ДЪЖДОВНО СФУМАТО
ОТКРОВЕНИЕ НА МАСЛИНОВОТО ДЪРВО ЗА ПОТОПА
“Сънувам побеснелите си птици”
из “Via pontica”, или сънувайте ми птиците”
Валери Станков
Небето се преви одве и падна.
Направих опит с чело да го спра.
Тогава чух - прииждаше водата.
Нахлуваше Голямата вода.
И аз - маслина - раснала на хълма,
закърших от предчувствия ръце
и беше тропот, бе Вселенски тътен -
препускаха неяздени коне.
Не знаеха подкова, нито стреме,
по бесовски безумстваха - в галоп.
За миг утихна, после се разтресе.
Земята се разбягваше… Потоп.
Пищяха птици, зверове и хора,
гърлата полудяваха от страх.
И нямах глас. Кому да се помоля?
Мълчеше Бог. И може би умрях…
Търкаляха се в мътните въртопи,
съдбите се преливаха в една.
Забивах корен в калищата. Ровех.
Кората си прегризвах и държах.
Не можех да погребвам - нямах сили.
Сама сред побеснелите очи,
стърчах неловко - грешна и невинна,
но този спомен всичко изплати.
Пристигна гълъб. Чаках го да дойде.
Светът е здраво семе, оцеля.
Дъга му дадох, клонче му закичих -
сега съм църква,
памет съм.
И бряг.
НАПИСАНО НА КАМЪК В ТИРА
(О-В САНТОРИНИ)
Понякога дори е непосилно -
додето поглед стига - все море.
В соленото му губя си следите,
но колко сол човек ще събере.
Дойдох и на брега му коленича,
а небесата храм са без потон.
Сега съм с тъмни мигли на момиче
във къщата с трендафил и балкон.
Нахлуват мисли. С чувство за тревога
на пресекулки пулсът ми хвърчи.
Отминали животи ми говорят
и в мен вторачват питащи очи.
… И спомням си - загърчи се земята.
/С козички из шубраците вървях/.
Небето почерня, а после пламна,
изгуби се във лумналия ад.
Не чувах хора. Бягаха дървета.
Къде ми е проклетата коза?
И кой ще ме повика за вечеря?
А лавата пълзи към мен - сълза.
Случайно ли тук Господ ме изпраща?
Сюрийката на Бога ли дочух?
Завръщам се - без ключ, ръцете празни.
Залостил е вратата някой дух.
На пясъка на кръст ще лисна вино
и ще изчакам залеза червен.
През тихото му зарево преминах.
На камъка - следичка от врабче.
ВРЕМЕНА ПОД КАМЪК
Картаген (Новия град) е основан 814 г. пр. н.е. на брега на Средиземно море в Северна Африка от преселници от гр. Тир, водени от Елиса (Дидона - Скитница - е неин прякор).
Завръщам се, а гущерчето… чака.
От хиляди години все е тук.
Нефритените му очи са в пламък,
искрят от изненада - вик дочух.
С предишно име някой ме повика,
финиковата палма шумоли:
“Елиса-а-а! - блъска вятърът. - Елиса!”
От жегата напукват се стени.
През процепите рукват времената,
съдят ме по своя си закон.
Земята е и чужда, и позната -
бях грешница, но тя ми стана дом.
На хората им беше нужна вяра
да боднат корен и да устои,
защото знаех, в сън ги бях видяла
безумните пунически войни.
И трябваше във кладата да стъпя…
А после легнах в храмовия праг
да стана знак и светлинка за пътник,
за корабокрушенци да съм бряг.
Отивам ли сега или се връщам?
И шепотът под камъка се скри.
По пясъка един внезапен гущер
ме следва със немигащи очи.
ДЪЖДОВНО СФУМАТО
Приклещени сме в старата звънарна,
престъргваме през тясното криле.
За кой ли ден вали, а тук е тясно.
Венеция превръща се в море.
Усуква се във хрипа на Канала
и няма ни едничък слънчев лъч
в базиликата свещ да й запали.
Сан Марко млъкна. Някак изведнъж.
Фиестите са маски на тъгата,
а плесента е с мириса на сол.
Пълзи, пълзи…
Прилича на проказа.
Градът под нея - неприлично гол.
В такова време кой ли ще се сети
за гълъбите с гладните очи?
Под Господа гнездят, ала трохички
откъртват само хорските души.
Не мога да се скупча и да чакам,
навън ще плисна заедно с дъжда -
прогизнал гълъб в шепите на Бога
и акварелно срината мечта.
