Димитър Златарски

Един пътешественик в старо време пише, че Камчия се влива в морето край Варна. Той взема протока от езерото до морето за река Камчия. Добре, че не е така. Първо – нямаше да го има на света единствения по хубост Лонгоз, след това – нямаше да ги има на света единствените по хубост стихове на Андрей Германов за Лонгоза. За голяма жалост Лонгозът бе осакатен и душата му започна да съхне, и за голяма жалост душата на Андрей Германов бе осакатена и изсъхна. Какво съвпадение!
Такива трагедии стават навсякъде по инак хубавия свят и като Андрей Германов би трябвало да ги приемем за неизбежно зло. Но аз не съм съгласен. През 1956 или 1957 година, когато бяхме приятели, той ми прочете веднъж два финални варианта на “Изсичането на Лонгоза” – искаше да замени първия с друг. В първия вариант останалите тук-там безжалостно окастрени осени стърчат – недогоряла клада:

за да узнай светът,
че в дни на бедствия и мъка свята,
че на глада под удара корав
човек посяга и на красотата –
със страшната измама,
че е прав!

Краят на втория е известен, защото бе предпочетен от автора:

… и страшното е в туй,
че той е прав.

Няма самоизмама у тези, които изсякоха хубавите осени и каваци, които събарят чудните барокови къщи, за да си построят безлични и безстилни блокови жилища, които спъват творческия полет на обещаващи дарования. Тях ги ръководи егоистичната им увереност, че имат право да вземат всичко, което могат да вземат. Има престъпна измама, има излъгани разрушители. Затова аз имах по-особена позиция. Посегателството срещу красотата е посегателство срещу живота на хората, или на природата – все едно, срещу нещо най-скъпо в света. И “той” не е прав. Едни полярници, откъснати върху леден блок, бяха изяли по-слабия си спътник, чорбаджиите в Дългопол се счетоха в правото си да заграбят най-хубавите парцели от изсечения лонгоз. Но последиците от извършеното престъпление продължават да се проявяват – великаните в неизсечената част от гората съхнат, лишени от животворна влага. От приятелка природата се превръща в наш враг. Има обективни истини, които не могат безнаказано да бъдат потъпквани.
Андрей ми четеше някои от стихотворенията си – там, в първата “музейна” сграда, бивше полицейско управление, дето понякога спорехме и се сражавахме със стари саби, рисувахме някои момичета, които идваха за него. Помня “Най-добрият човек”, “Приказка за одъра”, “В лонгоза”… И двамата бяхме съгласни, че водната змия, кято “обвива лилията бяла” е ненужен декор, сантиментална подробност като в блудкавите рисувани ковьори, продавани по пазарите. Но после му се е досвидяло да го изхвърли. Рожба все пак! А едно малко стихотворение от три куплета, истински акварел, хармонизирани като песен, която шушнат тревите при тих повей, не срещнах никъде печатано. Веднъж ми каза, че издателите не го одобрили. А одобряваха мрачните му прокоби, без да разберат накъде го водят. В един хубав ден бяхме излезли трима с една приятелка до Дервента – 5-6 километра източно от Дългопол, с магарешка каручка. Имаше един склон с високи треви и диви цветя, недокоснати от човек и добитък. Той говореше, тя слушаше влюбено, аз вървях из тревите по-далеч и в един миг усетих, че поезията помага да разберем по-пълно красотата. В душата ми бяха прозвучали стихове от онова малко, лазурно стихотворение…
В “Шаячни момчета” Андрей Германов е посветил цяла глава на моето присъствие в спомените си. Както в цялата книга, почти всичко и тук в основата си е вярно, но е гледано под един ъгъл много чужд за моите очи, затова бих предпочел да не е написано. Той не умееше да скрива своите интимни мисли, затова ми се струва, че познавам верния му портрет. Хитруваше с една подкупваща усмивка – просто, по селски, и сам се чувстваше винаги невинен, като дете, ненаказано след счупване на играчките си. Беше внимателен към всички и не изявяваше недоверчивост, макар че в поезията му започнаха да се явяват често оплаквания от приятели. Той беше способен на дълбока приятелска привързаност въпреки това. Липсваше му бойкост, присъщо качество на някои негови братя по перо, боеше се от гръмотевици, но умееше да използва благоприятни конюктури, което ме учудваше. Беше скромен, но не съзнаваше наивността да демонстрира една цикатриса на пръста си като свой родов герб на роден селянин:

Годините не ми отнеха
до днеска белега от сърп…

Сякаш не съзнаваше и друга илюзия, че коравата му селска кръв накрая е измила всичко чуждо, за да може да повярва, че е само малко поуморен:

… аз ще се завръщам
такъв, какъвто съм роден.

Много му е струвало осъзнаването на истината:

Носталгия ще те измъчва. Нощем
на сън ще плачеш. В ненадеен час
ще те спохожда вечер дъх на лайка…
Ти няма никога да се завърнеш.

Той не се завърна. Знаех, че в стремежа да се осъществи като поет би захвърлил всичко друго, макар понякога да изказваше съмнения в поетическите си способности, което не считах сериозно. Наистина, “Шаячни момчета” завършват с признанието: “Стиснах зъби и прекрачих. Отивах да завладея София”. Започна богат творчески период. Заредиха се успехи, но една изначална песимистична нотка се превръщаше в невроза, в загубване на вяра в хората и в смисъла на живота.
На “Камчийска балада” беше написал: “…с чувство на неизпълнен дълг към родния край” (1967 г.). “Като въздишка” ми изпрати с автограф: “С поздрав отдалеч” (1970 г.). Но още в 1962 г. на първата страница на “Работнически влак” се подписа “За старата ни дружба”. Той съжаляваше за миналото, но беше доволен, че не е обвързан с излишни дружби. Виждах го винаги като един дълбоко в същността си противоречив характер. Той беше момче, на което не можеше да не простиш грешките. Дори аз съм изстрадвал негови грехове, които той не съзнаваше. Андрей Германов беше чудесен човек! И голям поет. Уверен съм, че бъдещeто щe му донeсе повече венци на признание, отколкото беше получил до деня, когато продиктува страшната си епитафия:

Всеки сам за себе си е болен,
всеки сам за себе си умира.

Димитър Златарски
5 април 1984 г.
Дългопол