Хасково) и бях закъснял! И вече него видях. На 16 октомври 1914 година той тури край на своя трагичен живот”³⁵.

Очевидно тук Попдимитров има предвид времето след смъртта на Лора, което подсказва, че или Пундев го е срещнал тогава и малко е преувеличил, или самият Попдимитров е получил поканата преди това, но се е объркал в спомените си. Защото неосъщественото Яворово списание „Дума” наистина е било планирано, но непосредствено преди фаталната нощ на 29 ноември 1913 година и  Пундев е бил сред бъдещите редоктори.

За други контакти със столичните писатели свидетелствуват и споменатите по-горе публикации в тогавашните литературни издания, спомените на Г.Жечев, който пише, че поетът е бил във връзка с Христо Ясенов и дори успява да уреди приемането на неговия племеник в Хасковската гимназия, а също така и няколкото запазени пощенски карти, разменени между Емануил Попдимитров и Иван Радославов.

На 8 декември 1914 година например, поетът пише от Хасково:

„Драги Иване,

Днес ти изпратих една брошурка от старите и ръкопис-стихове. Можех да типратя и малко проза, но не зная дали сте организирали нещо като списание. Ще ми съобщиш допълнително. Ако няма такова, задръж стиховете и не ги давай никому. Поздрави Н.Лилиев, ако знаеш къде е. Сърдечен поздрав. Твой Емануил”³⁶.

В отговор на това радославов му изпраща  картичка със следното съдържание:

„Драги Емануиле,

Получих сбирката и ръкописа едва днес, защото бях досега на тринеделно обучение, а те са получени в мое отсъствие. Тъй е разбъркано всичко тук, че за списание едва ли може да става дума, но за отделно издание - може би ще се постарая да направя. Тогава стиховете ще влязат там. Никому няма да ги давам - ще бъдат у мене, докато аз им намеря място достойно за тях да бъдат печатани. За Николая никаква вест нямам. Той е ,струва ми се, още войник. Хиляди поздрави. Твой Иван Радославов”³⁷.

В една друга картичка от Севлиево³⁸ приятел на Емануил Попдимитров му напомня адреса на друг техен познат в София - Томалевски и  пише да му изпрати сбирката си „Песни”, защото искал да я рецензира, а за себе си иска екземпляр от „Дневникът на самотиния”.

Всички тези факти говорят, че макар  иот разстояние, поетът участва в литературния живот по онова време. Може би даже тези три години, прекарани в Хасково, са се оказали за него и стимул за творческо дръзновение, за нови художествени завоевания. Може би чувството, че все още не е това, което има сили да бъде, го е подтиквало да работи все по-упорито и всеотдайно. И кой знае дали в този град нямаше да се появи и следващата му книга, ако в един есенен ден на 1915 година не беше получил мобилизационната си заповед след обявяването  на Първата световна война. Ето как поетът е описал в своите „Записки от войната и мобилизацията”³⁹ последните си часове в Хасково:

Вчера на 23.Х.1915 година - рожденият ми ден, получих известие да се явя в Допълнителната дружина  на 13 Рилски полк, данъчен строеви войник. Побързах да се снабдя с Удостоверение за самоличност и уверение от Комендантството за безплатно пътуване. Снощи се прибрах рано”.

И след като подробно разказва за мислите и вълненията си през онази последна нощ, продължава:

„Сутринта бях бодър. Пях. Отидох в гимназията. Прощавах се с учителите и учениците. Прощавах се и с бабичката, дето живеем на квартира. При тръгване тя обхвана лявата ми ръка с пръстите, силно я стисна и целуна. Сбогом, бабо! Тръгвам с файтон за гарата”…

На 25 октомври Емануил Попдимитров е вече в Кюстендил, а на 27-и пише на родителите си:

“Сега съм войник. Имаме обучение усилено”⁴⁰.

И макар твърдескоро „хасковските” години на поета да остават в сянката на преживяванията му по време на мобилизацията, да се губят в бързея на напрегнатия му живот в София, а след това и като университетски преподавател, писател и общественик, макар да са далече и хората, с които е общувал тогава,  дълбоко  и до края на дните си Емануил Попдимитров ще таи  спомени от онова време. Случайните срещи, издадените там книги или тетрадките със записки ще му напомнят за Хасково и с една носталгична въздишка той ще се завръща в този град, където е оставил неповторимите си копнежи и стремления, много от свидните дни на отлетялаат си младост.

Бележки:

¹Свидетелството на поета за завършено висше образование се съхранява в НБКМ - фонд 292, а.ед.3 и е издадено на 4 юли 1911 година 
²Държавен архив-Хасково, фонд 23, опис 2, а.ед.47 
³Държавен архив-Хасково, фонд 17, опис 1, а.ед.13
⁴Държавен архив-Хасково, фонд 17, опис 1, а.ед.1
⁵ЦДИА, фонд 123, опис 1, а.ед.71
⁶НБКМ, фонд 292, а.ед.1
⁷Ем.Попдимитров. Дневникът на самотния. Хасково, печ.”Балабанов” на Стефан Христов, 1914  
⁸НБКМ, фонд 292, а.ед.1, лист.10
⁹НБКМ, фонд 292, а.ед.1, лист.11-12 
¹⁰Ем. Попдимитров. Юношески  стихотворения.т.I, Хасково, печ.”Балабанов” на Стефан Христов, 1913
¹¹Ем. Попдимитров. Песни, Хасково, печ.”Стефан Христов”, 1914
¹²Ем. Попдимитров. Плачущи върби.Лиричен албум, Хасково, печ.”Светлина”, 1914
¹³Емануил Попдимитров, Гьончо Белев, Николай Хрелков в спомените на съвременниците си. С., 1971, с.75
¹⁴Пак там, с.30
¹⁵Пак там, 138 -139
¹⁶НБКМ, фонд 292, а.ед.1, л.19
¹⁷Ем. Попдимитров.Събрани съчинения. Т.2. С., 1932, с.42
¹⁸ЦДИА, фонд 123, опис 1, а.ед.35, л.6. В края на ръкописа поетът е отбелязал Веrn-Груинци 1913″
¹⁹ЦДИА, фонд 123, опис 1, а.ед.35
²⁰ Ем. Попдимитров.Събрани съчинения. Т.2. С., 1932, с.25
²¹К.Арнаудов.Хасково и хасковци в детските ми спомени. Издание на ОИМ-Хасково, 1965
²²Гъсто залесена част сред някогашно Хасково 
²³Заглавието на стихотворението е „Дора” и е печатано в стихосбирката „Песни”. Името на неговата вдъхновителка е Дора Кръстева Дамянова - вече покойница-б.а.Й.Н.
²⁴Споменът се съхраняваше в архива на закрития през 2000 година Литературен музей в Хасково
²⁵Атанас Димитров Ковачев - по-късно известен музикален деец, военен капелмайстор, един от основателите на Старозагорската опера- б.а. Й.Н.
²⁶Споменът е от личния архив на Георги Жечев и отчасти е публикуван в кн.1 на алманах „Юг”, Хасково, 1987
²⁷Тук вероятно Г.Жечев има предвид пародията „Участта на поета”, която го окарикатурява и е отпечатана в единствения брой на ученическия вестник „Жило” от 5 май 1913 г., макар че по-нататък в записките се споменава хумористичния вестник „Остен”, издаден също тогава в Хасково, но за съжаление досега непознат „де визо”. Основание да се твърди това е, че Г.Жечев не е  съвсем сигурен в заглавието, а и началото на пародията, която той е цитирал по памет, напърлно съвпада с това от „Жило”. На вестника(виж НБКМ-Б 877) е отбелязано, че е издаден в Пловдив, а е посочена хасковската печатница „Светлина”; материалите се отнасят за Хасково, но може би това също е шега на редакторите на този „сатиро-хумористичен” вестник или някои от тях са били пловдивчани, учещи в Хасково - б.а. Й.Н.
²⁸Алманах”Юг”, Хасково, I, 1980, с.148
²⁹ЦДИА, фонд 123, опис 1, а.ед.96
³⁰Емануил Попдимитров, Гьончо Белев, Николай Хрелков в спомените на съвременниците си. С., 1971, с.136
³¹Сп.”Звено”,  I, 1914,  № 4-5. Заглавията на стихотворенията му са „Вятър”, „Март”, „Лятна нощ” и „Май”
³²Сп.”Факел”, I, бр.6, 15 декември 1913 година. Списанието се  редактира от  М.И.Кирчев
³³Никола Антонов Димов(1884-1971)-стихотворението е без заглавие с посвещение „Ем.П.Димитрову” и е отпечатано в сп.”Бисери”, I, бр.25, 12 януари 1914 година
³⁴НБКМ, фонд 224, а.ед. 336
³⁵ПОПДИМИТРОВ, Емануил.Спомени.- В:Спомени за П.К.Яворов. УИ”Климент Охридски”, София, 1989, с.213
³⁶ЦДИА, фонд 741, опис 1, а.ед.11
³⁷НБКМ, фонд 292, а.ед.8
³⁸ЦДИА, фонд 123, опис 1, а.ед.99. Картата е от 17 януари 1915 година и  е с подпис „Иван” - може би Иван Йотов, състудент  имного близък приятел на поета - б.а. Й.Н.
³⁹НБКМ, фонд 292, а.ед.1
⁴⁰ЦДИА, фонд 123, опис 1, а.ед.88