Христина Панджаридис

След десетина години седене зад бюрото на Силвия й беше трудно да си представи какво ще работи. Съкратиха я като началник, закриха целия отдел “Образование” в общината.
Сутрин гледаше през прозореца как бръчките на мъглата скриваха деня. Чуваше забързаните токчета на жените от блока, отиващи първа смяна в шоколадовата фабрика. Мислеше си да попита за свободно място, но се спря. Тя не обичаше шоколад. Как да вършиш нещо, което ти е безразлично. Харесваше й да е сред хора и по очите им да отгатва доволни ли са, имат ли въпроси. Искаше й се да говори, да слуша, да търси решения, да звъни по телефона и да предизвиква… а не да обслужва машина и да бърше тави със спирт за секунди с бяло боне на главата.
Разхождайки свободното си време из парка се заслуша в разговора на две млади жени. Говореха за някакъв старчески дом. Прилягаше им да си приказват за детски градини, но те сигурно бяха свършили с темата. Невъзпитано забави крачка и разбра името, което я интересуваше. Спомни си за откриването, може би преди година. Краката й, отвикнали да ходят безцелно, я понесоха към гарата. До селото с дома за възрастни хора влаковете избягваха да спират. Имаше един сутрин и един късно вечер. Глупава ли е идеята да пренесе тялото си в село, където дори влаковете се срамуват да наминават? Село със старци. Името му беше Китна градина. Кой ли поддържаше градината, засмя се Силвия. Звучеше приятно. Авторитетът й нямаше да се счупи, ако потърсеше информация. Отиде до пощата и жената с усмивка, щедро намазана с гланц за устни, я свърза с дирекцията на дома. Представи се и попита за работа. Преглътна, че е отговаряла за стотина човека, спомена, че има организационен опит, но е готова да опита и нещо различно.
Търсели санитарка, ако я интересва. Разполагали и със стаи за персонала. Можела да преспива там, за да не пътува всеки ден. Предложението й допадна. Повече заради временната смяна на местожителството, по-малко за възможността да гледа нерозовите отблясъци на старостта.
Първата седмица гърбът й протестираше с болка и желание за отказване. Ръцете й напираха да се предадат. Пареха и вечер отказваха да вършат каквото й да е. Лягаше и нямаше представа дали ще е жива и ще може ли да се надигне. Уморяваше се, но и свикваше.
Мъжете и жените я гледаха с благодарност. Чувство, загубено в изпаренията на градските улици. Въздишките им я караха да забавя крачка и да им бъде опора. Попарените им от сланата очи изплитаха паяжина, в която тя оставаше на топло. Защитена от спомените им. Изслушваше. Изслушваше историите им за пореден път. Утешаваше ги, че близките им ще дойдат ако не днес, то в близките дни… Раздаваше им надежда по три пъти на ден, понякога вместо недоставените хапчетата за сън или цяровете против високо кръвно. Без дозата лъжа утрото не изплуваше от облаците, надвиснали над ежедневието като неизпълнени рецепти.
Тя не се усещаше разочарована от монотонноста на живота, а само пристрастена да се събужда и да я чакат с молба за разговор. Не жадуваше да бъде част от нечие ребро Адамово. Да си с някого автоматично те поставя в зависимост от съобразяване и обмисляне кое е добро за него, за теб… Вечен баланс. Вечен и постоянен избор. Да бъдеш за него, да бъдеш полусебе си, да бъдеш придатък…
Избра да принадлежи на себе си. Наричаха я зад гърба й стара мома. Не я заболя, загорча й. Но си беше взела решението и понасяше обидите. Знаеше, че и завиждат за свободата.
Когато обичаше и й отиваше да носи къса пола, сърцето й се повлече по един мъж. Гласът й му проговори. Запознаха се на национално съвещание по образованието. Той заемаше пост в небесата. Тя още преди първото стъпало. Ухажваше я като щедър паун и по паунски й предложи да заживеят заедно. Постави й условие да спре да работи. Да е дамата на дома и на бъдещото им семейство.
Видя веднага майка си, бъркаща в тъмното по джобовете на татко й за монети. Приятелките й я канеха на кафе и плащаха, но в един момент започнаха да разреждат обажданията си. Баща й не одобряваше харченето на пари по заведенията. Все натякваше да събира женките у дома. Какво му е на кафето… Не разбираше, че всяка от тях се нуждае да излезе навън, да загърби кухнята и стаите, които премита всекидневно.
Не мина и месец след смъртта му и майка й, отвързана от вечните обяснения, започна като касиерка в големия склад до тях. За да си има собствени пари. Вечер я виждаше изкривена от работа, но излъчването й се промени. Сигурно беше щастлива. Правеше нещо от сърце и по свое желание.
Силвия не каза на мъжа до себе си подробности. Удостои го с “не” и се разделиха. Можеше да повтаря родителката си по характер и външност, но не и в хленченето за джобни пари.
Съкращението и стоенето с празни ръце я изплаши за кратко от изречения някога отказ, но после се разсмя на мимолетното си колебание. Все едно беше изпуснала телефона си и батерията му изскочила от отреденото й място. Оставаше без връзка. Но след сглобяването наново нямаше проблем. Работеше. Разполагаше с пари не само за кафе.
В двата почивни дни домът се развеселяваше. Перденцата на прозорците се разместваха. Глави надничаха… Идваха роднини, внучета тичаха по зелените площи. Директорката отдели специално малко помещение с френски прозорци за гостите. Сервираха безалкохолни напитки, бира и вино, десерти.
Кухненският персонал се заинтересува и желаещите да дежурят съставиха списък. Ала само след две съботи и недели дойде отливът. Видяха, че гостуващите не оставят бакшиши, и предпочетоха в тези дни да са извън сферата на услугите.
Силвия изяви готовност да сервира. Наблюдаваше хората. Следеше ръцете им. Възрастните се допираха жадно и обикновено треперещи до младите. Не бързаха да ги пуснат. Наслаждаваха се на забравения допир на млада кожа, омекнала от кремовете. Младите бързаха. Измъкваха пръстите си леко, внимателно и със сила накрая. Пазеха се от ласките като от огън. Минаваха оттук на път за вилата, за гостуване на семейни приятели, на разходка. Случайно.
През целия ден оставаше с баща си само един мъж. Обитателят на дома, в начална фаза на Алцхаймер, кротко очакваше госта си. Той му говореше непрекъснато или го разхождаше с количката из големия двор. Идваше след закуската в събота и оставаше до вечерята. Качваше се на колата и на следващия ден повторението следваше. Осемдесетгодишният бай Георги, с побелели буйни коси и непредаващи се черни вежди, беше най-почитаният родител.
Синът пиеше чаша бяло вино и заедно с “благодаря Ви” й казваше да си удържи пари за едно питие по нейн избор. Силвия отказваше и той започна да оставя предварително приготвената си банкнота. Странен син, но нима привързаността е рядкост и ни изглежда необичайна, наблюдавайки го си казваше тя. Усети се, че предпочита да работи през уикендите. Ловец ли съм и какво дебна, скара се на нетърпението си.
В петъка от търкане между фугите на фаянсовете плочки в банята й се прийска да обърне гръб на хамалогията. После изгря луната и си напомни - утре ще дойде мъжът с усмивката и бялото вино в 15 часа. Миналата неделя я заговори. Думите му излетяха от ума й и се разтрепери. Признаци на влюбеност или на оглупяване, подигра се на реакциите си. Мъкнейки прахосмукачката по килима и подреждайки намери книга. Забравена от него. Точно на стола, на който седеше. Винаги до прозореца. Светлината отляво. Отдясно погледът обхващаше пелерината на храстите и дърветата.
Корицата - по-смачкана и от най-четените издания в библиотеката. Полюбопитства и разгърна страниците. Роман. Отзад изненадата я накара да се подпре на рамката на бара. Снимка с биографични данни. Първи роман от млад автор. Извадки от изказвания. Хвалебствени… като за погребение. Синът! Беше писател! Повтори си името му няколко пъти и от паметта й изпадна друга негова книга. Роман за мъж в кома, чията жена посвещава живота си да се грижи за него. Почти на края героят се събуждаше и героинята се превръщаше в нещастна. Нямаха повече нужда от нея. Ролята й на съкрушена беше изиграна, а тя не откриваше начин да се промени.
Името на писателя не се срещаше от години в литературните следи. Силвия четеше и беше сигурна, че нямаше публикувани творби в последното десетилетие. Нощта отдели на автора. Сутринта я завари ококорена, но обновена. Написаното я накара да погледне още по-възторжено на скромния и тих мъж.
Зазяпа се в огледалото и откри, че безсънието я издава. Идваше й да го счупи за наказание, че е толкова нелюбезно! Шепи ледена вода, силно кафе конска доза. Надяваше се визитите да не бъдат повече от обичайните.
Писателят се появи пръв, изчакал едвам изгрева.
Силвия се питаше дали да му каже, че е прочела забравената от него книга или само да му я даде. Усмивката и внимателния глас я накараха да си признае. Защо ли изпитваше ученически вълнения? Оставаше и да се изчерви… Искаше да говори, но той видя баща си и се запъти натам. Наведе се. Прегърна го. Целуна ръцете му. Силвия следеше действията му съсредоточено. Друг път ги отбелязваше като регистрация. Днес ги задържаше и се опитваше да ги разтълкува. Син, целуващ ръцете на баща си. Картина, несрещаща се често. Дори и в старческите домове. Никой друг, дори дъщерите, не удостояваха майките си с толкова обич и недоизказана нежност.
На гърлото й засъхваше въпроса дали пише и какво се е случило… Беше убедена, че някаква малка трагедия, нима трагедията се дели на степени, се е случила… Задаваха ли се подобни въпроси на непознати. Оставянето на пари не й осигуряваше предимството или нахалството да наднича в чужди гнезда.
Вечерта той си тръгна по обичайния начин с колата. Тя се намери с питаниците си. Още в понеделника се втурна да проверява за други книги. Служебната кола отиваше до града за продукти и медикаменти, и Силвия използва превоза. В библиотеката се натъкна на друг негов роман. Библиотекарката направи справка и я увери, че не са издавани нови книги от автора. Три романа и писателската му кариера е спряла.
Зачете се. Писането му съвсем променено. Сякаш говореше различен човек. Кратки изречения. Много образи, но нахвърляни като стъклени топчета. Болка. Несподелена болка с читателя, но долавяща се страница след страница.
Писателят беше налице в съботата. Силвия едвам подтискаше следотърсаческия си хъс. Чудеше се как да го накара сам да заговори. Неспокойствието шумеше в ушите й. Навикът й да е полезна бездействаше. Слушаше й се един мъжки монолог. Ако той още се мотаеше, тя щеше да го предизвика.
На обяд на бащата му прилоша, позвъниха на лекарката. Заместващата медицинска сестра се изплаши и остана до пациента в следващите три часа. Съобщиха на сина му, че ситуацията е овладяна и в късния следобед ще може да види баща си.
Писателят наруши ритъма си и изпи две чаши бяло вино. Както си беше по традиция гостите се разотидоха и остана единственият.
Силвия погледна в тъжните му кафяви очи и мъжът скочи от мястото си. Попита я дали могат да се разходят наоколо и да поговорят. Боже, откога тя придърпваше този миг към себе си…
Завършил история. Пишел от дете. Над романа се трудил близо две години. Дипломирал се и започнал като учител по история. Оженил се за една прелестна студентка в консерваторията. Славата го изстреляла на редакторско място в престижно литературно списание. В обкръжение на известни автори. Назначили съпругата му в операта. Хвалели го, чак започнал да подозира, че някъде е сбъркал. Подпитвали го не готви ли поредната сензация… Събуждал се нощем, кръстосвал стаите. Питал се дали ще се хареса отново на публиката.
Втората книга приели като отдръпване, но му дали шанс. Третата критиката направо освиркала. Разочарованието преливало от печата. Изскубали всичките му пера. Без пощада.
Жена му недоволно тропнала с крак, изпяла арията на опозорена съпруга, и изчезнала. От години пеела в чужбина. Разбрал за Австрия, после за Италия.
Напуснал столицата и станал учител в обикновено провинциално градче. Учителката по литература го разпознала, но нежеланието му да говорят я превърнало в негов добър приятел. С времето го забравили. Забранил си да мечтае за писане. Когато думите идвали в главата му и ставало невъзможно да ги изгони, ги записвал в дневника си. Дневникът се изпълнил до последния лист и той го изгорил. Търсел причината за провала си. Казвал си, че е трябвало да публикува първо третия си роман, втория, първия да остави за по-късен период. Талантът му избуял и хвърлил цялото си семе веднъж. Следващите опити останали неуспешни.
От миналата есен се хванал да препрочита възхваляваната си книга и да разбере какъв е секрета на успеха му… Не за да го повтори, а за да намери спокойствие…
Писателят се изповядваше. Силвия приемаше казаното като мехлем. Той говореше, а изреченото лекуваше. Неусетно. Дали беше изваждал на светло мъката си пред някого. Пред баща си, може би… Баща му повтарял при всяка тяхна среща, че не бива да се отказва от писателството. Карал го да се хване пак да съчинява истории. “Всички ме загърбиха, само татко вярва в мен… Длъжник съм му. Отгледал ме е от седемгодишен…”
Привечер възрастният мъж беше целунат от сина си. Той поиска разрешение и остана да преспи на стол до леглото на родителя си.
На сутринта Силвия се предаде на грижите и потта я беше превзела, когато писателят я потърси, за да й каже довиждане. Тя се загледа в косите му… Бяха побелели през нощта. Мъж, с глава от облаци. Приличаше на баща си. “Колко обича този мъж…” мина пчела през ума й. Изпрати го до входа и отвътре изреченията й се търкаляха и я бутаха по корема. Ритаха като напиращо да се роди бебе. Инатът й им прегради изхода. Щеше да му каже, че ще напише успешния си роман. Изказаното беше изтласкало тревите, пречещи на водата да се лее. Преживяното олекваше и освобождаваше място за идващи мигове. Вярваше му.
Разбра, че и той предчувстваше същото. Книгата го викаше.