“ТИ ПАК СМУТИ ПОКОЯ ТИХ…”
Любомир Весов не е неизвестно име в литературната ни история и не е оставил мащабно поетично творчество. То всъщност е събрано от Васил Пундев в книгата “Стихотворения”, издадена от Македонското студентско дружество “Вардар”, София, 1923 г. Самият Весов по това време вече не е жив. Но в кратката си битност: 1892 -1922 и лирически опити, твърде много прилича на друг един поет -Тръпчо Дорев. И на галерия още имена, свързани в историческите трусове с просвещение, революционна дейност и литература именно с македонската памет…На чиято земя пък Любомир Весов подари живота си. “Бих искал само да припомня - уточнява в предговора Васил Пундев - че революционното му дело и неговата херойскат смърт не е “светла страница”, а едно върховно задължение за неговите сънародници и преди всичко за неговите другари, защото в това задължение ще намери своето спокойно безсмъртие духът на македонския поет и революционер”.
Твърде малка част от стиховете в книжицата са печатани приживе някъде, но ще споменем списание “Демократически преглед”, списанията “Земя”, “Везни”, “Съвременна илюстрация”, вестник “Илинден”. В част от тях място намират и преводи от Гумильов, Андрей Бели, Фьодор Сологуб. Общият брой на творбите е към 50 - една безкрайно тъжна поезия, в която доминира чувството за самота. За обреченост и несподелени копнежи в света на интимното. Над всички пулсира ясното разбиране за историческа отговорност и признателност - пред паметта на стотиците войнишки гробове - все още пресни след войни, национален подем и катастрофи:
Срази ме вражески куршум,
Сърцето ми заспива.
Далеч от родна хижа, друм
И плодоносна нива.
Кръвта ми багри чужда пръст
И знам - след миг ще свърша,
Ей гарвани на орляк гъст
Се вият - чакат мърша.
“В предсмъртност”
Именно чувството за неразбраност и самота, толкова ясно изразено по редовете, тласка Весов към людското множество. Той се различава от показно демонстрираната при някои автори “самота”, често пъти прикриваща суетност и егоцентризъм. Любомир Весов е земен, един от многото лица на делника. Но кой не иска да бъде помнен и споменаван? Да остави след себе си добра бразда в чернозема на човешката памет…
Догарят сетни скрити сили -
О, аз съм смъртно наранен,
До братски редове могили
Нов гроб е зинал и за мен.
Спомнете ме, о мили.
Летете птици тъмнокрили
Към роден дом, вестете скръб,
Вестете там, че са убили
Едничък син, любим и скъп.
Спомнете ме, о мили.
“Към своите”
Трудно ще открием в “Стихотворения” заглавие, по редовете на което да струи радост и удовлетворение. Самата натура на автора, както отбелязва Васил Пундев, е била неспокойна и вечно търсеща. “И затова у него понякога се явяваше нуждата от опиване - с вино, авантюра или дързък риск.- Но те не помрачиха блясъка на неговата личност и не отслабиха върховния му стремеж към чистота и свобода на духа”. Което ни кара убедено да мислим, че е причина вместо професия на юрист и охолно съществуване Любомир Весов да избере Македония.
Но където и да се намира, в съзнанието му любовта определя нравствената посока на поетичните примери. Търси жената, озарена в ореола на чистота, съпричастност и многоликото тълкувание за любима, сестра, майка. И я рисува във верните багри на литературната ни традиция: едновременно земна и възвишена. Мадоната, която Владимир Димитров-Майстора така вдъхновено роди и която често забравяме в сивотата на дребните житейски проблеми. А в “Есенен дъжд” Весов споделя:
БЪДИ като родна сестра
И моята горест приспи ти,
За мене денят не изгря,
Над мене не бдяха звездите.
И аз не погледнах натам,
Любов дето пламенна мами,
Аз свърнах безрадостен сам
Тук, где се вей черно знаме.
Веднага ще уточним уговорката, че днес лириката на Весов звучи архаично, но е създавана в първите десетилетия на вече отминал век. Когато и символиката - чист ефир, молитвен звън, смъртна жажда, прокоба на черни птици и пр. и пр. , е отговаряла на читателските потреби. Но литературната история е запазила “Стихотворения” в целия й скромен, много откровен и чист в простичката си естетика лик. Не я венцехвалим. Тя има редица недостатъци в строежа на стиха и римата. Но е българска трошица от нашето културно минало…Което даде повод за тези кратки редове…
ПОСЛЕСЛОВ С ОПИТ ЗА ДОПЪЛНЕНИЕ: През 1934 г. в София, печатница “Художник”, се ражда сборник “Солун” - издание на възпитателите и възпитаниците от Солунските български гимназии. По страниците му намира място изследването на Димитър Мирчев “Българската книга в Македония”. А там пък нека прочетем: “Едва навършил 30 години, тъкмо в цвета на младостта многообещаващия македонски поет Любомир Весов, роден в 1892 год. в Велес падна на 1922 год. убит в Македония в борба с новия тиранин на родината. Той не остави много трудове, остави само една сбирка стихове всичко 44 и един бурен красив борчески живот, висок с своя идеализъм, за да живее векове в паметта на потомството. Тъгите за потъпканата родина не даваха спокойствие на бурната му душа и, без да завърши висшето си образование, той се отзова там, всред народа, да сподели тъгите и страданията му и да се бори с тиранина:
О майко моя изтерзана,
Тъй безутешно ме боли.
Боли за твойта жива рана
И прострелените орли.
Ти пи до дъно горък жребий
На твойте най-свидни деца,
Прокудени далек от тебе
Нетленен плам таят в сърдца.
И ти ще дигнеш пак чело,
Ще скъсаш хладните окови,
Ще бликнат в твоето тело
От кълна огнен сили нови.
И твоят поглед ще съзре
Свободни планини, полета
От Шар до Бялото море,
Пропити от кръвта ти света.
Ние наведохме цялото стихотворение, защото в него е изляна беззаветната любов на младия поет към родината, неговата мисъл, неговата вяра и надежда. Чувството на нравствен дълг на Весова оставяше зад себе си всички ценности в живота и самия живот. Поразителното отсъствие на идеализъм и характер на всички около него, които се кичеха с безжизнени епитети на величие възмущаваше Весова. Той виждаше дребнавостта на душите и малки някои добродетели. И за това той се отврати и отчужди, за да намери успокоение там, в борбата търсещ чисти идеали в душата си…”
