достоверен разказ

Тихомир Йорданов

„Оредяхме хубавите хора…Като еделвайсите!”
Убеден съм, че това е реплика от пиеса. Актьорите почти не говорят със свои думи. Научени да лицемерят, те отиграват чужди фрази. Ето и тази реплика, произнесена с една великолепна въздишка, добре познат ми актьор я превърна и в мой живот. Припомних си приятеля Анастас. Поетът Анастас Стоянов. Сега той трябваше да навърши осемдесет години.

Младият по онова време белоруски поет Нил Гилевич дойде в България за пръв път. Беше в предишния век, в началото на шейсетте години, или малко по-рано, с датировката трудно се справям. Той е посрещнат от също такива момчета като него, възторжени поети, чиито първи книги са се появили и те вече обявяват претенциите си да влязат в “голямата литература”. Те са напористи, дръзки, твърде често непризнаващи авторитети. Такива са новите български приятели на Нил Гилевич. Те незабавно го обграждат с грижи и внимание. Настаняват го в хотел “Славянска беседа”, съставят пълна програма за престоя му - срещи, разходки, излети… Особено любезен е аспирантът по славянски литератури Георги Вълчев. Той наскоро се е завърнал от Словакия, където се е учил в Братиславския филологически факултет. Георги веднага пуща в действие своя доброжелателен характер. Той е навсякъде - и на организираните срещи, и на непринудените гостувания в квартирите, и на излетите по Витоша. Много е наблюдателен, забелязва, че в хотелската стая на Нил Гилевич липсва радио. Тогава хотелското дело у нас все още носеше белезите на старите „гостоприемници”. Липсваха му “звездите”, които днес се лепят по етикети и реклами. А Георги Вълчев си е донесъл от Словакия модерен за времето си красив радиоапарат “Тесла”- чехословашко производство. Такива бяха рядкост. У нас тъкмо се “разсвирваха” родните дървени сандъчета с марка “Христо Ботев”. Любезен до крайност, Георги Вълчев сам донася и инсталира в хотелската стая своя собствен апарат. Този акт става предмет на много шеги по адрес на стеснителния литературовед. Най-изобретателен е Анастас Стоянов, той е веселяк, шегобиец, понякога язвителен.
И ето, че на първия излет до Витошките красоти, Нил Гилевич, който все още опознава новите си приятели, запитва Анастас:
- Анастас, этот Георгий, кто он такой?
Анастас, с неслизаща от лицето му усмивка, нехайно отвръща:
- Този ли? Той е от милицията…
Нил Гилевич млъква и до края на излета е замислен, разтревожен от нещо, но не казва какво му е. Завърнал се в хотела, необяснимо защо той поисква да се премести в друг хотел. Е, щом толкова настоява, помагат му и в това.
Изминава време от гостуването на Нил Гилевич в София. Анастас е вече главен секретар на Съюза на българските писатели и заминава в първата си официална командировка в чужбина - в Белорусия, в Минск. Там той е посрещнат от ръководството на братския съюз. И Нил Гилевич е сред посрещачите. Той неотлъчно съпровожда госта. И си е все същият - ведър, открит. И чак когато Анастас си тръгва от Белорусия, на летището Нил Гилевич боязливо запитва:
- Анастас, скажи что с этим, с Георгием? Он еще на той службе?…
- Каква служба?
- …в милиции…
Анастас прихва от смях и с прежната нехайна усмивка казва:
- Той никога не е работил там!…
- Я так и знал… И все таки… - стеснително казва Нил и припомня на Анастас онзи бегъл, мъничък разговор на Витош планина. Горкият Нил, колко ли страхове е брал и какви ли притеснения е изпитал, изплашен от любезностите на Георги Вълчев.
На изпроводяк двамата - Анастас и Нил - сърдечно се прегръщат, засмени, потупващи се по гърбовете и взаимно пожелаващи си нови срещи.