СТИХОВЕ
***
Измити улици. Засъхнал дъжд.
Прострени дрехи. Ветровито.
В кабинката премръзнал мъж -
слушалка в шепите покрита.
Трамвайни релси. Късен звън,
едва затихнали таксита.
Сподавен шепот. Кратък сън
през болка, в зениците скрита.
Очи в нощта. Пропуснат миг.
Задъхан вятър по следите
на някакъв прекършен вик.
И две сълзи в грима размити.
В кабината премръзнал мъж
със огънче във шепи свито.
На улицата подир дъжд -
отново сам. И ветровито.
МАНДРАГОРА*
Със приливите на сърцето
непохватно
отстъпва сушата в анфас -
че поделеното сега е кратно
с неподелимото у нас.
И няма повече въпроси.
Нека!
Отдавна вече не боли
от туй, че в нечия пътека
остават ничии следи
след любовта - нелепо чувство
дотегнало да ни вини,
че станали сме по-изкусни
еднакво да сме по-сами.
Разпятията несвободни -
прегърнати полуобратно
в гърдите ни дълбаят котва,
не истинска, но вероятна.
И все по-често, като вятър
минаваме през този ден -
все по-еднакво непознати
в живота необикновен…
Но няма повече въпроси.
В гърба ни дебнат сто очи.
Докато само две ти носят
надеждата,
че сме били.
——————————
*Разковниче (прен.значение)
ПРИСТАН
Наскита се. Тревожната умора
подпрял на уличния праг,
събу мечтите си на двора,
съблече шлиферния мрак.
Да влезе нечие пространство
завинаги, ала преди
проклетото си постоянство
в очакване да подплати…
Дали във къщи се завръща -
оставил сметки неплатени,
не е причина да се мръщи.
Вината е неподелена!
Дори не се е наприказвал,
а тя не се е намълчала.
Любов, която е напразна
и може би - полураздяла,
дошла дотук, в онази стая
след залеза за миг остана.
Защото няма да признаят,
че призори си заминава.
ЖЕТВА
на дядо Кою, участвал в две войни
Стихове в боя написахме,
вперили взор във смъртта.
Щикове с обич опитвахме.
Огнена бе любовта
на сините хълмове,
в хладните гробове,
сгушили тази мечта.
Грозните стълбове пламъци молеха -
жетвата беше дошла!
Морни, задъхани, стиснали сърпове
бяхме си хванали ред.
И със косите, напъхани в каските
жънехме -
с бомби и с пистолет.
Кратко изсвирваше въздухът в тъмното.
Блясваше тъпо отпред.
Пепел ни милваше къдрите кървави -
бяхме родени с късмет…
Все някой трябваше пръв да премине
през огъня и смъртта.
Сметка си давахме - там ще открием
пътя напред. С радостта
на естествени хора
да умираме с чисти чела,
за да бъде прекрасен светът!
А в зори без умора
пак по тази земя
да поемат косачи на път.
КОМПАС
на Христо Фотев,
в памет
Наоколо е път граничен, без посока.
Останалото е отвъд. Зад хребета
на нечие желано безразличие,
да се докосне до Мига
оттатък нищото. Покрай брега
запратени сега са корабите.
В нощта останаха жени.
Любими. Вече необичани.
Граничен път. До неприличие.
Не значат нищо верните посоки,
когато в следващата сам
потъваш някак по-дълбоко…
И днес не тръгнаха платната.
Остават някъде напред.
Така в далечината фарът -
разперил четири ръце,
съзира следващи пристанища.
По коловозите на утрото
вълна избира само вятърът,
загубил интерес към себе си.
ЗАКЪСНЯХ
на В.
Тази нощ не отивам в града
и прости -
не успях да ти кажа,
стари пътища искаха своето.
Никой няма да мине в снега.
Неутъпкан ще млъкне паважът.
После всичко ще свърши.
Следи
от нозете ми няма да има…
Ти заспивай - ограбен светът
на добрите несбъднати дни
се прощава със дългата зима.
Всяка дума е болка без край.
Като обич - стократно ранима.
Нощем никой не ходи в града.
И прости,
закъснях да ти кажа -
не сънувай, че още ме има.
