С Бойко Беленски разговаря Георги Н. Николов

Криминалната литература в България днес - кратка снимка с размисли

Какво е според Вас интелектуалното състояние на съвременната ни криминална литература? Отговаря ли тя на водещите тенденции в световните примери на жанра?

Както винаги в България е имало силни и посредствени автори. Тези дни като главен редактор на издателство „Сатори Ко” получих невероятно интересен и интригуващ ръкопис от бивш полицай със заглавие „Слуги на мрака”. Романът се чете на един дъх, но по- важното е, че е качествен - силен, завладяващ, на необходимата литературна висота. В същото време съм се удивлявал на безспорните недоносчета, които се поднасят на и без това намалялата читателска аудитория и я отблъскват от родната литература. Да не говорим, че недоразумения като Георги Стоев и Боби Цанков някои кичат с прозвищата „писатели” и автоматично ги причисляват към нашата гилдия. Това разширява диапазона на книгите, но принизява изискванията в занаята. Неслучайно няколко пъти в ефир говорих по темата „Как книгата убива литературата”. Следя с голям интерес преводната литература в жанра и мога да кажа, че от 10 преводни заглавия едва две-три заслужават вниманието  на претенциозния, а не на всеядния читател. На общия международен фон имаме доста добри автори. Навярно очаквате да спомена имена: с всяка книга Донка Петрунова израства. Много добър автор е и Андрея Илиев (не всичко от неговото творчество обаче приемам).

Кои са предпочитаните теми и защо? Не се ли капсулират в границите на българския делник? Както и героите по страниците?

Предпочитаните теми са свързани с нашето всекидневие. То е напрегнато, често нелицеприятно, дори гадно, брутално и вулгарно. Затова и повечето книги са такива. Въпрос на подход и талант е как ще поднесеш дори най-гнусните неща така, че да се четат с интерес и да не правиш реклама на действителността, а да изобличаваш…

Как възприемате понятието “черен” роман в жанра, а и други аналогични определения със създатели Христо Калчев , Георги Стоев и др.? И къде е мястото на такива писатели в развоя на криминалната литература днес?

За мен изследването на Богомил Райнов вече не е актуално. Черното обкръжение не бива да поражда сиви и черни книги, а истинска дълбоко проникновена и завладяваща литература. Вулгарната действителност не може да ни подтиква да създаваме „вулгарни романи”. Непосредствеността, уличният подход е винаги за сметка на качеството. Романите по-скоро се делят на два вида: сполучливи и несполучливи, качествени и лоши. Тенденцията е да се създават дълбоки и остро социални творби. Т.нар. „кримки” никога не са ме привличали. Те са просто еднодневки. Аз се опитвам да творя в стила на хедоническата философия, съчетана с трилъра като форма. Тоест, изпитвам умствена и емоционална наслада от това, което правя. Кумири са ми Томас Харис и Майкъл Конъли.Постоянно се уча от тях.  Дано успявам да предавам изживяванията си и на читателската аудитория. А относно „пиявиците”, прилепнали към литературата, вече се разбрахме. Едно е да си манифактурчик и някой майстор да ти пише книгите (например професионалист, но аргатин като Владо Даверов), друго е сам да имаш не само вдъхновение, но и възможности. Талант за постигане на непосилната за всеки цел. Има хубав виц: Попитали пан Ковалски - „Вие свирите ли на пиано?”  А той отговорил: „Досега не съм пробвал, но мога да опитам.” В музиката все пак за това изкушение има някаква цедка, докато за литературата границите са размити: щом знам азбуката, щом мога да римувам и пиша (а още повече имам пари да си платя) - защо да не издам книга  и да се окича с някога престижното, а сега девалвирало понятие поет или писател?

Бихте ли посочили български автори-криминалисти от близкото минало и днес, които според Вас заслужават да бъдат четени и познавани?

Стожери в жанра са Богомил Райнов и Павел Вежинов, но тяхното творчество е идеологизирано и морално остаря. Жалко за таланта и големия потенциал, който бе пропилян. А едно време за книгите им се редяхме на опашки…

Вие сте сред водещите, ако не и водещ писател-криминалист, носител на много престижни награди и член на международна асоциация. Кои творчески предпоставки изградиха военния кореспондент Беленски до майстор-криминалист?

Аз безспорно не съм сред най-награждаваните автори. Още като студент получих една трета награда за есе в Общонационален конкурс  посветен на 125 годишнината от рождението на Христо Ботев. Това ме запозна и нареди сред доста перспективни творци, някои от които проиграха своя шанс: Радослав Бобчев, проф. Милко Петров, Васил Сотиров, Емил Елмазов и други. По-късно бях награден за разказ в конкурса „Витошко лале”. За романа „Недосегаемите” получих наградата на  AIEP и критиката през 2006 г. А току-що  творбата ми „Да се довериш на дявола” бе отличена за проза от журито в конкурса “Георги Братанов”. С темата съм свързан генетично и професионално. Баща ми е военен журналист. Аз тръгнах  по неговите стъпки, но се надявам творчески да съм го надскочил. Докато пишех дисертацията си в Москва имах щастието да изпълнявам ролята на нещатен кореспондент на „Литературен фронт”. Тогава поканих моя приятел Юлиян Симеонов в България и организирах голям разговор между него и Богомил Райнов по проблемите на криминалната литература. Дискусията бе отпечатана в органа на СБП с предисловие от Левчев, което доста ме поласка, но не даде тласък на бъдещата ми дейност. За да те лансира някой трябва, трябва да има защо. А тогава аз още бях в началото на своя творчески път. Ако сега имам някакви успех, то е поради  удивителната си работоспособност (аз съм непоправим работохолик), немската организираност и селективното, рационално подбиране и усвояване на материала. На ден чета по 100-150 страници. Но избягвам слабите четива, защото те развалят стила…

Как извършвате “подбор” на темите в своите романи? Те са основно със съвременно гражданско звучене и наболяла актуалност. Но са и взривоопасни и немалко Ваши колеги бягат в други художествени плоскости…

Понякога с години се готвя за една книга. Често темите се застъпват, могат да бъдат две и три. Въпрос на далновидност и организация. Никога не пристъпвам към писане, преди окончателно темата, сюжетът и героите да са напълно узрели, а взаимоотношенията им да са се понаместили в главата ми. На въпроса: страх ли ме е? Ще отговоря - да. Особено когато хора, на които вярвам,  ме извикаха и казаха, че съм поръчан. Тогава се попокрих за известно време. А перипетиите около мен са просто всекидневие (нападение с нож, проблеми с колите, стрелба с боен пистолет и въздушна пушка…). Но всичките са с щастлива развръзка и това не ме обезкуражава…

Струва ми се, обаче, че често в книгите си вървите по ръба на острието. Защо се подлагате на този осъзнат риск и не мислите ли, че негативите на делника, особено криминалните и политическите, могат да се стоварят върху Ви?

Когато ме уволниха не само от Военно издателство, а и от армията, тринадесет години се занимавах с бизнес и мислех, че никога вече няма да пропиша, но както казват руснаците: „То что бывать, то не миноват”. (Правописът трябва да се провери, тъй като повече от 20 години тенденциозно избягвам да говоря, чета и пиша на руски език. Когато след Москва се завърнах в България,  аз дори мислех на руски и писанията ми бъкаха от русизми.

Имате ли Ваш любим роман от общо създадените…от Вас на брой? И защо именно?

Книгите ми засега са 17 на брой. Най-обичам произведението, което в момента пиша. Щом се реализира, го забравям и продължавам напред. Не се радвам, както първите години, не се и опиянявам. А относно любимото произведение и най-доброто… Навярно това е още ненаписаното. Попитайте един родител кое от своите деца повече обича. Предпочитанието е неуместно…

А кой е следващият? Върху какво се спира той? Героите му отново ли ще са реални личности, взети направо от българския делник?

Смятам да сменя жанра и да оставя романа да си поотдъхне от мен. Подготвям публицистична книга за Бойко Борисов с много митове и сказания - просто четиво за интелигентни и по-широко скроени  хора. Вече имам и работно заглавие, което се надявам да се появи на корица. Ефектно е, но още няма да го афиширам, за да не го откраднат.

Какви финални висоти и творчески завоевания примамват писателя Бойко Беленски? Към какво още се стреми той?

Стремежът ми е да живея смислено и красиво, тоест - на мен да ми харесва, да ми е приятно. Дори шефът на холдинга, в който е издателството,  ми завижда, че работата ми е хоби, а хобито - работа. Тези дни във  вестник „Словото днес” прочетох едно изказване на Пелин Пелинов. Цитирам: „Ние ежегодно празнуваме 1 ноември Деня на будителите, а всъщност нямаме нови будители. Творческата интелигенция и интелектуалният елит на нацията са се затворили в черупките си и като че ли не се интересуват накъде отиваме и къде ще стигнем…” Много песимистично звучи, пък и не е вярно. Има доста остросоциални изобличителни романи, но няма истинска стойностна оперативна критика, която да ги забележи и лансира. И в момента, както и преди се рекламират меркантилно угодните автори. Дори мастити критици са конюктурни и се ръководят от комерсиалността…

И какво ще препоръча на младите си колеги, сега пристъпващи прага на криминалния жанр? Какви подводни камъни трябва да избягват в него?

Трудно можеш да дадеш рецепта на някой начинаещ как да пише. Всичко е въпрос на вътрешно усещане. По-важното е да се получи качествен и интересен краен продукт, който не само да има пазар, но и да е тухличка от ценностната ни система. Много колеги пишат сносно, професионално, обръгнато, но са скучни за аудиторията. За писател се иска талант и живец. Затова пишете така, че да върнете младите към книгата. Само тя истински развива ума и обогатява интелекта.

Какви препоръки, на финала на нашето интервю, ще отправите към българския читател? Какъв да бъде подбора му въобще и в частност: в криминалния жанр?

Към тези, които все още посягат към любимите и изненадващите ги томчета - продължавайте да четете и увличайте още последователи. Така цялата ни дейност няма да прилича на нарцисизъм, а ще се осмисли и обезсмърти.