Тошо Лижев

Калчо Боянов се прибираше по обичайния си път. Високата му, запазена за възрастта, фигура с бавна, отмерена крачка премина край бившата девическа гимназия. Погледът му разсеяно се плъзна по купищата плочи от бял камък, наредени в двора. Около тях се навъртаха неколцина мъже в сини зацапани рабошки. Откъм разтворените прозорци на старата масивна сграда жужеше остро и монотонно някаква машина. Противно на привичката си, прокурорът се разбърза, но в същата минута, без сам да знае защо, спря и отново погледна към работниците. Дебелата каменна ограда ги закриваше до гърдите; между прътите на решетката в горната й част образите се мяркаха като в разпокъсан кинокадър. Боянов приближи и се надигна на пръсти. Едно познато лице се мярна и се скри.Не, не е същият. Привидяло му се е. Друг беше идвал днес в кабинета му.

Пресече булеварда. По свечерените, оживени от прохладата улички го срещаха познати и съседи, както винаги той кимаше и поздравяваше любезно, но не спираше при никого. Беше разсеян, все му се мержелееше онова лице…

В двора на триетажния дом малчуган с дървен автомат притичваше снишен между лехите с рози към отпуснатите от простряното пране въжета и надаваше възглас, наподобяващ стрелба: па-па-па-па. Следваха го други два дребосъка. Шмугнаха се между мокрите чаршафи; сред тупуркането и виковете „Предай се”, „Арестуван си” нечие тънко гласче изписка: „Не ща да играя, не ща, бе, омръзна ми все аз да съм апаш!”.

Боянов свърна към прането с намерение да сгълчи момчетата, но се отказа и сподирян от крясъците и досадното „па-па-па-па” влезе във входа.

Макар винаги да си носеше ключ, той звънеше. Открай време беше така, защото Калчо Боянов обичаше да го посрещат на прага домашните му. Тази вечер си отвори сам. Събу се в антрето и влезе в хола. Както обикновено новият вестник лежеше акуратно сгънат на стъклената, с потъмняла метална инкрустация масичка. Взе го, седна на дивана и, без да го разтваря, го положи на коленете си.

- Тежък ден имал, Калчо?

Боянов сепнато се извърна към жена си.

- Не. Напротив, Варе. Даже необичайно спокоен за прокурор… Какво ново? Младите вкъщи ли са?

- Отидоха на гости. Зетят донесе пресните свински дробчета. Да опържа ли?

- Вчера ядохме пържено… А, впрочем, добре. Веднъж повече, или по-малко е без значение. Вместо да пазим стомасите си, трябва да помислим за душите си… Знаеш ли, девическата я правят на музей?

- По радиото казали.

- Не ти ли трепна сърцето? Твоята гимназия, Варе, там се запознахме с тебе, там ни започна закачката.

- Време върви, а ние с теб стареем, Калчо.

- Не мога да го възприема. Разбирам, тринадесет века държава, трябва да се пошуми, че и ние имаме гордост. Да, и музей ни е нужен, голям, хубав музей, но бива ли да се прекъсва така традицията? Първата модерна сграда на гимназия в България! Неудобна била за съвременния учебен процес. А щом възникнат неудобства, хайде да правим промени. Постоянно сменят имена, фирми, учреждения. Вчера отивах на работа по улица „Заменхоф”, а се върнах по „Чакърян”! Рупи стана Чайка, банално и казионно, лесносмилаемо за всеки полуграмотен чиновник, чиновниците не търпят колорита, богатството на езика ги притеснява. Реорганизации, местене, преобръщане, прекрояване - край няма. Някакъв пенсионер искаше да съди съседа си по лозе, задето бил извадил табелката на автобусната спирка пред неговата врата и я забил на петдесет метра пред своята виличка. Враждуват, представяш ли си, намразили са се, всяка нощ ту единият, ту другият я връщал на „законното” й място, хванали са се за гушата! А се оказа, че мястото на спирката е променено от автокомбината по някакви си техни съображения. Не разбирам откъде идва тази детинска, безжалостна страст към преобличане!

- На младини, Калчо, ние с теб също искахме промените - меко рече Варвара.

- Нямам предвид социалната страна. Впрочем, знаеш ли, това е израз на духовно прахосничество, как казваха физиците…на ентропия. Боя се, че степента на разпиляването надвишава интензивността на нарастващата организираност на обществото. А как ти се струва на тебе…българинът променил ли се е като характер?

- Не знам - сви рамене Варвара. - Отивам в кухня. Ще оставя врати отворени да те слушам.

Боянов разгърна вестника. Бегло прегледа заглавията на новините, като отмина по навик спортните и го пусна на масичката. Оттатък тракаха съдове, от тигана на печката се понесе църкането на сгрятата мазнина. Замисли се за жена си и изведнъж му се прищя да влезе на пръсти в кухнята и, както много-много отдавна, дебнешком, изотзад да закрие с длани очите й: „Познай кой съм!”. „Ти прекрасен принц, принцът на моето сърце.” Беше една от малкото му привички, на които съзнателно измени. Варвара се сепваше, на младини тя беше плашлива, все й се причуваха стражарски ботуши, все й се присънваха болести. Спомни си как го беше смутило името й, когато се запознаха в двора на девическата гимназия. Вар-ва-ра. Като варварин. Нещо неприлично и стъписващо имаше в него за мечтателното, стегнато момче, което вярваше, че с една - последна - революция ще бъде прекратено всякаква насилие, а хората по света ще заживеят като братя и сестри. Дори не искаше да следва право, беше убеден, че няма смисъл, до десет, най-много двайсет години юристите ще останат без работа. Бащата на Калчо, известен в града адвокат, трябваше да упражни цялото си влияние над своя син, за да го склони да запише. На стария, интересно, нейното име не направи никакво впечатление. Дори не попита от кой край на Русия е родата на Варвара, белоемигрантка ли е, как се е озовала във Варна.

- Все пак нещо се случило днес, нали? - чу се гласът й от кухнята.

- Нищо особено. Общо взето спокоен ден за един прокурор - увери я той. - В заседания не съм участвал, по график приемах посетители.

- Калчо, ти не промени своя идеал за човека?

И въпросът, и тонът й му се сториха особени. Монотонното църкане на тигана от време на време рязко избухваше от пуснатите вътре парчета дроб.

- Знаеш: вярност на привичките, на навиците, вкус и стил, честност, принципност…

- Понякога скучно от това - забеляза Варвара. - Всеки греши, няма безгрешни хора. Понякога прави компромисите, животът такъв, принуждава да отстъпи от принципи, а и по-лошо става.

Искаше да й възрази, но седнаха да вечерят, а на масата Боянов не понасяше спорове. Дробчетата бяха вкусни, салатата - превъзходна, с много магданоз и със ситно нарязани печени пиперки, както я обичаше той. Но тази вечер прокурорът преглъщаше насила, стараеше се заради нея, защото, останеше ли ядене в чинията му, Варвара все си мислеше, че нещо не е докарала. Толкова години вече това я огорчаваше, преживяваше го. Докато той се справи с дробчетата, билковият чай изстина. Изпи го на един дъх, противно на обичая си - чая той обичаше и му се наслаждаваше на всяка глътка, - благодари на жена си и след кратко колебание промълви:

- Ако не беше този наглец…

Варвара разтребваше масата. Не прояви любопитство, не го поощри да обяснява подробности, знаеше, че той не обича да го разпитват за служебните работи. А Боянов си мислеше за последните й думи преди вечерята - не го ли подготвяше за някаква неприятна вест?

- Нищо чудно - подхвана той, - появата на една мерзка душица в един спокоен и равен ден не може да не ти направи впечатление.

- Да - полувъпросително произнесе Варвара.

- Нямаш представа какви нахалници са се навъдили. За едното чудо щеше да ме направи за резил. Не ти ли е интересно?

- Напротив.

- Нали ти казах, приемният ден мина спокойно, вече мислех, че няма повече посетители, когато се появи той. Важен такъв, самоуверен, с усмивчица. Другарю прокурор, казва, аз съм делови човек и няма да отнемам много време, само така, за момент, искам да ви заостря вниманието. Седна, разтвори чорбаджийски колене. В ръцете си държи папка с твърди корици, нова хубава папка. Почуква с нокът по нея - тук, казва, се намират няколко допълнителни сведения, които ще ви убедят, че е абсолютно безпредметно да се подновява следствието и ще Ви изяснят невинността на моя син. Да му се чудиш кога и как е успял да надуши мизерникът, следствието наистина беше прекратено поради липса на доказателства, но завчера оперативните се добрали до две девойчета, замесени в тази история и…

Боянов замълча и сбърчи чело, като че ли се мъчеше да си спомни нещо.

- В какво подозират сина? - попита Варвара.

- Изнасилване, измами… Следствието води Калинов, ти го знаеш, опитен е. Но се оказа, че момичето е девствено. Медицинското освидетелстване не констатира никакви следи от насилие, а то твърдеше, че онзи изверг го е бил. Щастлива случайност помогнала на жертвата да избяга. Представяш ли си, тичала гола по улиците през половината град. А той си беше подготвил алиби, санким по същото време се е намирал на друго място, нея я е събличал светият дух.

- Може би невинен?

- Не. Просто се оказа по-голям хитрец, отколкото е могъл да предположи Калинов. А той го подозира в системно практикуване на това гнъсно деяние. Има два анонимни сигнала. В такива случаи жените обикновено предпочитат всичко да се потули… Но днес се убедих, че синът е отявлен мръсник.

- Как?

- Таткото, скъпа, си позволи нещо, което никой досега не си е позволявал с мене и то по извънредно нагъл начин. Аз му обяснявам какъв е редът, законните положения и прочее, а той ми навира папката си. Остави я на бюрото ми, махна ми за довиждане със заговорническа усмивчица и - дим да го няма. Не очаквах такава дързост. Докато се опомня и разгърна папката, онзи вече слизаше по стълбището, наложи се да го гоня и да викам. Срам. Срам и позор.

- Но какво толкова! - удиви се тя. - Характеристики донесъл? Тих, скромен…

- В папката… - Боянов си пое дъх и продължи: - В папката имаше четири пачки банкноти. Не по-малко от четири хиляди лева!

- Ой - плясна ръце жена му. - Откъде толкова вземат? Нима искал тебе да подкупи? Смешно.

- Не само е искал, ами е бил уверен, че ще сполучи. А щом предлага такава сума, значи има защо.

След вечерята, както обикновено, седнаха пред телевизора. По-казваха криминален филм. За разлика от жена си прокурорът не обичаше криминалния жанр и за да не скучае, се залови за томчето на Винкелман. Беше го купил преди години, сега само разгръщаше страниците с илюстрациите - чистите линии и изящните пропорции на античните статуи го изпълваха с благостна възхита и сладостно умиротворение. Такова нещо никога не крие изненади и не омръзва.

Преди да си легнат Варвара му напомни, че младите още не са се прибрали. Може и да го разбудят по някое време, това е то неудобството, като си нямат свое жилище.

Калчо Боянов не каза нищо.

- Помисли все пак за размяна - рече жена му, като се завиваше с дебелия юрган, с който спеше и зиме, и лете. - Дарето ще роди след половин година, съвсем ще ни отеснее квартира. Тогава и сватя сигурно по-често ще идва.

- Ще спи в кухнята.

- Ех, нима това разрешение… Може би ще успеем да разменим за две по-малки жилища в един квартал, или дори в един блок, чух такова. Знам, на тебе ще бъде трудно да промениш свои привички, да се разделиш с този дом. Слушай, Калчо, нали помниш как постъпвали едно време, кога ставаше трудно положение? Да направим семеен съвет - каквото реши мнозинството. А най-добре - Варвара замълча, - най-добре да отидеш при първия. Той те цени и уважава.

- Младите са регистрирани като крайнонуждаещи се. Рано или късно, щом им дойде редът, съветът ще им даде квартира.

- Рано няма да бъде. Чакат години. Мъчна работа. Само ако някой голям човек… Иди при първия - тихо повтори тя.

- Не сме на улицата. Защо трябва…

- За детето, Калчо, за дъщеря. Всички така правят.

- Аз не съм всички - леко повиши тон Боянов. - А Дарина отдавна не е дете.

- За мене, за нас - дете. Винаги. Ами, представи си, случи се нещастие на наша дъщеря. Тогава ти няма да помагаш?

Той не отвърна. Варвара тихичко въздъхна, а мъжът й се извърна към прозореца. През пролуката между завесите блестеше късче от лунния диск. Стана, събра плътно краищата на пердетата и се върна в спалнята.

Па-па-па-па…

Ех, тези деца, нямат ли родители, защо ги оставят до толкова късно навън?

Настъпи тишина и на него му се стори, че просто му се е счуло, по това време навън остават само летовници и окъснели пияници. Тъкмо си го помисли и отново прозвуча приглушено: па-па-па-па…

И той си спомни. Беше преди години, последната смъртна присъда, на чието изпълнение по силата на служебните си задължения присъстваше. Съобрази защо одеве се беше изправил на пръсти да види дали онзи работник няма да си вдигне панталона. Приликата с осъдения на смърт беше поразителна. Как може, попита се озадачено прокурорът, защо съм го запомнил? Нали това лице отдавна си е отишло от този свят? То навярно е помръкнало дори в съзнанието на малцината, които тогава са го съжалили и са скърбили. А в неговата, в паметта на прокурора, оказва се, не се е заличило. Достатъчно беше само да се мерне през решетките на оградата. Но това там, в двора не е същото. Всичко е нелепа случайност, игра на природата, разсъждаваше Калчо Боянов, а оная отдавнашна картина отново и отново му се привиждаше: осъдения на смърт, лицето му, ръцете, които с привичен жест повдигаха свлеклите се панталони - един безсмислен акт преди края.

Тогава този акт беше озадачил прокурора и нищо повече. Той отдавна не помнеше името на осъдения, не помнеше заради какво жестоко престъпление го беше постигнало най-суровото наказание.

Осъденият на смърт повдигна още веднъж панталоните си и Боянов се обърна на другата страна, към Варвара. Жена му беше затворила очи.

Може би се е надявал, че ще живее? Той като че ли се опита да застегне панталона си, сякаш беше забравил, че няма колан. Бяха ли забелязали другите около прокурора това движение?

Разбира се, надявал се е. Надявал се е не само да дочака новия ден, надявал се е и на свобода. За такава надежда човек не четири хиляди, всичко ще даде. Друг въпрос е дали заслужава, дали има право да ходи под слънцето наравно с другите хора. Със съвест или без съвест, разкаян или не, той се надява, той страстно, както никой друг, иска да живее. Да, така е и все пак този жест е безсмислица.

Па-па-па-па…

Ненаситни, щури малчугани.

- Калчо…

- Не спиш ли?

- За Дарето искам… Ревизия свърши, намерили начет.

Той се надигна на лакът.

- Липсват четиристотин и седемдесет лева петдесет и две стотинки.

Прокурорът се тръшна по гръб на леглото. Двамата дълго мълчаха. Мислеха за едно и също: за кооперацията, където дъщеря им от две години беше и приемчик, и касиер едновременно. И двамата при случай обичаха да се отбиват в неугледното помещение, в което се влизаше направо от улицата - там на времето Дарина си беше поръчала булчинските одежди и украшения, а сега приемаше поръчките и съветваше момичетата как да се нагиздят за своя празник.

- Какво каза тя? - попита Боянов.

Вече не гледаше към жена си, но чу как Варвара преглътна.

- Предполага грешка. Нещо объркали сигурно в калкулациите, нали неотдавна променяха цени.

- Ревизорите ги знаят тези работи… Добре, ще сменим апартамента - неочаквано реши Боянов. - Още утре напиши и занеси обява в редакцията.

Ами ако там, на неговото място се окаже моята дъщеря?

Що за дивотия, учуди се той. Какво ме е прихванало?

Всеки ден човек губи нещо. Бавно, незабележимо, а понякога и така - с един замах. Ще се преместим в ново жилище, ще ми отнемат привички, навици, частица от моята същност ще загине. Изглежда то е неизбежно - както умират клетките от старост. Ние, обикновените, честните хора сме обречени на загуби, ала престъпникът е съвсем друго, престъпникът е язва, която трябва да се изрязва насилствено от здравия организъм в името на неговото днешно и утрешно здраве. А тъй като моята дъщеря не е престъпник, въпросът е безсмислен, такива въпроси си задават болезнено-патологичните натури в романите на Фьодор Михайлович Достоевски.

Равното, спокойно дишане на жена му го изненада. Как е могла да заспи толкова бързо с тревогата за най-близкото си същество? Калчо Боянов доближи лицето си до нейното. Стори му се, чу очите й са полуотворени. Будна ли е още? Дали не е изпаднала в унес, в някакво особено състояние на полусън?

Ами ако Дарина е вземала от касата по някой и друг лев и така…

Предположението му го изпълни с тягостно чувство. Той смяташе себе си за цялостна натура. Не обичаше средните положения, смущаваше го всяка половинчатост, презираше неяснотата (според него тя се дължи или на невежество, или на заблуда както всяка неустановеност). Има красиво, има и грозно - полусянката само ги отделя. Има морал, има и порок. Закон и беззаконие. Порядъчност и мошеничество. Преходното, средината са измислени за оправдание на необузданите слабости. За извинение на греховете. А аз? Аз имам ли слабости? Безгрешен ли съм? За пръв път от тазсутрешната случка прокурорът изпита задоволство, че е тичал по коридора и стълбището, за да догони мъжа с папката. А тогава, след излизането му от кабинета, се почувства измамен, унизен.

Този човек, ако наистина заслужава да бъде назоваван така, го беше поразил. Такава сигурност, такава самоувереност - като че ли го е правил десетки, стотици пъти и винаги до днес е успявал. Възможно ли е? Аз не съм слепец, аз не съм фанатик, виждам, не всичко е наред, юристите още дълго ще бъдат нужни на обществото, ала не мога да издигам изключенията в правило заради нечия просташка самоувереност. Как да си го обясня тогава? С тази глупава средина, с играта на дребно, която използва човешките слабости за компромиси - хиляди ситни пробиви, хиляди малки дупчици, заблудили червея с лъжливата представа, че е подкопал самите устои?

Той, бащата на онзи гнусен насилник, просто си е вдигал гащите. Един безсмислен, инстинктивен жест, ефимерен опит да по-кажеш, че живееш както всички останали, да докажеш мястото си под слънцето. Всичко е толкова просто: или си червей, или си човек. Средно положение няма. А моята дъщеря…

Чу гласа й. В антрето щракна ключ и Дарина каза:

- Татко е забравил да си прибере обущата.

- Баща ти гони шестдесетака, а него го гони склерозата - обади се мъжът й.

- Не е от склероза. Той е ужасно акуратен човек. Нещо се е случило.

Двамата се прибраха в стаята си.

Ужасно? Защо употреби тази дума? Какво знае за ужаса Дарина?

Прокурорът стана и отново раздалечи пердетата. Луната се беше изместила настрани и той дръпна до края цялата завеса - искаше да вижда месеца от леглото. Зави се до очите и се загледа в кръглия диск, потънал в мек мътен ореол. Утре ще вали, реши той, ще отмие праха и нечистотиите.

А парите?

Четиристотин и седемдесет лева, петдесет и две стотинки. Петдесет и две стотинки. Нещо успокоително имаше в тях, макар че Калчо Боянов не можеше да се постави на мястото на крадец, та да прецени би ли се полакомил за няколко жълти монети, когато прибира цели стотарки. А Дарина, разбира се, е невинна. Освен ако…ако не е вземала с намерение да ги върне на заплата.

А може би е грешка?

Едва ли. И как ще гледа хората в очите той, бащата, прокурорът, уважаваният, цененият, с репутацията си на мъж с железни принципи и безкомпромисна честност? Какво ще прави?

Луната му смигна с окото на посетителя, който носеше твърдата папка. Смигна му и лукаво пошушна: „Ще дадеш. Ще дадеш. Нали обичаш дъщеря си!”

- Варе, спиш ли?

- Не.

- Виж какво… това за обявата не го прави. Ще отида при първия. Още утре ще поискам среща.

Измина една безкрайно дълга минута, докато жена му се отзове с въздишка:

- Слава богу.

- Няма господ - намръщи се в тъмното той. - Просто сме притеснени. Трябва да си вържа гащите.

Варвара неволно трепна от изненада. Мъжът й винаги казваше „панталон”. Той ненавиждаше всички нелитературни, жаргонни и всякакви други думи, които сам наричаше лековати и просташки.

- А може би… - Тя се прокашля. - Един руски писател твърди: никой не може докаже негово съществуване, както никой не може докаже, че е невъзможно да има господ. Ами ако наистина…е, не ще да е старец белобрад, но…

- Бабини деветини.

- Слушай, Калчо, можеш ли каза, че в съда грешки не стават? Че никога не пострадва невинен човек?

- Не мога. Никой не е… - Той замълча, сетне някак развеселено додаде: - Ленин е твърдял, че греши на ден по триста пъти.

- А ти?

- И аз - промълви полугласно той и затвори очи.

И сега, когато вече беше загубил надежда, че ще се отърве от безсънието, почти начаса заспа. В този момент съзнанието му вяло възропта срещу краткия, неясен отговор, но един тих, непознат детски гласец заглуши и него.