Славчо Чернишев

Да, пиастри.
Ние сме моряци - защо да се правим на госпожици.
…Наоколо нямаше джан-джун. Описанието в лоцията бе точно: диви, отчаяни брегове, тясна, зърнеста като булгур пустиня, осеяна с дребни кремъци, дълга триста и широка от два до седем километра. В дъното - суха и гола планинска верига, отвесни сиви масиви, сякаш отсечени с един удар. Праисторическа тишина. Субтропик.
По-нататък:
Дълбока синя лагуна с размери пет на пет мили, в която се влиза през тясно каменно устие, удобно за океански параходи. Близо до водата - изоставени рибарски колиби от кирпич, дървено кейче и хилава горичка криви акации, обезобразени от всички ветрове на компаса. Наоколо - малко тамариски, камилски тръни и нисък саксуал. И никакви пътища. И никакви крайбрежни селища по цялото протежение на дългата пустинна ивица.
Райско местенце за контрабанда.
Лагуната бе тиха като езеро, в което се оглежда нищото на света, а в случая - и един неподвижен кораб, закотвен с нос към изхода - едно добро предимство, ако се наложи бързо бягство.
Тук трябва да обясня нещо важно.
Това щастливо положение не се дължеше на късмет, на заклинания или молитви. Дължеше се на онзи невидим полъх, който излъчват тайнствените морета преди да се появи местния бриз и на онова свойство на корабите - когато са на котва - винаги да застават срещу вягъра. Сега този полъх от юго-изток бе наше предимство и наша надежда.
Защото вездесъщото безмълвие и опасността внушаваха обреченост и безвремие. Бехме попаднали в ужасен, непоносимо дълбок покой - чак да ти стане страшно…А то си беше и страшно… Дори ако забравиш за миг неизвестността, подозренията и съмненията, стига ти само този библейски пейзаж, за да се чувстваш несигурен и застрашен. Чакахме…
Отгоре на всичко - върху близките скали, подобно на статуя, бе се възправил сатаната, преобразен като див козел, и от време на време се перчеше с дрезгав глас, който едва достигаше до нас. Пясъците попиваха всеки звук. И може би само нашето въображение изопваше нервите.
Бе средата на април - краят на сухия сезон. Само след седмица-две щяха да духнат мусоните и да превърнат Арабско море и тази безводна пустош в нестихващ потоп от безкрайни дъждове.
Какво правехме тук ли?
“Укривахме се” от тайфуна, който едва ли щеше да се появи, защото все още не беше кръстен - сякаш нежните имена бяха се свършили. Въобше тук често ефирът пищи от лъжливи съобщения за лъжливи морски угрози и бедствия. Мястото е такова - прокълнато, както се носи славата му сред световните моряци. И може би тази слава трябва да се поддържа.
Защо ли?
В страната се отглежда индийски коноп, от който тайни фабрики произвеждат гибелния прашец. А за да се пръсне по света - за това са необходими и такива пусти лагуни, и такива заплахи и оправдания като тайфуните. А и хора като нас.
Идвахме от Дубай и пътувахме за Карачи. Плавахме под либерийски флаг - доста евтин по онова време. Бехме кораб-скитник. Където ни изпратят - за там се запътвахме. Кой бе истинския собственик на кораба, никой не знаеше. Най-малко - моя милост. Познавах само мистър Пако, който имаше агенция в Касабланка и наемаше закъсали моряци.
Екипажът беше смесен - бели, жълти, черни. И четири мулатки - две в кухнята и две стюардеси, от които Ла Тоя Рамос бе определена за барото - или по-точно: той я предпочете пред останалите. Накъсо, заради дългите преходи параходната компания се грижеше за уюта на своите капитани и моряци.
В Дубай имах предварително уговорена среща с един бял джентълмен - още по-белезникав в белите европейски дрехи, с неизменната тропическа каска и златен ланец на шията. Има такива безлични хора, които тутакси се забравят. Този беше от тях. Нарочно избран, подходящ. Та, той ми предаде нареждането и ми забрани да записвам. Осведомих го много внимателно, че имам две висши образования. Джентълменът не разбра намека ми. И не се обиди. Напротив, беше поласкан, че насреща му стои такъв учен мъж.
Влязохме в лагуната малко преди разсъмване. Хубав капан - казах си, - като на кино. И пустота - като на необитаема планета. Разкош!
С две спасителни лодки пренесохме криво-ляво четири сандъка с “детски играчки”, които тежаха като картечници. Скрихме ги в рибарските колиби. Чакахме…
На зазоряване се появиха първите камили, тежко натоварени със чували “златоносен пясък”, както бях казал на екипажа. Всъщност, хашиш. Съпровождаха ги някакви местни хора със черни сурови лица и леко оръжие на гърдите. Бяха облечени в сиви роби и забрадени със сиви кърпи. През бинокъла видях и друг керван - още по-многоброен. Беше цяла армия.
Включихме и двете машини и започнахме да приемаме товара. Бигите бяха в изправност, котвата също бе подготвена за бърза маневра. Работата вървеше спокойно, гладко. Никаква суета, или врява. Виждал съм хиляди докери по пристанищата, но като тези - пъргави, неуморни и мълчаливи - никога. Приехме десетина тона товар. В това време - като по разписание - другият керван приближи рибарските колиби.
Дочух моторен шум. Веднага взех спасителните лодки на борда. Тия приятели бяха издадени.
От лилавата мъглявина на изтока изскочиха два военни въртолета и започнаха да обстрелват кервана. Първите контрабандисти вече бяха сглобили няколко картечници и бързо им отвърнаха. Другите наскачаха от камилите, захвърляха товара и хукваха към близката планина. Пръснати по земята, чувалите се белееха като поляна с маргаритки.
Мулатката Ла Тоя, която стоеше до мен на пеленгаторната палуба, се разплака от яд и удари с юмрук перилата. Досетих се, че тя…може би…Знам ли. Бях прекалено подозрителен. Грабнах я за ръката и я вкарах в командния мостик.
- Боцмане, вира котвата! - казах по парлангото.
Шеф-механикът даде пълен ход.
И сред пукотевицата се измъкнахме.
В това време кацнаха други два въртолета, вдигнаха голям пушилек, от тях се
юрнаха в облака от прах около петдесет войника и в движение започнаха да стрелят. Ония все по-рядко им отвръщаха, а камилите с ездачите бягаха стремглаво към спасителните ущелия.
В ясното утро поехме към Карачи. Над нас се завъртя един въртолет, колкото да ни сплаши и да разпознае името на кораба. Може би и да го заснеме. Не посмя да ни обстрелва. Вероятно властите се задоволиха с голямата плячка.
И наистина, както чух по-късно по радиото, тя се оказа много тлъста - 30 тона хашиш! Но нито дума за кораба. Това беше съмнително и сигурно ни очакваха още по-големи изпитания. А може и номерът да е бил точно такъв - не искам да се впущам в обяснения, или в опити да разбулвам тайните на мафията. Това е опасно.
След час и нещо взех курс към Аден, издигнах панамски флаг и пратих палубна команда да виси по бордовете и да промени името и порта на кораба. А старшия помощник и шеф-механика извършиха другите корабни тайнства. Ние бяхме подготвени за такава промяна. Във всичко.
На обед Ла Тоя не се появи в кают-компанията - заместваше я другата стюардеса. Хранехме се както обикновено - с леки шеги и закачки - все едно, че нищо не бе се случило.
Вечерта се прибрах в покоите си, уморен и измъчван от неясни страхове. Както винаги там ме очакваше Ла Тоя - този път с подути от плач очи. Пиеше джин, пушеше моите цигари и все още подсмърчаше.
- Я стига си ревала - казах с досада. - Има една източна приказка: битият - бит…И десет тона не са малко. Десет тона!!
Това я раздразни.
- Джон - рече тя с укор, - ти нищо не разбираш. Нищо!
Тук никой не беше с истинското си име и най-вече Ла Тоя, която бе си харесала
името на някаква певица.
- Какво има за разбиране! - сопнах се аз. - Десет тона - това са милиони!
- Но не и за мен, кептън! Важното е какво ще получа аз. Жалки центове! А с
тях мога ли да си купя оранжевите папагали? Никога!
Това, изглежда, беше някаква детска мечта, или поредната измишльотина. Ла Тоя имаше прекалено развинтена фантазия, както се казва.
- Моля ти се, ела на себе си - казах нежно аз.- Какви са тези папагали?
- Оранжеви.
- Това го чух. Колко са на брой?…Хиляда, две хиляди, цяла птицеферма?
Ла Тоя загадъчно мълчеше. Това ме озлоби.
- Последно - колко са?
- Три.
- Три?…И колко струват, моля?
- Хиляди.
- А-ха…И сигурно говорят?
- Говорят…когато се напият.
Мулатките са странни същества. Ла Тоя не беше добре - май че е откачила.
Седнах до нея и я помилвах по гъстата черна коса.
- Хайде, успокой се - казах.- Нали отървахме кожата!
Ла Тоя се изплези.
- За какво ми е тази бедна кожа! - простена тя и с презрение гаврътна всичкия джин, сякаш той й беше виновен.
Засмях се.
- Бедна, но хубава кожа - казах.- Гладка като джам и с мирис на лимони…
Ла Тоя мрачно ме изгледа.
Тази мулатка обаче, никак не беше глупава, говореше няколко езика и най-
голямата й слабост бе това, че всичко си имаше. И хубост, и огън, и решителност, и някакво може би вродено отчаяние, което я правеше смела до безумие.
Ами ето на!
- Кеп, трябва да има справедливост на тази земя, нали?- каза ласкаво тя и започна да се умилква. - Това не съм го измислила аз, а добрия бог, нали? Защо ония с неприличните богатства да стават по-богати, а ние да мрем! И ние сме хора. И ние душа носим. Съгласен ли си с мен? Така ли е?
Познавах това й състояние, когато прелъстителката в нея започваше да се глези,
за да постигне своето. В такива мигове бе много хубава. Лицето й просветваше, озарено от желанието да се хареса още повече, да те омагьоса и спечели.
- Може би си права - рекох уклончиво и вече се досещах накъде бие. -Всъщност, какво искаш да кажеш? Изплюй дъвката!
- На мен ми трябва само един чувал - рече твърдо тя като закоравял разбойник. - Другите да вземат колкото си искат…
Замириса ми на заговор.
Значи, докато треперех на мостика, сменях курсовете и се озъртах за преследвачи, екипажът вече бе решил съдбата на товара. Знаех за тази опасност, но все си мислех, че разума ще надделее. Или, че на борда има човек, който държи всички в ръцете си. Уви!
Ние бехме към трийсет души и все някой щеше да ни издаде, а пък собственика щеше да ни пречука по ред на номерата, защото мистър Пако притежаваше нашите снимки и чрез тях някой друг лесно би се добрал и до истинските ни имена. И още нещо. Казах:
- Не забравяй, хубавице, че когато взехме лодките горе, в тях имаше двама от ония.
- Няма ги вече - рече невъзмутимо Ла Тоя.
- Как така?
- Моряците ги хвърлиха на акулите.
Следователно, можеха да хвърлят и мен!
Станах и бавно се разходих.
- Какво сте намислили? - попитах с привидно безразличие.
- Нищо особено…Да напуснем кораба със четирите лодки.
- Къде?
- Където кажеш…И където решим със Зако.
Той беше шеф-механика и май с Ла Тоя бяха стари приятели, а може би и нещо друго.
- Ще помисля.
- Няма време за мислене - каза настоятелно тя. - И не хитрувай, кеп. Радиста също знае.
Но всички те не знаеха, че моята втора професия е радио-техниката и че лесно ще се справя с ефира. Не знаеха, че боцманът Ник е мой съгражданин и близък приятел: с него плавахме заедно от десет години. Трябваше да го видя и да поговорим. Затова рекох:
- Добре де…Не се изсилвай. Има време. Ще помисля, ще избера удобен курс…
- Той вече е избран - Европа.
- И къде, моля?
- Където решиш ти, но на четири различни места.
Тия пипаха яко.
Благополучно стигнахме до Аден, благополучно преминахме Червено море и
Суец. Нямахме нужда от гориво и вода. Бехме запасени добре. Не се отбихме никъде.
Но все си мислех къде ли ще ни спипат. И кой? Дали властите, или хората на мафията?…Може би на дъното бе мистър Пако, или оня бледолик джентълмен от Дубай? А може би този самодеец шеф-механика с тихата стъпка? Или тази луда Ла Тоя?
Започнах внимателно да разглеждам местните карти на Средиземно море. Ла Тоя се спря на остров Сардиния - пясъчния бряг на Арбатакс, на Савона, на едно заливче над Перпинян и на друго - Мар Менор - между Аликанте и Картахена. Там преди години бяха изхвърлили от един кораб моя боцман Ник, ала той бе доплувал до брега. Но това е друга случка.
И тъкмо там през една топла нощ останахме с него съвсем сами на безпомощния кораб. Радиостанцията бе повредена. Машините - също.
Преди да се разделим с последната лодка, Ла Тоя ни остави два чувала и рече:
- Адио, кеп. Ако някога наминеш към Байя, потърси “Оранжевите папагали”- изплези се, слезе по трапа и лодката изчезна в мрака…
През тази нощ не мина нито един кораб покрай нас. Виждахме само много далечни светлинки. Спуснахме и двете котви - те, разбира се, не стигнаха дъното, но поне ограничиха дрейфа. Изхвърлихме чувалите в морето. Олекна ни.
Нямахме и осветление - само едно електрическо фенерче, колкото да предупредим някой кораб, щом чуем шума от машините му.
Когато малко просветна, записах всичко в корабния дневник. Е, поскрих някои неща, но все пак казах истината. Премълчах за Ла Тоя, която всъщност ни пощади. Иначе ония щяха да ни очистят наверно. Как ли?- парче верига на врата и фунда в морето…
В ранната утрин предпазливо приближи един испански баркас. Рибарите се повъртяха нерешително - нещо спореха, нещо се колебаеха. Знаехме какво ги измъчва, естествено - марфата, която е чиста печалба, както твърди световния моряк Фери. Наш добър познат - на мен и на боцмана.
А и ние се колебаехме - сам ли да сляза на брега и да оставя Ник да пази парахода, или и двамата да изчезнем час по-скоро, като се спазарим с рибарите.
Накрая испанците решиха да превземат безмълвния кораб и тогава се появихме ние. Те излязоха добри хора - започнаха да се превиват от смях и да се подиграват един на друг. Рибарите разбраха, че е имало “бунт на кораба”, влязоха в положението ни, натовариха баркаса с храните и напитките, които им дадохме, и ни откараха в Картахена.
В пристанището предадох корабния дневник и другите книжа, а властите изпратиха един влекач да вземе кораба. Обадих се на Интерпол. И двамата с Ник имахме деца и едва сега се сетихме, че не искаме да ги видим замаяни от белия прашец, обуначени и луди.
Дали бегълците бяха открити, не знам. Не се чу. Но все някого са заловили, защото ни осъдиха условно - три години лишаване от море. Можеше да бъде и по-лошо, но се разбра, че сме бедни хора, отчаяни, принудени от живота. Нашият адвокат бе много устат. А и съдиите се смилиха над нещастните моряци.
А аз и досега си мисля, че може би Ла Тоя беше човек на мафията и пръсна товара на четири места, за да го спаси…И да го поемат други глупаци, съгласно нареждането на невидимия господар.
- Всичко е възможно - рече философски боцманът,- само че защо ядохме жабите, дявол да го вземе!
Така завърши тази мръсна история.

…В един прекрасен ден, както се казва, хвърлихме котва в Байя. Денят наистина беше прекрасен и аз се поддадох на изкушението да надзърна в бар “Оранжевите папагали”, при все че леко се опасявах.
Беше обикновена пристанищна кръчма. Кръгло площадче. Сънна тишина. На табелата, въпреки надписа, глупаво се мъдреха три зелени папагала, сякаш нарисувани от дете.
Едно пършиво дръвче пръскаше целебния мирис на зрели лимони. И също такава дрипава от ветровете палма хвърляше рехава сянка мърху две масички на тротуара. Там дремеха някакви вечни безделници. Те дори не благоволиха да ме погледнат.
Разкошни облаци, натежали от минало като колониални катедрали, украсяваха този баснословен град.
Влязох. Бе пусто и празно. Една дебела мулатка стоеше зад бара и пушеше с дълго цигаре. Тя се ококори, прекръсти се и викна:
- О, мадона!…Джон! Кептън! Ти ли си, нещастнико!
- Не, сеньора - рекох учтиво и се поклоних. - Дон Педро Силвестър и Лолигос има честта! Търся един приятел. Не го виждам тук. Извинете.
Излязох. С бързи крачки се скрих в близката уличка.
Дебелата мулатка изскочи след мен и шумно се развика.
Дълго чувах крясъците й.
Чувам ги и досега. Понякога…

1995