Людмил Рашев

КРАТКО НЕБЕ

Кратко е небето над пчелите,
а векува восъчната пита:
сладка капка труд е в нея скрита,
сбрала съвършенство от тревите.

Кратко е небето над пчелите.
Не остава миг - да се запитат:
в ден, когато цвят ще са самите те,
кой ще грабне - сладост да опита?

Кратко е небето над пчелите -
често затова са тъй сърдити:
дъхави пространства неоткрити
на крилете им трептят!

И викат…

***
На север от моето село - селце!: -
път и тясна ивица землище само дели ги.
Както братче и брат - на длан близост - те
са и малко далечни - на една педя винаги.

Край моето село: - мъничко, бяло селце! -
с мраморни къщици, с овални прозорчета прашни…
Там, в дворчета малки, бурен до пояс расте,
а по време петляно стопаните малко са страшни.

От моето село - в близкото бяло селце -
виждам: бледи съселяни често да ходят на гости,
виждам: никой не връща се - всички там стават заселници,
виждам: всяка портичка - там - подир гост се залоства.

Виждам: тясната ивица землище как отъня!,
как селцето - към селото мое - заприближава.
Виждам: моето село как заотстъпва назад,
как най-крайните дворове бавно потъват в забрава.

Виждам!: селото мое започна да става - селце -
запустяват - една подир друга - безлюдните къщи…
И пред очите ми - селцето взе да расте,
в беломраморно село започна да се превръща!

Край моето село - в мъничко бяло селце
баба и дядо завинаги вече живеят,
а - в беломраморно село - ето, ще съм с късмет -
в бяло село голямо - един ден -все това да си пея:

“Край моето село - (на юг) - има малко селце…”