Георги Михалков 

Албена седеше до прозореца на автобуса и разсеяно гледаше навън. Искаше час по-скоро да пристигне в Неапол. Струваше й се, че стъпи ли на италианска земя, всичко ще се промени. Ще започне нов живот, изпълнен с радост и любов. Искаше й се да забрави всичко, което й се беше случило до този момент. Да забрави униженията, безсънните нощи, сълзите. Опитваше се да мисли само за бъдещето, което вече я очаква. Знаеше, че е безсмислено да гледа назад. Каквото е било, било. Трябваше да обърне гръб на миналото, но то продължаваше да я преследва и тормози. Спотайваше се някъде зад нея и злобно, и ехидно й припомняше времето, когато беше безработна, униженията, работата в офиса на Нейков, дните, в които броеше стотинките, за да купи поне един хляб.
За няколко години й се бяха струпали всички злини на света и я разкъсваха като освирепели вълци. Разведе се със Стефан. Не можеше повече да живее с него. Интересуваха го единствено младите жени, не се прибираше по цели нощи и тя не издържа, взе Владимир, нае квартира. Отначало се справяше добре, грижеше се за Владимир, плащаше наема, но проектантската фирма, в която работеше фалира. Всичко стана толкова бързо, че дори и не разбра кога и как. Двете й колежки, Румяна и Даниела, опечалени казаха само: “Строителството спря, а шефът е натрупал дългове.”
Остана без работа и започнаха мъките. Няколко месеца обикаляше, но напразно. Не можеше и не можеше да намери работа. Навсякъде я посрещаха с думите: “Няма и скоро няма да има.” Никой не се опитваше нито да я успокои, нито да й помогне. Приятели и близки я отбягваха, защото знаеха за какво ще ги помоли, а Албена се опитваше да избегне отчаянието. Трябваше да намери решение, заради Владимир, и тогава разбра, че е силна и упорита. Известно време чисти стълбището на четиринайсет етажен блок. Един ден срещна Нейков, собственика на най-големия хотел в града, “Глория”, на сгради с офиси, които даваше под наем. Познаваше го още от времето, когато той строеше хотела и често идваше в проектантската фирма. Албена проектираше електрическата инсталация на хотела. Тогава Нейков беше от любезен по-любезен. Не криеше, че тя му харесва. Канеше я на кафе, определяше й срещи, но Албена му отказваше. Вършеше си работата и се държеше с него учтиво и сдържано.
Сега, когато го срещна, реши да потисне гордостта си и да го попита дали при него има някаква работа. Бизнесът му беше голям и разновиден. Като я видя той само кимна с глава и побърза да я отмине, но Албена го спря.
-Добър ден, господин Нейков.
-Добър ден - отговори хладно. Очевидно още не беше забравил, че преди няколко години тя отклони ухажванията му.
-От пет месеца съм без работа - започна веднага Албена - и бих искала да Ви попитам дали при Вас има някаква работа?
Вече беше готова на всичко.
-С каква специалност бяхте? - попита той като се направи, че не помни какво работеше Албена в проектантската фирма.
-Електроинженер съм.
-Съжалявам, при мен за висшисти няма работа.
-Бих могла да работя всичко - не се отказа Албена.
-Елате някой ден в офиса ми, ще помисля - и той й бутна в ръцете една визитна картичка.
Още на другата сутрин отиде в офиса му. Намираше се на главната улица в огромна сграда от стъкло и бетон, която приличаше на космически кораб, изправен към небето, готов за полет. Много пъти беше минавала покрай тази сграда, но не предполагаше, че и тя е собственост на Нейков. Вътре всичко блестеше: мрамор, алуминий, месинг, тавани с позлатени орнаменти. Сновяха бодигардове - млади, охранени момчета. Разпитаха я подробно при кого и защо отива. Пуснаха я неохотно.
Пред кабинета на Нейков, в просторна светла стая, беше разположена секретарката му, момиче, може би на деветнайсет или двайсет години с къса пола и дълги руси коси, спуснати като ветрило върху крехките й рамене. Тя също подробно я разпита кого търси и след като разсеяно и отегчено я изслуша, се мушна в съседния кабинет и не излезе може би петнайсет-двайсет минути. Най-накрая се появи и надменно й каза да почака.
Кабинетът на Нейков беше огромен като тристаен апартамент, с масивно бюро, фотьойли, канапе, висок хладилен шкаф, плазмен телевизор. Когато Албена влезе, Нейков дори и не стана от бюрото. Само й кимна с глава и вдигна телефона.
-Стаматов, ела при мен - разпореди се той.
След минута влезе мъж на средна възраст с прошарени коси, лалугерски очи и остър нос.
-Ти ми беше споменал, че ни трябва куриер - заговори сухо Нейков. - Това е госпожа Христова, назначи я.
Стаматов направи лек поклон, а после се обърна към нея.
-Елате с мен.
Така Албена стана куриер във фирмата на Нейков. Не знаеше в какво ще се състои работата. Предполагаше, че ще изпраща и получава кореспонденцията и беше доволна, защото вече нямаше да чисти големия четиринайсет етажен блок. Кръстът я болеше от носенето на тежките кофи с вода по стълбището, а пръстите на ръцете й бяха започнали да се схващат.
Куриерската работа обаче се оказа много специална. Трябваше да носи писма на длъжниците, с които Нейков имаше неуредени сметки. Явно той не се занимаваше със съдебни дела и с адвокати, а използваше свои методи да си урежда сметките. Албена не знаеше какво пише в писмата. Носеше ги лично и получателите им се подписваха, че са ги получили. Много скоро разбра, че работата е неблагодарна и опасна. Получателите на специалните писма се криеха или я посрещаха враждебно, отказваха да се подпишат, а често и я заплашваха. Стаматов, прекият й началник, започна да нервничи.
-Ти си длъжна да го намериш и да му връчиш писмото лично, затова ти плащаме!
Албена се чудеше какво да прави и се питаше каква ли е тази игра с писма. Защо беше необходимо на Нейков да има специален куриер, но не можеше да напусне и да остане без работа. Владимир растеше, трябваха пари. Стефан, бившият й съпруг, се криеше и не плащаше издръжка. Често вечер, като си легнеше, тихо плачеше. Не искаше Владимир да я вижда, че плаче и е тъжна.
И Нейков започна да й се кара. Той отдавна беше забравил, че някога я ухажваше. Сега се държеше грубо и я обиждаше.
-Трябва да му връчиш писмото! - повишаваше тон той. - Ако го няма у дома му, ще го чакаш, докато се върне, но ще му дадеш писмото и ще му кажеш да ти се подпише!
Албена го слушаше с наведена глава и не смееше да погледне сивите му, хладни като стомана очи. Веднъж, докато дебнеше един от получателите на писмо да се прибере у дома, тя влезе в близкото кафене. Поръча си кафе и седна на една маса на тротоара, за да вижда добре входа на блока. Познаваше получателя, защото преди месец пак му беше връчила подобно писмо. В това време покрай кафенето мина приятелката й Светла.
-Здравей Албенче, - поздрави я Светла. - Как си, какво правиш? Работиш ли?
Албена й разказа при кого и какво работи.
-Хрумна ми нещо - усмихна се многозначително Светла. - Моят братовчед, Милан, от две години живее и работи в Италия. Стар ерген е и е решил да си намери жена. Преди седмица се чухме по телефона. Казва ми: “Братовчедке, огледай се за някоя свястна българка. Вече не ми се живее сам. Ще дойде при мен в Италия. Тук имам хубава работа. Италианките не ми харесват. Много са капризни.” Какво ще кажеш да ви запозная? Ще отидете с Владимир в Италия. Ще бъдеш по-спокойна. Братовчед ми е добър, разбран мъж.
Албена се засмя. И това не беше очаквала, да я сватосват. Нищо не каза, а Светла продължи:
-Ще му дам твоя телефон да ти се обади, да поговорите, пък може и да стане нещо. Може късметът ти да е в Италия. Виждаш какво е тук. Разведена си, Нейков ти плаща, колкото да не умреш от глад, а отгоре на всичко и те тормози, кара те да бъдеш полицай и да дебнеш длъжниците му. Помисли си. Няма да съжаляваш. Братовчед ми ще те носи на ръце. Ти си къщовница, домакиня и ще видиш колко хубаво ще си живеете.
Светла беше от тези жени, които сякаш мислеха повече за другите, отколкото за себе си. Все гледаше да помогне на някого, да направи услуга. Слабичка, ниска със светла коса и кестенови очи, тя приличаше на катеричка, която не се спира за миг. Работеше в общината и като че ли познаваше всички в града.
Една вечер телефонът на Албена звънна. Много отдавна не беше звънял. Откакто не работеше в проектантската фирма, никой не я търсеше и почти беше забравила, че има у дома телефон. Вдигна слушалката, чу мъжки глас:
-Здравейте, Албена ли е? - попита мъжът. - Обажда се Милан от Италия. Моята братовчедка, Светла, ми даде Вашия телефон и реших да Ви се обадя.
Изненада се. Нямаше готовност да разговарят, но го изслуша. Той й разказа, че е компютърен инженер, успял е да намери добра работа в Италия, свикнал е с живота там и не мисли да се връща в България.
-Какво да правя в нашата пропаднала страна. Заплатите са смешни, а корупцията е най-голямата в целия Европейски съюз. Италианците ни наричат световни мошеници.

Милан започна почти всяка вечер да се обажда и Албена свикна с тези телефони разговори. Усещаше, че се вълнува и очаква с нетърпение да звънне телефонът. Нямаше много близки и познати, и чувстваше необходимост да споделя с Милан какво се е случило, как е минал денят, какво й предстои. Струваше й се, че понякога самотата е толкова тежка, че само един телефонен разговор отваря невидим прозорец към човека, който мисли и е загрижен за нея. Колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи: една дума и вече сме огрени от светлина и надежда. Вярваме, че ни очаква нещо хубаво, че новият ден ще е по-слънчев, изпълнен с радост и вълнение. Ако сме тъжни и отчаяни, телефонният звън ни прави в щастливи.
Разговорите с Милан продължиха цяла зима. Албена не усещаше как минаваха дните, седмиците, месеците. След работа бързаше да се прибере у дома, приготвяше вечерята и към осем часа заставаше с трепет до телефона. Вече не я интересуваха нито новините, нито филмовите сериали. Единствената й радост и развлечение бяха телефонните разговори с Милан. Имаше усещането, че го познава много отдавна, че знае навиците му, характера му и сякаш години са живели заедно, а сега, за кратко време са разделени. Той й разказваше забавни случки от живота в Италия, разсмиваше я, а тя сякаш го виждаше пред себе си. Понякога човек така силно може да се впечатли от някого, че му се иска постоянно да бъде до него, да го слуша, да го чувства близо до себе си и да знае, че може да разчита на него и че само той би му помогнал в трудни и тежки мигове. Албена често се питаше дали неусетно не се влюби в Милан и какво точно обикна в него, може би гласа му, който й се струваше като речен ромол, чувството му за хумор или загрижеността, която проявяваше към нея. Не пропускаше да я попита уморена ли е, имала ли е неприятности в работата, как е Владимир и справя ли се с уроците?
В началото на април, Милан й каза:
-Зимата мина, идва лятото и Ви очаквам с Владимир в Неапол. Ще Ви изпратя пари за билетите.
Тези думи сякаш я озариха. Италия. Неапол, Милан. В този миг животът й се промени. Ще заминат за Италия, там ще живеят, а тук ще останат тревогите, неприятностите, мизерията. Сега усети, че наистина е влюбена. Не искаше да повярва, че любовта се е върнала при нея. След развода със Стефан си мислеше, че никога повече няма да се влюби, че любовта не съществува и не е съществувала, че е нещо, което хората са измислили, за да бъде животът им по-забавен, че е само илюзия, невидима като полъх на вятър, че е сладко и измамно заблуждение, но сега беше влюбена. Започна да забелязва тъжните самотни хора по улиците, дърветата в парка, толкова различни и нито едно грозно дърво, заглеждаше се в облаците и странните им фигури. Беше я обзела необяснима мечтателност и Нейков вече не я плашеше с навъсения си стоманен поглед.
В началото на юни пристигнаха с Владимир в Неапол. Милан ги посрещна. Остана изненадана, защото си го беше представяла точно така, както го виждаше сега; висок с мека къдрава коса и светли гълъбови очи. Само не беше си помисляла, че може да има мустаци. Милан беше с черен гъст мустак и приличаше на унгарски хусар. С колата той ги заведе до апартамента си. Просторно жилище, огряно от щедрото неаполско слънце. С широко отворени очи Албена разглеждаше стаите. Беше възхитена от посрещането, от красотата и екзотиката на известния италиански град, от квартала, в който живееше Милан.
-Това е вашата стая - каза той, отваряйки вратата на голяма стая.
Беше я обзавел с две легла, за нея и Владимир, бюро с компютър, маса, столове, два гардероба и всичко необходимо.
-Чувствайте се като у дома си.
Първите дни в Неапол бяха вълшебни. Албена и Владимир се разхождаха от сутрин до вечер, разглеждаха забележителностите, влизаха в кафенета и сладкарници, купуваха си, каквото им хареса. Милан им беше дал пари и казал да не се лишават от нищо и да ходят, където пожелаят.
-Трябва да усетите атмосферата на града, за да го обикнете и той да ви обикне.
Албена сякаш сънуваше цветен сън, не сън, а приказка. Нейните сънища доскоро бяха кошмарни и страшни. Често сънуваше Нейков, бавно застрашително да се приближава към нея, да я гледа изпитателно и втренчено със студения си стоманен поглед и всеки момент да й заповяда да направи нещо, която тя не би могла. Сънуваше и някои от онези млади мъже, на които трябваше да връчва писмата. В погледите им гореше жестокост. Един от тях протягаше ръка, допираше до слепоочието й хладното дуло на пистолет и просъскваше:
-Сега ще дръпна спусъка!
Опитваше се да забрави тези кошмарни сънища и да мисли само за Милан, Владимир и Неапол. Тук имаше повече време за Владимир. Бяха от сутрин до вечер заедно. В България само след работа можеше да му посвети няколко часа, които отлитаха ужасно бързо.
Не беше си представяла, че може да има такъв чуден град. Всеки ден се разхождаха с Владимир, разглеждаха Кралския дворец - една от резиденциите на Бурбоните, църквите, Сан Франциско ди Паула с красивата фасада, портала с шестте колони и двата йонийски стълба, театъра Сан Карло. Сякаш навсякъде ги съпровождаше неаполитанската музика, която се носеше от кафенетата, от малките ресторантчета, от отворените прозорци на домовете. Морето ги мамеше с лазура си като вълшебен син кристал. С параходче отидоха до островчето Мегараде.
Вечер, след дългите разходки, Владимир заспиваше на рамото й, а тя внимаваше да не го събуди и дълго унесено гледаше спящото му щастливо лице. Двамата започнаха да учат италиански. Албена беше донесла от България учебник, речници и разговорник. Всяка сутрин сядаха в стаята и учеха. Повтаряха думи и изрази, за да ги запомнят, четяха граматични правила, превеждаха. Беше забавно. Следобед излизаха на разходка и се опитваха да приложат това, което са научили. Разговаряха с продавачи в магазините, питаха някои минувачи за улици и музеи. Владимир по-добре се справяше с италианския език и тя се радваше, че неговото произношение е по-хубаво и той бързо запомня новите думи.
Милан й беше казал, че тя няма да работи.
-Тук жените не работят. Моята заплата е достатъчна. Ти ще се грижиш за дома и Владимир.
Сигурно щеше да й бъде скучно, ако не работи, но най-напред трябваше да научи езика. Беше сигурна, че ще успее да убеди Милан, че ще е по-добре, ако и тя работи. Така нямаше да се чувства неудобно, че той ги издържа.
Лятото се изтърколи като голяма неаполитанска диня и Владимир започна училище. Трябваше да бъде в пети клас, вече добре се справяше с италианския и Албена беше сигурна, че успешно ще се представи на приравнителните изпити. Изпитваше някакво южняшко спокойствие, което не беше го чувствала в България, грижеше се за дома, готвеше български ястия и всеки ден изненадваше Милан с нещо вкусно. Опитваше се да си спомни отдавна забравени готварски рецепти от майка си и баба си. Задължително приготвяше и десерти, торта или някакъв крем. Милан беше във възторг. Живял сам в продължение на години, свикнал да се храни в ресторанти или да обядва и да вечеря сандвичи или пици, той не намираше думи, за да изкаже задоволството си от ястията на Албена. Вечер тя го посрещаше с подредена маса и с уханието на български гозби.
Владимир учеше старателно и това я радваше. Често си казваше: “Аз нямах възможност да израсна и да се развия като специалист в моята професия, но Владимир ще завърши, ще има хубава професия и ще може да работи, в която пожелае европейска страна.”
Но един ден се случи нещо, което я притесни. Владимир поиска пари, за да отиде на някакъв мач.
-Стига си харчил пари - каза Милан навъсено. - Какво ще му гледаш на този мач, я си остани у дома да си учиш уроците.
Владимир наведе глава. Думите на Милан сякаш прободоха Албена. Тя си замълча, но съжали, че все още не работи. Ако работеше щеше да даде пари на Владимир, за да отиде на мача. Какво толкова - футболен мач. Не бяха кой знае колко пари за един билет, но Милан не обичаше футбола, не гледаше мачове и по телевизията. И преди беше забелязала, че Милан е малко стиснат. Даваше пари, но си правеше точна сметка колко дава и за какво ги дава. Опитваше се да прикрие това свое качество, но не винаги успяваше. Този ден Албена си каза, че на всяка цена трябва да започне работа, за да не е зависима напълно от него. През деня, когато той не беше у дома, тя излезе да търси работа. Познаваше няколко българки, които живееха в Неапол, гледаха възрастни хора, и ги беше помолила да потърсят работа и за нея. Обещаха й и от време на време им се обаждаше да ги попита дали са намерили нещо. Пепа, една от тях, й беше споменала, че семейство търси домашна помощничка, жена, която да почиства, да пазарува, и Албена отиде да се уговорят кога да започне. Вечерта каза на Милан, че си е намерила работа. Мислеше, че той спокойно ще приеме новината, но Милан се ядоса:
-Как? Зад гърба ми ходиш и си търсиш работа! Казах ти, че не искам да работиш! Моите пари са достатъчни! Искам да се грижиш за дома!
Тези негови думи я обидиха. Държеше се с нея като господар със слугиня. Сякаш тя е негова собственост и каквото той каже, това ще бъде. Пак замълча, но вечерта, като си легна, дълго време не можа да заспи. Първите дни, когато пристигна в Неапол, всичко й се виждаше прекрасно. Милан й изглеждаше уравновесен, разумен, добър, но сега вече го виждаше в друга светлина. Не може да се опознае човек за кратко време. Неслучайно хората са казали, че за да разбереш един човек какъв е, трябва да изядеш с него една торба сол. По-дълъг от живота е само пътят към човека. Сега Албена си даваше сметка, че не е лесно да се живее с мъж, който дълги години е бил сам. Създал си е навици, има свой начин на живот и трудно приема другите хора. Реши да бъде по-внимателна с него, но от ден на ден отношенията им се усложняваха. Той не можеше да свикне с Владимир. Често му правеше забележки, даваше му съвети, на които Владимир не обръщаше внимание, а Милан се дразнеше и не искаше да разбере, че Владимир е все още дете и по друг начин гледа на живота. Детските му постъпки го ядосваха, а Албена се чувстваше между чука и наковалнята. Опитваше се да разбере Милан, а майчиното й чувство я караше да защити Владимир. Постепенно животът й пак започна да се превръща в кошмар. В присъствието на Милан и Владимир беше нащрек. Всеки момент между тях можеха да прехвърчат искри. Очакваше Милан да направи някаква забележка на Владимир, а той да му отговори. От това напрежение постоянно я болеше главата и не знаеше какво да предприеме. Опита се да разговаря с Владимир, но в тази възраст трудно можеше да му повлияе.
Една вечер Милан се върна от работа ядосан. Албена веднага позна, че е в лошо настроение. Погледът му беше мрачен, а лицето му бяло като тебешир. Сигурно се беше случило нещо неприятно в службата, но не се осмели да го попита. Както винаги, масата ги очакваше приготвена за вечеря. Беше сготвила мусака, знаеше, че това е едно от любимите ястия на Милан. Седнаха и тримата. Милан се хранеше бавно и дума не продумваше. Светлите му очи сега бяха сиви като дъждовни облаци. По едно време той вдигна глава, погледна Владимир и започна бавно да говори. Албена изтръпна. Почувства, че ще се случи нещо неприятно, но нямаше как да го предотврати.
-Видяхте със синовете на Джорджо, съседа ни, - каза строго Милан като гледаше изпитателно Владимир. - Бях те предупредил да ги избягваш, занимават се с дрога. Внимавай! Не искам да си имаме работа с карабинерите. Ние тук сме чужденци.
Владимир не издържа и мигновено отговори:
-Ти не можеш да ми кажеш с кого да дружа. С когото искам, с него ще дружа.
Тези думи бяха искрата, която възпламени барута.
-Как! - извика Милан. - Как смееш така да ми отговаряш! Докато живееш в моята къща и докато аз се грижа за теб, ще ме слушаш какво ти казвам! Разбра ли?
Милан се взираше във Владимир като разярено животно. Очите му горяха, а мустакът му трепереше. Владимир скочи от масата и се затвори в стаята, а Милан се обърна към Албена:
-Ти си виновна, висшистка си, а не си успяла да възпиташ сина си!
Албена го погледна изумена. Не очакваше тези думи от него. Поиска нещо да каже, но не можа. Сякаш някой я беше стиснал здраво за гърлото и се задушаваше. Трябваше да положи усилия, за да остане на масата и да не отиде при Владимир. За първи път чуваше, че синовете на съседа им Джорджо, Бруно и Джани, се занимават с дрога. Бяха по-големи от Владимир и изглеждаха добри момчета, но Милан преди време беше имал някакъв спор с Джорджо и затова не даваше Владимир да дружи със синовете му.
След вечерята стана и влезе в стаята, за да успокои Владимир. Той плачеше. Раменете му се тресяха, но дума не проронваше. Тази нощ Албена не заспа. Дълго мисли. Питаше се: “Каква е тази моя съдба? Никъде не мога да намеря спокоен и нормален живот. Дойдох чак тук, в Италия, но и тук неприятностите ме преследват като хрътки.”
Трудно можеше да се живее в такава атмосфера. Милан и Владимир бяха започнали тиха, но упорита война един срещу друг, на която не се виждаше краят, а това съсипваше Албена. Разбираше, че нищо не може да направи, за да промени положението. Беше безсилна. Нито Милан щеше да я разбере, нито Владимир.
Дълго мисли, колеба се и накрая реши. Трябваше да напусне Милан и Италия. Нямаше друг избор. Беше се изнервила напълно, а и Владимир ставаше все по-неспокоен и напрегнат. “Здравето е най-важно - казваше си тя. - Всичко друго е илюзия, заблуда. Търсиш по-добър живот, непрестанно се стремиш към нещо хубаво, но никога не можеш да го постигнеш. Заблуждаваме се. Храним празни надежди и оставаме дълбоко разочаровани!”
След дълги колебания и размисли реши да се върне в България. Каза на Милан, че повече не може да остане с него и си отива. Той дори не се опита да я спре. Разделиха се мълчаливо, без думи.
Автобусът тръгна. “Затварям още една страница от объркания си живот - помисли си тя.” За пореден път се увери, че не трябва на никого да разчита, а сама да се справя с всичко, сама да търси пътищата и да остане вярна на себе си. Чувстваше и удовлетворение, че надмогна страховете, тревогите, съмненията си. Отсега нататък нямаше да позволи да я унижават и обиждат, но какво ли я очакваше още?

София, 3. 03. 2011 г.