Тошо Лижев

Седна отпред, отдясно на шофьора, зад служебното място. Оттук имаше обзор. Колата беше полупразна, едва ли щеше да тръгне скоро. А Пейо нямаше търпение. Не защото беше закъснял, закъснението му не го смущаваше, макар едва сега да се досети - не беше предупредил Лиляна. Да се сърди на телефона. Прекараха им го в началото на зимата, но за месец той охладня към него. Звънеше на жена си в краен случай. За какъв дявол им е този бездушен пластмасов апарат, щом не можеш една шега като хората да си направиш! А отначало се обаждаше по два-три пъти на ден. Слагаше носната кърпичка пред устата си, кривеше устни - да не познае гласа му. И тя все си товареше колата, ех, нямат чувство за хумор жените, поне след десетото позвъняване трябваше да съобрази, че не я търсят нито от пожарната, нито от кварталната отечественофронтовска организация, нито от „Енергоснабдяване”. Сама плащаше тока, а повярва за глобата. На сказка в читалището искаше да го мъкне, да не речели съкварталците, че странят от обществеността. На покрива дори се беше затирила да види дали наистина гори блокът им. След „милиционерската” история и припадъка на Лиляна той прекрати шегите си. Беше му и чудно, досадно - какво толкова, на всекиго може да се случи, пийнал си, да речем, над нормата, тупнал си по сурата някой простак и те прибират в районното за дребно хулиганство. Ами ако наистина стане нещо такова?
Пейо се размърда на седалката. Въображението му го понесе по среднощните улици. Представи си как ще измаха удара - юмрукът му бутна облегалката на предното служебно кресло, - как го откарват в закрита камионетка, как го разпитва начумерен майор - непременно майор, - как го затварят в малка гола стаичка за цяла нощ на хляб и вода. Защо му е хляб през нощта не съобрази, така му се струваше по-интересно; като ще е гарга, да е рошава. Не туряше в сметката нито невъзприемчивостта си към алкохола - пиеше само бира, - нито лошия си късмет. Един единствен път, още като ерген, беше попаднал в някакво сдърпване сред морската градина, но опитът му да разтърве настръхналите младежи завърши с безславно избутване с лакти - изглежда дребната му слабовата фигура не беше ги впечатлила.
Погледът му разсеяно се спря на часовника: точно двадесет и един часа. Пейо обичаше кръглите часове и сега, тутакси отплеснал се от въображаемото си хулиганство, си представи цялата планета разгъната в плоскост като на картата, която им показваше в гимназията учителят по география. Представи си паралелите, меридианите, часовите пояси, къде сега съмва, къде мръква, къде е обяд. Четири милиарда човеци спяха, работеха, ядяха, любеха се, умираха, раждаха се с вик, правеха си шеги по телефона, ех, че е интересен животът, да можеше навсякъде отведнъж да надникнеш… А канарчето, синигерчето и семейството папагали Лиляна сигурно не е нахранила. И вода е забравила да им налее. С часове плете, втренчена в аквариума. И бебе-то в кошчето когато люлее, все там, в рибките й са очите, за пернатите не се сеща. Чудно наистина, защо тя не обича птичките? Не мърсят кой знае колко в кухнята, бръсваш една метла и това е. Добре че идва пролет, ще ги изнесат на балкона. Ако, да речем живееха с десетина градуса по на юг, все навън ще висят кафезите, няма да има сръдня заради разпиляното по пода конопено семе. Един ден, зафантазира си отново Пейо, когато премахнат границите и визите, домовете ще бъдат подвижни, ще се местят по въздуха. Кефне ти в пустинята Гоби - хайде натам. Домъчнее ти за езерото Титикака - само заради името си заслужава, - или за резервата Серенгети , надуваш платната. Е, сигурно не ще е с платна, но пък ще се лети бързо. Стоп! Защо да е един? Домът ще е двоен. Едната половинка за мъжа, другата за жената. Лиляна ще кара ски в швейцарските Алпи, а той ще лови райски птици при папуасите. Когато им домъчнее един за друг, ще събират половинките. Само че как ще си обаждат желанията отдалече, телефонът е несигурна работа? Трябва да се измисли друго, безопасно за сърцето на Лиляна средство. Представи си отново картата на света и, осенен от внезапно хрумване, замалко да възкликне. Откри какво не достига в апартамента, който старите след сватбата им бяха отстъпили. За три години оттогава Пейо полека лека (той не обичаше да си дава зор) изпълни двете стаи и кухнята с репродукции на ренесансови художници, вехти стенни часовници, две колела на волска каруца, стегнати и боядисани, стар чекрък, метроном, секстант, препариран бухал, електрическа камина. Празни останаха само два метра от стената в хола между мадоната с агънцето и балконската врата. Точно там ще монтира релефна карта на света с разноцветни лампички! Ще махне лампиона и когато дойдат гости вечер, ще включва картата: зеленото на равнините, синьото на моретата и реките, кафявото на планините, червените точки на градовете. Варна ще бъде отбелязана с голям, с двоен кръг и под него ще има три пъти по-мощна крушка. Идеално! Трябва само да помисли как да оправдае пред Лиляна нововъведението, за да не го сполети съдбата на захвърлените в мазето две икони, шарена хурка и увеличена снимка на радиотелескопа в обсерваторията Аресито, с който в един ноемврийски ден, деня на неговата сватба, човечеството бе изпратило сигнал до непознатите извънземни цивилизации в другия край на галактиката. До там със скоростта на светлината той ще стигне за 24 000 години и ако събратята ни по разум не се пипкат, с обратния път отговорът на посланието ще долети само след 47 997 години - така й обясни той и жена му свали снимката. Не й се чакаше толкова. Не я интересуваше далечното бъдеще, когато и следа може да не е останала от човечеството на Земята, нищо чудно и самата Земя да не съществува тогава. Лиляна се надяваше, че поне докато тя и децата им са живи, земното кълбо няма да се пръсне от някоя супербомба или от сблъсък с астероид. Не я интересуваше, че той, Пейо, иска да доживее този срок, че нищо чудно науката да направи хората безсмъртни, а и да не успее скоро, все някаква вероятност остава, нали все още не знаем всичко за природата, за Вселената и слава богу. Говореше й сериозно, сериозността му я отчая. Трябвало е може би иначе, на шега. Не, въпросът не в истината или в лъжата. Всичко зависи не толкова от естеството на предмета, а от основанията, които ще представиш в негова защита. Пейо неволно се усмихна - негова ли е тази мисъл, бляснала във възбуденото му въображение? Сигурно я е прочел някъде. Добре звучи. Е, все едно. Важно е какво ще измислиш, нали и електрическата камина, обявена за кич - каква отвратителна дума! - беше на път към мазето, но я спаси обещанието му, че няма да пуска силно радиатора, на него му стига, макар да е зиморничав, да погледа играта на „пламъците”, за да се чувства добре в хладния хол. Лиляна не е зиморничава, не обича затоплените стаи, внушила си е, че е вредно за здравето, все проветрява…
Автобусът потегли. Пейо се намести удобно на седалката. Колата набираше скорост и той с наслаждение се отдаде на движението. След три-четири минутки предстоеше най-приятното му преживяване - очакването да се случи онова, което не беше казвал на Лиляна и което, въпреки несбъдването от стотици повторения, не му омръзваше. Погледът му, насочен наляво, търсеше наниза от светлини над аспаруховския мост.
На кръстовката под печатницата колата спря. Пейо се сепна - светофарът нищо не му говореше, той дори не забеляза червената лампа. Изведнъж целият се напрегна. Изпълни го трескаво предчувствие. Да му се не види и колата, и късмета - точно сега ли трябваше да спира? Можеше и да не спре, нали? Все такива изненади се случват, дето хем са ти втръснали, хем хич не ги очакваш. Не можеше ли да стане нещо по-друго? Защо, да речем, бронзовата лъвска глава, която е монтирал връз бутона на звънеца, не захапва пръста на нежелания посетител? Доволен от хрумването си, Пейо бегло огледа малцината пътници. Очакваше ли някой като него онова? Не, разбира се, не, те всичките изглеждат нормални. Мислят си за топлото в къщи, за ядене, за пиене…
Смътното тревожно предчувствие за беда не го напускаше.
Най-сетне потеглиха. Колата се спусна по надолнището на булеварда. Съживен от нарастващата скорост, Пейо отново се изпълни с увереност: тази вечер ще стане! Тревожното му предчувствие е тревожно, защото не се е обадил, не е предупредил за закъснението си. Ало, дом Миленкови ли сте? Съпругата на Пейо Миленков ли се обажда? От отрезвителя ви безпокоим. Без шеги, разбира се, няма никакви шеги, просто искаме да Ви уведомим, че лицето от мъжки пол, носещо същото име и фамилия, не е Вашият мъж, станала е грешка, за която молим да ни извините. „Пейо, престани с детинщините си!”. Ало, какви детинщини, обаждаме се от кварталната о-фе организация. Сказката се отлага поради появата на неидентифициран летящ обект над град Варна, който в момента се носи в южна посока към квартал Аспарухово. „Стига си ми играл по нервите, опънати са като струни!”. Гражданко Миленкова, нахранете птичетата, погалете по коремчетата червеноперките и струните ще се отпуснат. „Диване. Ненормален. Тресна ми се такъв щур на главата, поне да беше малко практичен, да си гледаше добре служебната работа и да се грижеше за семейството си, вместо да събираш като Плюшкин вехтории и да дрънкаш неврели-некипели.” Излезте на балкона, гражданко Миленкова, пребройте звездите. „Брой си ги ти!”. Спокойствие, гражданко Миленкова, Вашият мъж ще послуша съвета Ви. Бъдете сигурна, че няма да се наложи да гасите пожар, да го търсите в милицията, в отрезвителя и прочее поради отмяната на всички извънредни произшествия от появата на НЛО. „Не мога повече да понасям идиотщините ти! Защо ми звъниш?” За да ти кажа по такъв начин, че те обичам. „Не може ли направо?” Не може. Ако ме обичаш, закови пирон в банята, да има къде да окачвам бебешката ваничка.” Ще закова пирон в небето. „О, боже…” Добре, добре, обещавам. Ще изпълня заръката ти веднага, след като се върна след четиридесет и седем хиляди деветстотин деветдесет и седем години. „Моля?” Ало, звъним Ви от Международната служба за търсене и проучване на НЛО. „Няма такава служба.” Има. Във Франция. Не е международна наистина, но за нея писаха в списание „Отечество” през 1978 година. „Кога?” Да ти кажа ли в кой брой? Ха-ха-ха…
Шофьорът озадачено го гледаше. Пейо престана да се смее. Колата меко, безшумно се носеше към яркия наниз от светлини, прострени над двата канала. Преминаваха вече железопътния надлез, а Пейо беше все така напрегнат. Защо го занимаваха разни други мисли, защо разговаряше с Лиляна, като че ли се оправдаваше за нещо си? И да е виновен пред нея, тъкмо сега ли трябва да се обясняват? Време за обяснения колкото щеш, целият живот е пред тях… А ако не е? Ако ей сега, след миг всичко свърши? По-добре тя да знае какво очаква нейният мъж всеки път, когато пътува по моста.
Е, не. В никакъв случай. Ще го помъкне на психиатър. В лудницата. Ще плаче и ще гълта хапчета. И ще си е напълно права. Само смахнат може да се надява, че многотонната каросерия ще се отдели от асфалта и ще се устреми нагоре като птица небесна. Само побъркан може да пожелае такова нещо. И ако не стане, както не е ставало стотици пъти досега, никога, ако…
Дали наистина не трябва да се лекува? Вече е на двайсет и осем години. Време му е, крайно време е да запише задочно някаква, каквато и да е, специалност, да кове пирони, да изтупва редовно килима, да спре местенето от предприятие в предприятие, налудничавите си рационализаторски предложения, всичките си фантасмагории и детинщини. От живота трябва да се очаква само онова, което е реално изпълнимо. Та той имаше отличен по физика в гимназията. Шестици от горе до долу в дипломата. Баща, майка, роднини, приятели, всички очакваха бляскаво бъдеще. Виждаха го поне кандидат на науките с пост, с име, с тежест, а той разруши надеждите им със своята вятърничавост.
Силен тревожен грак прекъсна споходилите го, чужди на неговия нрав, мисли. Облак от чайки се стрелкаше над моста в някаква странна, непривична за тези птици безреда.
Засилен, автобусът набираше височина. Забравил терзанията си, Пейо се подаде напред. Наближаваха металната дъга над новия канал, връхната точка на моста, и му се струваше, че гумите се откъсват от платното. След секунди колата ще се издигне - днес, четвърти март хиляда деветстотин седемдесет и седма година от новата ера плюс шест или седем години от рождението на Христос, час и половина след песничката на Сънчо по телевизията.
Ето я - зареяна над крайморския квартал, над чайките, над облаците. Той вече беше там не с мисъл, не с въображение, а с цялото си същество, пронизано от тръпката на шеметния полет.
Колата наистина летеше! Дори двукилометровият мост, сякаш устремен след нея, се люшкаше и гънеше, напънал се да се изтръгне от оковите на земните обятия.
Зад гърба на Пейо се разнесоха женски писъци и сподавени мъжки възклицания. Автобусът се бутна в тясната ивица на тротоара, сетне залитна наляво, блъсна мантинелата, закриволичи. И спря - почти напреко на платното. Пътниците викаха, ругаеха шофьора, крещяха, че е пиян.
Пейо извърна глава. Дребна, цялата в черно, бабичка с набръчкано като печена ябълка лице, се кръстеше и фъфлеше в скоропоговорка с беззъбата си уста. Възрастен мъж в сини рабошки притискаше до гърдите си платнена торба, от която се подаваха трион и тесла. Останалите пътници, скупчени до двете врати, напираха да излязат. Чайките диво крещяха.
Мостът се тръсна още веднъж и замря.
Шофьорът избърса потното си, бледо, заприличало на смъртник лице и подкара бавно колата.
- Не стана - разочаровано изрече Пейо.
Мъжът зад волана му хвърли бърз, изпълнен с животински страх, поглед и промърмори:
- Още не сме отървали кожата. То се повтаря.
- Кое? - попита Пейо.
- Трусът… Има земетресение.
По челото на шофьора бяха избили ситни капчици пот. Извел колата от моста, той я засили по надолнището. Автобусът подмина две спирка, пътниците несмело заподвикваха и шофьорът вкара в ход спирачките. Всички се изсипаха навън. Последна, с пъшкане и проклятия, слезе бабичката.
- А ти?
- До центъра съм - смутено обясни Пейо, отведнъж осъзнал какво се е случило.
Един бял призрак изхвърча стремително от входа на жилищния блок отсреща. Пейо премигна и се ококори. Нахлузила на бос крак високи летни обуща, съвършено голата жена тичаше с все сила. От мократа й коса хвърчаха капки. На лунната светлина те блестяха като падащи звезди. Но както всичко тази вечер, така и звездните пръски угаснаха неочаквано и скоро - връз жената, догонена от виковете и бързите крака на някакъв мъж, се метна тъмно одеяло.
Народът се суетеше край улицата и по самото платно, по-далеч от блоковете и къщите. Шофьорът дълго натиска клаксона, докато му отворят път.
Пейо съобрази, че се боят да не би сградите да се срутят връз тях. Бояха се за живота си. И това толкова естествено, така нормално чувство пред заплахата на тъмната природна стихия го порази.
Ало, обаждаме ви се от нос Калиакра…
Лиляна не отвърна.
Не искаш ли да узнаеш данните на сеизмографа? Колко бала по скалата на Рихтер и…
Мълчание.
Пейо си представи как в празния апартамент сред картините и вехтите неми часовници звъни телефонът, а жена му, щукнала като всички навън, се щура из навалицата, притиснала до себе си повитото на бърза ръка бебе.
Защо ли пред опасността хората се сбичкват като стадо? Какво ще им помогне това? Помислила ли е Лиляна за него?
Животът надви. Е, да, надви… Ако бях умрял аз, майчице, свършено е с птичките. Лиляна не само няма да ги храни и пои, ами ще ги изхвърли с кафезите от петия етаж. Сега, като се прибера, първата ми работа е да отворя клетките. Ще ги пусна на воля, да си живеят.
Решението му го ободри, но в следващата минута съобрази, че канарчето и семейството на папагалите са обречени, свободата за тях е равнозначна на смърт. Само синигерчето ще пусна, реши той, синигерите траят на студ, пък и зимата вече си отива.
На завоя пред бензиностанцията край групичките от възрастни играеха деца. Скачаха, гонеха се, ровеха с пръчки в сухата земя, гълчаха нещо на своя безгрижен език. Загледан в тях, Пейо неволно се усмихна и се попита: защо пък да пускам синигерчето? Нали в гората ще го дебнат отвред безброй опасности. А пък аз, аз съм безсмъртен! Сега ще й го кажа.
Ало?…
Мълчание.
Ало, ало. Обади се, искам да чуя гласа ти. Хайде! Говори де, знам че няма кой да вдигне слушалката, но това не е толкова важно, важен е звукът на гласа…
Автобусът навлизаше в центъра на квартала. Но шуштенето на гумите, както никога, не му приличаше на говор. Беше си просто монотонен досаден шум. Не чуваше нито упреци, нито възклицания, нито оплаквания, ни един членоразделен звук. И Пейо за пръв път в живота си, обхождайки с поглед вътрешността на празната кола, изпита ненавист към тази затворена отвсякъде, студена и мъртва кутия на колела. Тя го задушаваше.