Христина Панджаридис

Ана грабна детето като наръч дърва за огъня и забърза. Влакът щеше да пристигне навреме. Чу високоговорителят, бързайки да не изпусне чантата с дрехи. Нахвърли в нея гащи и панталонки, пантофи за вътре и няколко ябълки и банани.
Милен си тръгна преди седмица. Излезе на работа и вечерта не се прибра. На другия ден същото. Тя отиде до гарата и подпираше в тъмното ъгъла при идването на “кремиковката”, както наричаха този влак. Повечето от пътниците работеха в комбината. Чу грамогласния му говор. Искаш ли да разбереш наоколо ли е Милен - просто се ослушай. Викането му беше естествения начин на изразяване.
При запознаването им това й харесваше. Гласът му не бе свит и притеснен, а свободен. Постепенно свикна и го прие, докато дойде периода на дразненето. Той не говореше, а грачеше по микрофон. Миналата и по-миналата година го раздаваше влюбена и начина му на изразяване я караше да се чувства забелязана. Разлюбването я лисна в очите и предпочиташе да го боли гърлото и да си пести приказките.
Дядо Илия, съседът му, един етаж над него, й довери какво казал веднъж. Пиян бил, ама той почти няма случай да е трезвен. “Не мога да живея с някого повече от три дни!”, това казал. Ако се намираше тояга до нея, би я взела и удряла по дядото. Подобни думи пестят ли се… Казват се навреме, преди да е дошла сляпата неделя. А не след станалото… Боли сега. А и подире си влачи дете, а не разплетен пояс. Ама на хората не можеш да се сърдиш. Правят си каквото искат.
Седмицата излази като мързеливец, нямащ желание да напусне топлия креват.
Милен, осигурил безсмъртието си чрез синчето, не се обаждаше. Ана не му остави повече възможности за мълчание. С момчето стояха пред вратата му подобно часови пред паметник. Никакъв сигнал, че е вътре. Чукаха, викаха. Звънецът беше изваден. Сети се, че единственото място, където със сигурност ще го намери, е двеста метра направо и още толкова в ляво. Кръчмата. Кръчмарката Теодосия забогатяваше с неговите почерпки. Пиенето му крепеше търговията. Веднъж за всички по кой каквото пие, втори път, третия път е на земята и тя го вдига, пребърквайки джобовете му.
Не й се ходеше до там. Погледите на компанията пиещи мъже я олигавяше и се чувстваше като ракия менте. Извади на детето банан и седна върху чантата. Сложи го между ръцете си. Ще чакат. Кръчмата затваряше и веселата кръчмарка я прибираха с кола.
Първо тембърът му я люшна. Ето и фигурата, едра и несмълчана. Смееше се и пееше. Един дефект имаше, не му се разбираха думите.
- Охо, гости са ми дошли! - протегна се и гушна детето си. Все едно то е било във ваканция и сега се прибира. Отключи. Бавно и важно. Разхвърляността беше чаровна, ако не я виждаш постоянно. На обикновената маса с мушама отгоре, тавата с ориза и месото показваше, че си е готвил. Пиеше много, но умееше да домакинства. Без дозиране на подправките. Повече пипер, повече сол. Да има!
Включи телевизора, за да запълни мълчанието. Ана седна. Празната му кана с кафе я подкани да почне да прави. Той пиеше кафявата помия по всяко време. Твърдеше, че го приспива и разсънва. Нещо като “две в едно”.
- Няма ли да ми дадеш някой лев? - жената знаеше, че питането е напразно, но не беше дошла до тук, ако не се пробва.
- Ти затова ли си доприпкала?
- Детето иска да си има майка, но иска и да яде! - гласът й би прозвучал като просване на тепиха, но тя посмали удара.
- Пари ще видиш, само ако живеете при мен! - изрева той резултата от боксовия мач. Въображаемият…
Отвори вратата и гърба му изчезна в тъминината. Не каза къде отива.
Ана не губи повече от пет секунди и щом стъпките му се изнесоха бръкна в шкафчето под телевизора. Парите ги държеше там. Наред с безопасни игли, документи и гаранционната карта за хладилника. Мушнати в опаковка от кафе банкнотите не бяха станали кафяви. Миришеха приятно. Скромно изтегли една петдесетачка. Лакомията е порок, а кражбата - неизбежност.
Кашлицата му прогърмя вместо пушечен изстрел. Появи се в очертанията с бутилка водка.
- Гости без почерпка не бива! - гледаше я с настойчивостта на гладен звяр, премислящ да се помоли ли преди да я разкъса или направо да почва гощавката.
Тя би си тръгнала с момченцето, но влак нямаше. Последният за деня замина преди половин час. Точно по разписание.
Отнякъде изпълзя тайната й и той дръпна чекмеджето. Преброи парите и откри липсата.
- Дай веднага парите!
- Трябват ми. Ти не се сещаш…
- И ти се обслужи? - насочи ръката си към нея и още преди да я грабне Ана му завря петдесетарката пред очите. - Пари имам, но не за крадли! - ударът му я залепи за опръскания с мазнина от пържене на месо тапет.
Можеше да го изрита с обувките си, но не искаше да прави лоши спомени в паметта на наблюдаващото ги дете. Замълча. Сълзите й се върнаха обратно в дупките.
Той извади запалката си и щракна. Банкнотата почна да гори. Хилеше се неестествено. Пиян човек. Не я остави да стане на пепел. Хвърли я на земята и угаси пламъка с левия си крак.
Ана гушна детето с бързината на изпускаща единствения печелив билет тази вечер и се мушна в другата стая. Заключи. Подсигури се и с кашона, който се изпречи на пътя й.
Мъжът задумка. Запсува. Разочарован от бързо свършилия спектакъл се върна в кухнята. Телевизонните гласове успокоиха скуката му.
На сутринта се събуди и отключи. Тихо. Беше не само крадла, но и изплашена. Нямаше го. Но и външната врата се оказа заключена. Балконът предлагаше единствения изход. Височко, а и с детето. Можеше да го нарани. Ако поне намереше стълба… Завика към съседите отгоре. Откри подпряно в ъгъла гребло и с дръжката почна да думка по тавана. Стъпките се появиха във вид на любопитната развеселена леля Бина. Жената реагира светкавично. Свлече се по ношница, опъната от тялото й, отключи външната врата.
- Той твоя, замина на работа. Ще се върне чак довечера! - гледаше я по начин, по който те наблюдават обикновените и неприкриващи омраза хора. - Не е лош, ама пусто пиянство… Горе, в махалата, една позната си го дундурка същия. Започна да му прави компания на масата, вече го и надминава в чашите. Ама вариант ли е това, питам…
Ана и детето се качиха на влака.
И три дни не издържа с него.