Анастас Стоянов

***

Някога човекът се бранеше от дивия звяр;
настана време
хищникът сам да се нуждае от защитата му.

А думата
никога не е имала зъби, нокти или бързи нозе:
колко по-лесно е
да бъде похитена!

И как потребна й е закрила!

Но предците, мисля си,
умееха да я бранят
по-добре от нас.

***
Мнозина от нас имат свои творби с посвещение:
НА МАМА.

И само един е поднесъл свойта песен
под надслов:
МАЙЦЕ СИ.

И за вечни времена е прострял спасителна
ръка
върху тази
неръкотворна мелодия:
МАЙЦЕ СИ!

Да оставиш жив дума -
това е повече,
отколкото да балсамираш мумия;

и повече от Христовото
СТАНИ И ВЪРВИ.

Защото няма да е легенда!

***
Речника прилича на зид:
в него думата е жива,
но няма.

Длето е нужно на камъка -
да заговори, да запее;

на хляба - сол,
на земята - зърно,
на нощта - звезди.

А какво е потребно на думата?

***

С една и съща дума
войниците посрещнаха царския указ за война,
хвърлиха се в атака
и поздравяваха мира: УРА!
Нека си я представим като чаша:
У
Р
А

Налейте в нея веднъж
сълзите на войната,
после - кръвта на боя,
сетне - виното на мира.

Чак тогава ще разберете
необикновените превъплъщения
на тези три обикновени букви:
у, р, а.

Многостепенни и многобагрени като
кристалите -
ето що са думите.

***

Думите са крилати,
но не на птици - приличат на Икар;
височината на полета им
е строго определена:
по-долу - стрела ще ги прониже,
по-горе - слънцето ще ги убие!

***

Има думи,
дълго спали в сълза -
провиснала, неотронена.

Затова са с цвета на оловото,
с тежестта и формата
на куршума.

***

Помните ли мечката и дърваря:
подир години -
от удара на брадвата дори и белег нямало.

Но раната от лошата дума -
още кървяла.

Ето що е думата!

***

Човекът е създал сам словото си -
звук подир звук, дума по дума;
както сам е запалил огън в жилището си
или посял семена в пръстта.

Но той не прави днес хляба си в каменна
чуканка,
не живее в пещера,
не общува само с людете от своето племе.

Защо да искаме от него да си служи все още
с първоезика си?

Човекът е създал сам словото си -
ден из ден го е доизграждал той,
като къщата си;
доизковавал го е,
подобно сечивата си;
месил го е,
да е сладко като хляба му.

И всичко продължава,
и е безкрайно като живота
на Човека и Словото.

***

Що е поезия?
Без нейното тайнство
словото би било без блясък,
както незасенчени -
студенеят цветовете.

Сянката на словото -
ето що е поезия!

***

Пред мен има осем думи:
черно, гора, сестра, листо,
младост, покара, върне, двама.

Всяка една
ни е позната от детинство,
в тях няма никакво тайнство,
никакво вълшебство.

Думи -
като шепа пръст,
думи -
като купчинка речни камъчета.

Но попаднали в ръката на поета
и станали песен:

Черней, горо, черней, сестро,
двама да чернеем.
Ти за твойто листе, горо,
аз за мойта младост.

Твойто листе, сестро горо,
пак ще да покара.
Мойта младост, сестро горо,
няма да се върне.

От осем думи - осем стиха
и една песен.

Колко векове живее тя,
докога ще оцелее?
Струва ми се:
създадена е,
когато огнището е припламнало,
ще съществува,
докато човекът пребъде!

***
Думите си имат цвят, ухание, звук;
думите хитруват, изплъзват се, играят -
неуловими и пленителни.

Ти посягаш към тях,
улавяш ги,
и те в миг се разпръсват
като сребърни капки -
смеят се безгрижно
и се потулват.

И оставаш излъган от тях,
оставаш сам.

Думите…

Те си имат цвят -
и този цвят не е черен:
черни цветя няма;
те ухаят -
и това ухание не е студено:
ухаещи камъни няма;
те си имат звук -
и той пъди безмълвието:
тишината ражда песен,
но сама песен не е.

***
Присаждането на думи
е далеч по-трудно
от присаждането
на сърца.