Из „Вариации върху теми и сюжети от Иван Хаджийски”

Панко Анчев

1.

Едва ли има друга теория за българския народ,  която да се „разработва” толкова усърдно. Може би само „песимистичната”. Но теорията на Иван Хаджийски рядко се чете и слабо се познава. Тя се възприема буквално и формално, а не в нейния дълбок и добре аргументиран смисъл.
Защо Иван Хаджийски пише такава теория?
Модерната епоха роди чувството за нацоналната принадлежност, а националното чувство кара хората да се замислят какво представлява нацията, какво ги обединява в нея, кои са нейните особености и законите, на които тя се подчинява. Мисълта за  себе си е проявлението на суетата и гордостта на буржоазния човек; той иска да знае как изглежда, дали се харесва на останалите, за да може по-лесно да се нагажда в живота. Нали сега той разчита единствено на себе си, на собствените си сили и способности. Той е измерителят на всичко, критерия за истина. Средновековният човек не си задава такъв въпрос, защото знае, че Бог се грижи за него и Той ще реши най-доброто. А в буржоазната епоха най-важното е да успееш сам и сам да се наложиш. Когато не успяваш и си изтласкан от центъра, няма как да не се замислиш кое те прави по-малко силен и способен, за да не достигаш там, където другите разполагат себе си и черпят от успеха.
Мястото на една нация в световната политическа карта става осоено важно в края на ХІХ век. Появата на нови национални държави след разпада на Осменската и на Австрийската империя поставя проблема за преначертаване на европейската политическа карта и разположението на всяка една нация в съответните  зони на влияние. Тези зони се владеят от т.нар. „велики сили”, около които започват да се групират по-малки държави и народи. „Велики” стават тези нации и държави, които поради редица обстоятелства първи преживяха Ренесанса и стъпиха върху пътя на кариталистическото обществено-политическо и икономическо развитие. Те първи изпитаха неободимостта от суровини за индустрията и се отправиха към неизвестни земи, за да ги търсят там и за да осигурят за дълго своето господстващо икономическо, военно и политическо господство. Така в ХІХ век влязоха различни по сила и възможности държави и нации. Оставаше Османската империя, чието тяло подлежеше на разпределение между новите хищници. Но това тяло бе населено от живи народи, които вече бяха заявили своето право на политическа свобода и независимост. Сред тях бе и българският.
ХІХ век бе век на мечти и борби за българите. Техните политически водачи и национал-революционери полагаха огромни усилия, за да ги мобилизират за решителната борба. И когато най-сетне дойде жадуваният миг, изникнаха трудности, които никой преди не беше подозирал, че ще настъпят. Свободната държава се видя пред невъзможността да осъществи плановете и мечтите на поборниците, а и на целия народ. Бедността вместо да изчезне, защото е резултат на робството, се задълбочи. Защо? - питаха се всички. Вместо братска обич и солидарност между свободни хора, настана борба за хляба, за службата и оцеляването. Разочарованието дойде заради дълго подхранваните илюзии, че причината за бедността, мизерията и несправедливостта е робството, иноверската власт и беззаконието й. Революцията трябваше да отстрани пречките пред прогреса и надеждата. Затова и българите се включиха в борбата и дадоха жертви. Свободата бе извоювана, а справедливостта така и не настана. Князът бе свой; българи бяха и войници и офицери, чиновници, министри, а пак бе лошо. Оказа се, че всичко е било напразно.
Още през Възраждането у интелигенцията, особено в тази й част, която се е обучавала в чужбина, се загнезди мисълта за трагичната изостаналост на българите, за тяхната необразованост. Народът е заспал и ще проспи историческото си бъдеще. Това най-често се чуваше от образованото съсловие, успяло да се докосне леко до „културата” на Русия или Западна Европа. У него именно се появи комплексът за малоценност. То преживяваше дори срам от простотията и изостаналостта на българския народ, за неговата невъзпитаност и безкултурие. Българинът е безпросветен роб, пишеха публицистите. И всичките му беди идват от робството и безкултурието му. Най-стрешната беда е изостаналостта. Интелигенцията си даваше сметка, че усилията на нацията трябва да бъдат впрегнати в догонването на „развитите” народи и държави. Ако не се изравним с тях, няма спасение. Но съмнението, че е възможно да го направим, коварно ерозираше революционния ентусиазъм.
Причината  за злините бе робството, ала причината за робството се виждаше в цял комплекс от национални качества, проявили се както във времето преди поробването, така и през всичките пет век съществуване под турска власт. Интелигенцията вижда състоянието и осъзнава необходимостта от революционни действия за отхвърляне на потиисника, ала народът, понеже е обременен от толкова отрицателни черти в своя национален характер, спи спокойно и не откликва на призивите. Другите народи въврят напред, развиват се успешно, а българският нехае за съдбата си и му е безразлично какво ще става с него. Робската психика е „приписана” на българския народ още през Възраждането.
Истинското търсене на причините за състоянието на обществения живот започва след войните, когато националните катастрофи поставят въпроса за физическото и политическото оцеляване на държавата. България става жертва  на „балкански заговор”. Срещу нея се обръщат всички балкански държави, разкъсват тялото й, отнемат територии и причиняват трагедии на хиляди българи. Отново изниква въпросът „Защо?”. Защо с нас се случва това и защо отново сме губещи, сразени и унизени?
Ние днес също търсим отговора на този жесток въпрос. И отново извървяваме пътя на предишните поколения, изгубваме се в същите дебри,без да можем да разберем как и защо става така, че сме на опашката винаги и винаги сме губещи. Социално-икономическите кризи, които у нас настъпват по-често отколкото в другите държави, подтикват към подобни размисли и карат писателите, философите, социолозите и историците да напрягат усилия в намирането на този фатален отговор. 

2.

Иван Хаджийски, преди да пристъпи към същността на своята теза относно качествата на българския народ, отбелязва, че теориите за „лошите” качества на българския народ, за неговата робска психика и неспособността му сам да разрешава своите трудности, не случайно се обновяват и насаждат като окончателни истини. Те отварят други теории за автокрацията, за елитното управление и за необходимостта народът да се държи „изкъсо”, да не му се доверяват и да потискат непрекъснато. Спекулативните теории оправдават диктатурите, компрадорството, насилието. Така той се държи постоянно в подчинение и не му се дава да решава своите собствени проблеми.
Периодично, поне в ежедневието и в просторечието (по-рядко в науката) се възобновява и теорията за „нечистотата” на българския народ, образуван от смешение на непълноценни народи, плод и на разврата на чуждестранните завоеватели и недостатъчната морална устойчивост на местното население, което позволява подобно насилствено смешение. Кой от където е минанал през нашите земи, казват привържениците на тази теория, е оставял наследници и в резултат на това ние не сме нито чисти славяни, нито чисти прабългари, нито някаква друга нация. Тази битова народосексология изобщо не държи за особеностите на средновеековната епоха и на морала на хората, живеещи в нея. Те си представят народа тогава подобно на сегашния, който напълно се е освободил от всякакви задръжки, когато дори се толерира сексуалната разпуснатост и смесването на различните раси. Отделните случаи, каквито вероятно е имало, се абсолютизират и изтъкват като достоверна истина. Но биха ли могли такива отделни случаи да оформят нова народност за толкова кратко време. И дали единствено гените и кръвта на населението определят поведението на държавата? Такива въпроси, естествено, се пропускат, защото са неудобни.
Като причина за трудностите в историята и мизерията на българите Петър Мутафчиев бе посочил „византизма” и обвързването на средновековна България с Византия. „Слабият” цар Петър позволил на византийците да се настанят трайно в българския двор и да оказват пагубно въздействие върху всички сфери на българския живот. По-късно тази теза на големия наш историк бе допълнена с твърдението, че нашата беда произтича от православието.  Ако княз Борис бил приел християнството от Рим, а не от Константинопол, щеше сега да е съвсем друго. Т.е. проблемът е в т.нар. „цивилизационен избор”, който променил изцяло духа и характера на народа, придал му е повече отрицателни качества, като го е лишил от прагматизъм, агресивност и следване на икономическия интерес. Този избор е причината народът да бъде роб и да се радва на робството си. Той все разчита на другите, очаква помощ, а не се заема сам да се справя с неудобствата и страданията.
Отношението към качествата на българския народ у науката и публицистиката, а и в политическата практика, се люшкат от едната крайност към другата. Преп. Паисий провъзгласи, че в миналото българският народ е бил силен  могъщ и другите народи му са се подчинявали. Той пръв възвеличи това минало, придаде му блясък и героизъм. По-късно с особено страст това правеше и Г. С. Раковски и национал-революционерите. Те караха хората да повярват в себе си. „Да вярваш в себе си” е буржоазна добродетел и е особено важна за модерния човек. Без нея той е обречен на неуспехи.
Преувеличаване способностите и най-сетне - възможностите на българската нация и държава  днес, твърденията, че те играят важна роля и от тях зависят едва ли не съдбите, ако не на цяла Европа, то поне на Балканите, е също толкова погрешно и провинциално ограничено, колкото и нихилизма. Макар че то се прави и заради „възвръщане достойнствот на българина” и внушаване на изгубеното самочувствие.
Днес обаче еднакво безмислени са както комплексът за малоценност, така и мегаломанията и самочувствието, защото и двете замъгляват погледа и пречат на адекватния анализ на състоянието и перспективите пред нацията. Много по-важно е да умеем да се преценяваме точно и обективно, да знаем кои сме и какви са нашите цели, къде живеем, кому принадлежим и накъде трябва да вървим; да знаем имаме ли избор и между какво трябва да избираме; да се съобразяваме с реалностите и да не градим въздушни кули от илюзии и празни мечти. Способността за самопреценка е важна за политиката на държавата. Ако умеехме адекватно да размишляваме за себе си, ако познавахме историята и умеехме да я тълкуваме и да се поучаваме от нея, щяхме да анализираме и говорим по друг начин.
Но за да сторим това, е необходимо да поставяме проблема в реалния му контекс на проявление и развитие. Тогава бихме могли да видим причините, които го пораждат, посоките и скоростта на развитието му. Тогава бихме оценили ролята и значението на историческите фактори, на конкретната обществено-икономическа и политическа действителност.  
Такъв е подходът на Иван Хаджийски във всичките му статии и студии.

3.

Всъщност теорията на Иван Хаджийски за български народ не е оптимистична, а изцяло песимистична. Но не защото той не вярва в добрите качества на народа и че споделя мнението на тези, които твърдят, че изконните черти в националния характер са причина за състоянието на  нацията и държавата. Според него негативните фактори са социално-политически, а не „прояви на българската кръв”. По тази причина теорията за българския народ, за да е вярна, трябва да е научна. Т.е. тя не бива да се изгражда, за да се буди чрез нея националното самочувствие. Нейната цел е да се изгради обективна представа за народа, за факторите, които са го формирали и които му налагат да преживява едно или друго състояние. Народите живеят реален живот в контекста на историята, а не сами за себе си. Тяхното поведение, проявявано чрез държавите им или чрез  друга някаква политическа представителна организация не е израз единствено на собствена воля, а е съобразено винаги с обективни причини и обстоятелства, с Божия промисъл. Никой не е свободен да прави само това, което му се иска. Но у едни това право е малко по-разширено, защото притжава икономическа, политическа и военна мощ; на други е почти напълно ограничено и отнето. Ние трябва да познаваме тези условия и да отчитаме тяхното влияние върху историята и геополитиката.
Иван Хаджийски вярно посочва, че „общественото развитие на всички народи се извършва в едри линии съгласно едни и същи закони и защото никой народ не е изключен от това развитие.” (подч. авт.) Много са обаче факторитее, които влияят върху проявлението на тези „едни и същи закони” и най-важният е, че народите се намират в един и същ отрязък от време в различни състояние. Различна е степента на тяхното развитие; различни са традициите, нагласите, икономическите отношения, структурите и институциите в обществото. Това именно различие обяснява защо на едно място се развиват дадени форми, а на други тези тези форми са силно променени. И защо в една точка на света икономическите явления са едни, а в друга - различни. Но не по същество, а по степен на интензивност и посока на действие.
Различията и особеностите в историческото развитие на народите са важен научен проблем, но те винаги трябва да се разглеждат като отклонения от общото, а не като закон. И на фона именно на общото и закономерното да бъдат изучавани, анализирани и оценявани. Проявлението на закона е в спецификата на средата, в която действа. Поради това той всеки се проявява различно от това, което е проявил и наложил първия път. Не можем да твърдим, че моделът на капитализма,  примерно, е в една-единствена страна и той трябва да се налага навсякъде в абсолютния си вид и навсякъде другаде системата не е автентична и не действа правилно. Подобно твърдение би било напълно погрешно. Всяка обществено-икономическа формация се съдържа в своеобразен „формационен ген” и него трябва да „изолираме”, когато изследваме тази формация в една или друга страна. Тогава ще видим, че дори „собеностите” на народа се променят чувствително в сравнение, примерно, с тези от предишни епохи. А е така, защото те са в следствие измененията на обществената система.
С други думи, необходимо е проблемът да се разглежда в неговата цялост, без да се абсолютизира една или негова страна - още повече това да става заради конюнктурни цели и политически съображения. Това важи още повече, когато се изследват качествата и съдбата на народа и чрез тях се извеждат истини за историята и съдбата му, за да се обяснят причините за актуалното му състояние. Подходът на Иван Хаджийски е плодотворен, защото преодолява увлеченията по несъщественото, за да се съсредоточи в главното и същественото.
Изразител на националното съзнание е културата и по-специално интелигенцията. Онова, което е в националното и в общественото съзнание, непременно се изговорва, написва или представя от интелигенцията. То е формулирано и съхранено в произведенията на изкуството и културата,  в начина на мислене на философите и социолозите, на публицистите и политическите дейци. Националното и общественото съзнание, начинът на мислене не са веднъж завинаги дадени и съществуващи в застинал вид, а се променят заедно с промените, които нацията и обществото преживяват. Тези процеси текат много бавно и дори резките завои, които нацията и държавата търпят понякога, не се отразяват така радикално както ни се струва по последиците от процесите в материалната сфера и в начина на живот. Задача на ученият историк или философ е да проследи внимателно как всичко е протичало и доколко е останало в общественото и народностното съзнание.
Народите, както многократно стана тук дума, са различни, защото се намират на различна степен в своето развитие. Къде точно се намира той се вижда по много  критерии - анализаторът трябва само да ги забележи и отчете в своите изследвания. Но един от най-важните според мене е доколко нацията е в състояние да ражда свои обществено значими идеи и доколко е способен да усвоява и пригажда към своя начин на мислене чуждите и доколко те стават негови. Т.е. доколко е „всемирно отзивчива”, както би казал Ф. М. Достоевски. Важно е, разбира се, дали една нация и държава могат със сила да завладеят чужди територии, но още по-важно е дали те са способни да поразят с идеи света. Т.е. дали притежават интелектуален потенциал от велики мислители, за да лансират теории и учения. Но и тук сме длъжни да бъдем предпазливи в оценките и да не абсолютизираме един или друг критерий. Защото големите обществени идеи се раждат точно там, където системата е в най-добро състояние; там, където тя най-активно и плодотворно се обновява същностно. В книгата „Малкият народ” аз поставих въпроса дали малките народи могат да раждат големи идеи. Моят отговор е, че тези малки народи, които в модерната и особено в постиндустриалната епоха не принадлежат на ядрото на системата, са орисани да възприемат и следват идеите, които ядрото произвежда и разпространява. Това обаче не означава, че те са второкачествени и изобщо непълноценни в интелектуално отношение. Моята констатация няма оценъчен характер и се отнася до спецификата на историческото развитие. Цивилизацията и обществено-икономическата система имат един  център, чрез който се задвижва развитието и чрез него те изразяват процесите в общественото съзнание. Извън центъра също се раждат идеи, но те само допълват главните и им придават повече богатство и многообразие.  Периферията, съобразно равнището си, усвоява тези идеи. От зрелостта на културата и интелигенцията зависи какво ще се приеме, как ще се усвои и по какъв начин после ще участва в обновяването и утвърждаването на традициите. Това трябва да се гледа и преценява, когато се изследват проблемите, които и Иван Хаджийски поставя, а не да се характеризира народът като трудолюбив, мързелив, с робска психика, предателски и т.н.

4.

Оценките и изводите в „песимистичните” и „оптимистичните” теории за българския народ се отнасят все до неговото състояние и проявление от началото на модерната епоха. Тогава се формира националното самосъзнание на българите и тогава започват трудните и мъчителни въпроси за собствената ни същност. Всъщност, ние започваме да живеем зле, да не ни зачитат и да изпитваме трудности и национални катастрофи именно от тогава. Отделилия се от Бога модерен българин, повярвал и разчитащ единствено на себе си, разбира, че е изпаднал в нова ситуация, към която се е стремял, но която не го удовлетворява и която го плаши. Преп. Паисий и писателите след него, внушаваха, че миналото ни е достатъчно основание, за да тръгнем на борба за националното ни освобождение, след което всичко ще си дойде на мястото. Щом някога сме били силни, ще бъдем и сега такива. Но не би! Реалността се оказа друга. И настъпиха разочарованията.
В нашата нова история разочарованията ще настъпват често и ще се изживяват изключително болезнено, защото прекалено романтична е представата за бъдещето като за нещо непременно светло и радостно, което ще се постигне лесно и бързо. През робството, особено през втората половина на ХІХ век, българите виждат свободата преди всичко като избавление от тежкия и унизителен живот под иноверската власт, но не и като реално и конкретно строителство на държава, икономика и общество. Никой не мисли и поради това и не предупреждава, че трудностите ще дойдат именно след освобождението, че тогава тепърва ще започнат мъките и страданията, че разочарованията ще са непоносими. И най-важното: никой няма да ни помогне и на никого не ще можем да разчитаме. Мнозина с потрес възприемат задължението да си плащат данъци и да работят почти ангария на новите собственици. По-рано плащахме, сега пак ли? - питат те и не вярват, че е възможно пак да са зависими и длъжници на хазната. Да не говорим за несправедливостите на съда - на българския съд, с които българите постоянно се сблъскват. Много неща карат хората да недоумяват как е възможно всичко това да става в свободна България със свободни хора. Но то е възможно и в него няма нищо недоумяващо, защото такъв е светът, а той не е виновен за илюзорните представи на българите за него.
Светът наистина не е виновен за това какво мислят българите за него, но той именно поражда чувства и комплекси за непълноценността на българското племе, за негодността му да уреди и подреди съществуването си „като на останалите народи”. Ето как се раждат „песимистичните теории за българския народ”.
Когато се раждат тези комплекси, проблематизирани от интелигенцията  в „песимистични” теории, политическата карта на Европа вече е разчертана, богатствата са разпределени. Установено е кой народ къде ще бъде, кой ще диктува условията на другите и кой ще изпълнява безропотно волята на богатите и силните. Богатите и силните ще бъдат винаги богати и силни, а бедните и слабите ще си останат такива вечно. На последните им остава единствено свободата да търсят начини, без да засягат интересите на богатите и силните, да решават проблемите си и да оцеляват. Но за да оцелееш и получиш повече от трохите от трапезите на богатите, трябва да изблъскаш другите, за да заслужиш благоволението и милостта на господарите, за да им станеш по-близък и любим.
Цялата история на България и на българския народ след Освобождението е изпълнена с разочарования и напразни очаквания. Първите 20-30 години са все още живи надеждите за осъществяване на националната държава в реалните й територии, населявани от българи. Тези надежди поддържаха националния дух и го подхранваха с илюзиите, че сами можем да направим недовършеното решение на „Източния въпрос”. Последваха две национални катастрофи и бяха изгубени територии. От родината бе откъсната жива плът. Стана още по-лошо.
Вярно е, че в бедната държава бедите са по-страшни и трудно преживявани. По-уродливи са и проявленията на системата с нейните вродени пороци. Още по-драматично е, когато осъзнаеш, че няма на кого да разчиташ, а собствените си сили са безплодни, защото са нищожно малко и не са в състояние да се преборят с несправедливостите на света. И понеже материалните блага са малко и не достигат за всички, конкуренцията е остра, брутална и безнравствена. Няма кой да се грижи за бедните и нещастните; социалното разслоение е твърде рязко. Картината е грозна, но и жалка и всеки, който е посещавал богатите държави, вижда разликата и смята, че там всички са заможни.

5.

Иван Хаджийски е задълбочен и проникновен мислител, а не идеолог и политик, използващ философията и социологията за своите пропагандни цели. Той търси истината, а не политическата полза. Затова основава изводите си върху фактите, които сам събира, изследва и анализира, а не на предубедени тези и постоянно повтаряни цитати от авторитети. За него обаче е изключително важна методологията, чрез която той осъществява своите изследвания. Методологията е гледната точка, от която се наблюдават, формулират и оценяват процесите.
Българският народ е поставен в определени условия. Те, разбира се, са различни за различните епохи и обществено-икономически и политически системи и това трябва да се има предвид, когато се правят изводите и обобщенията. В началото стана дума, че за Иван Хаджийски са важни преди всичко обществените условия и те именно определят поведението на народа и нацията, а не някакви „изконни” черти на техните характери и психологически особености, които са им изконно присъщи. Народът се приспособява към тези условия, като развива определени нови черти и свойства, непознати за него преди в други условия. И. Хаджийски се спира на една натрапваща се черта - властващата агресивна посредственост. „Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при които бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.” (подч. автора) „Особените стопански условия” са изостаналостта и неразвитостта на икономиката и бедността  на населението, които изострят конкуренцията и я превръщат в борба за физическо оцеляване. „Ако не съм аз, ще си ти”, това означава аз да загина. Кой ще се съгласи на подобни условия. Посредствеността има малки възможности в една честна и осъществявана по правила конкуренция и затова тя си служи с нечестни средства, нахално избутва с лакти и юмруци способните и талантливите, дискредитира ги, обединява се със себеподобните, за да изгради щит срещи всички, които я заплашват. Тя няма задръжки, не се спира пред нищо, готова е да унищожи всеки, изпречил й се на пътя и успява да постигне целта си.
А когато посредствеността постигне целта, значи е унищожен талантът и животът се е преобразувал в безлико съществувание и са премахнати всякакви нравствени задръжки. Въздухът е станал по-рядък, а принципните и честни хора се чувстват зле. Каква може да е държавата, управлявана от посредствени хора? Нима е възможно тя да просперира? Може, ако тази посредственост се насочи към поробване на територии и народи, ако се насочи към потисничество и диктатура. Ние преувеличаваме качествата на първите капиталисти. Техният интелект се е свеждал до арогантно обсебване на материални блага и труд, до способността да излъжеш другия и го поставиш в подчинение на собствените си амбиции и жажда за печалба. И днес е същото, но в богатите държави са създадени механизми, ограничаващи агресията на тази посредственост. Или по-точно, нейният външен вид е поизлъскан, облагороден и шлифован, за да не дразни и за да се възприема като нещо обратно на себе си. Все пак там историята на модерните времена е по-дълга и е успяла някак да се разкраси
Ние преувеличаваме качествата на бизнесмените и политиците от т. нар. Развити страни, като вярваме, че богатствата и благосъстоянието на хората там се дължат именно на интелекта и високите качества на тези персони. Това е също една от характерните заблуди на малките и бедни народи. Там животът е по-подреден, защото е по-богат и защото черпи от ресурсите на всички останали народи и държави по света - в това число и от нашите. „Нашата” посредственост толкова ни е объркала и потопила в своето блато, че вече нищо не ни изглежда по-лошо от българското. Намразването на родното и възвеличаването на чуждото е пак резултат от късното ни навлизане в модерната епоха и сегашното ни място в периферията на системата. Това място е неизгодно, но и трудно променимо.  Остава не ни да свикнем с него, а да разберем причините, поради което сме там и да осъзнаем резултатите от историята. Проблемът е в буржоазните ни  претенции и амбиции, в буржоазното желание непременно да имаме повече материални блага, без да се стремим към повече нравственост и пълнота на живота. Всички народи и държави са се впуснали в придобиване на материалното и не се жалят взаимно, не си помагат, а все гледат да отнемат от бедните и да притежават повече.

6.

Само по себе си богатството не е порочно и безнравствено. Въпросът е как е придобито и за какви цели се използва. И дали е единственото нравствена цел на човека и нацията или е само възможност чрез него да се променя света и да се създават по- добри условия за всички. Богатството осигурява свобода и сила, но поражда егоизъм и несправедливост. Бог е създал човешкия свят неравен: в него има бедни и богати, слуги и господари. И Той учи, че слугата е длъжен да се подчинява на господаря, а господарят да почита слугата. Не в неравенството е несправедливостта, а в егоизма, който опустошава душата. Политическите философии от Ренесанса до наши дни търсят начини да се преодолее именно неравенството и се стимулира обществото за непрестанно търсене на форми и възможности за увеличаване на производството и справедливо разпределение на създадените от човешкия ум и ръце блага.
Иван Хаджийски обръща внимание на обръща внимание на една важна особеност на капиталистическото общество, присъща и на българското: „всеки народ, който е излязъл из своето родово устройство и е преминал към обществените форми, основани на частната собственост, познава всички престъпления, свързани с личния интерес, с алчността на душата, с борбата на всички против всички, с вълчето отношение между хората. Временните исторически предимства на един народ над други се дължат на неравномерното развитие на отделните народи.” Общество, което е отхвърлило християнството (макар да декларира християнския си характер), не може да бъде друго. Иван Хаджийски е марксист и стига до тази истина по друг път, макар истината да е от чисто социален характер и е формулирана като присъща на обществено-икономическата система. Той не свързва обществото с християнството. Недъзите на обществото и греховете на хората според него и учението, което следва, са чисто обективни свойства, породени от капитализма. Това, разбира се, е вярно, макар и недостатъчно за да се види проблемът в неговата цялост и дълбочина.  
Модерният човек е обсебен от страстта за притежание. Дори и тези, които са бедни и нямат нищо, притежават тази страст. Бедността се смята за порок, срамна е, защото е причина бедният да бъде декласиран и отхвърлен от обществото. Богатите смятат, че причина за бедността на бедните е тяхната неспособност и нежелание да работят усилно, а разчитат на други, за да им осигурят живота. Бедните намират положението си за несправедливо и дължащо се на силата и властта на богатите. Поражда се реален социално-класов конфликт, характерен за Модерната епоха. В бедната държава този конфликт е ожесточен поради недостига на блага. Там бедните са много повече отколкото в богатите държави. И са значително по-бедни от тях.
Не са редки твърденията, че в България капитализмът е див и жесток - не такъв, какъвто е на Запад, защото народът ни е прост и глупав и не умее да устрои живота си по правилата на развитите държави. Всичко у нас се изопачавало и изкористявало „по български”. Иван Хаджийски подчертава закона за неравномерното развитие на отделните народи. От този закон произлиза и различното по форма и начин на изразяване на несъгласието и недоволството от „вълчите нрави” на системата навсякъде по света. Зависи каква е степента на бедност и нейният мащаб и разпространение, а не от способността на народа да се организира или да протестира.
Теориите за радикална промяна на света изразяват съзнанието преди всичко на бедните и онеправданите, за които несправедливостта е в социалното разделение и в начина на разпределение на благата. Тези теории проповядват и начини за промяна, чрез която да се изземе от богатите, за да се даде на бедните. Марксизмът учи, че е необходима смяна на системата и пролетариатът да вземе властта и ликвидира буржоазията като класа, установявайки диктатура на пролетариата. Тогава ще се решат социалните проблеми на бедните. И няма повече да има бедни и богати поради несправедливото разпределение на благата. Всеки ще получава толкова, колкото е изработил или колкото му е необходимо.
Тук няма да обсъждам доколко теорията за социализма на Маркс и Енгелс е вярна, но ще подчертая, че тя е родена от реалностите, а не е измислена и наложена насила. Тази теория е резултат от начина на мислене на модерния човек от неговото отношение към самия себе си и възможностите му да изменя света по свой образ и подобие. Тя също като теориите за усъвършенстване на капитализма е насочена към постигането на повече материални блага, а не на нова нравственост и духовност. В нея насилието е главното условие за установяването на новата социална система на равенството. То изключва нравственото усъвършенстване, съблюдаването на Божиите заповеди. Теорията за социализма също като теорията за капитализма отваря пътя на всичкопозволеното.  Всичко е позволено, за да се възцари справедливостта - ето логиката. Щом богатствата са получени чрез кражба и насилие, защото те да не се отнемат насилствено и насилствено да се изгради ново общество?
Чрез копиране, казва Иван Хаджийски, ние се доближаваме до европейския напредък. Копира се абсолютно всичко, ала копието рядко се изравнява с оригинала. То няма неговата стойност, но прилича на него почти във всичко. Така е и с капитализма и неговата система, установена в България.

7.

Именно чрез копиране България се стреми да се доближи до европейския напредък. И това е „песимистичното” в теорията за българския народ и в неговото настояще и бъдеще. При това копирането не е последователно и от един и същ източник, а хаотично и съобразно политическата привързаност на държавата към определена велика сила. В новата си история България няма постоянен партньор, с когото да поддържа трайни отношения и да бъде лоялен към него. Тя се лута объркана и веднъж е с едни, а после - с други. Но винаги заявява, че това е нейният „цивилизационен избор”. Най-смешното е, че тя е искрена в заявленията и в избора си, защото  не е определила ясно и категорично накъде и с кого върви. Причината е, разбира се, политическа и е в нейните водачи и държавници. Поради тази причина са и двете национални катастрофи и съмнителното положение на държавата в геополитиката.
Още по-важно е, че това неопределяне на позиция и честите промени в избора на пътя пречат на самата държава и нацията да осъзнаят себе си и своята цивилизационна принадлежност. Обикновено се бъркат тактическите политически ходове със стратегическите цели, определени за нас по Божи промисъл. Желанието ни незабавно да догоним вървящите преди нас ни кара да се прикрепваме ту към едни, ту към други и да си вярваме, че това прикрепване е веднъж завинаги и представлява наш избор на принадлежност към цивилизация. Вярно е, че много рядко решенията, които взимаме, са чисто наши. Най-често държавата ни се подчинява на по-силните и послушно изпълнява тяхната воля. Именно затова говоря за тактически политически ходове, които са неизбежни за малки и бедни държави и нации, които те обикновено представят (и си вярват, че е така) като скъсване с традициите и преминаване в друга цивилизационна сфера. А те просто излизат от едно политическо влияние, за да влязат в друго.
Българските политици и държавници никога не са познавали историята, ала по-страшното е, че и българската интелигенция не поема своята отговорност и не изпълнява функцията си на изразител на общественото и националното съзнание. Нейната роля е почти никаква. Тя не формира обществено мнение, не се чувства отговорна за състоянието на държавата и нацията, не поема отговорността да поведе нацията. Кой друг, ако не интелигенцията трябва да каже кои сме, къде сме и накъде трябва да вървим? И да се намеси в решаването на политическия проблем, както и да формулира историческата цел.
Тук вече опираме до най-важния проблем, който трябва да разреши „оптимистичната теория за българския народ” - проблема за интелигенцията.
Най-силна и активна е българската интелигенция през Възраждането. Тогава тя повежда народа на борба, формулира целите и задачите на национално-освободителната революция и адекватно изразява общественото съзнание. Тя притежава съзнание за водач на нацията. Но през Възраждането интелигенцията е съставена предимно от учители, свещеници и чиновници. Малко са творците и дейците на културата и изкуствата. Липсват учени. Самата тя е малобройна, а произходът й е съвсем народен, битов и не се е обособила със свое специфично съсловно съзнание и начин на мислене. Тогава се открояват писатели, художници и философи с изключителна подготовка, огромни познания и висока култура - макар да липсват оригинални мислители и философи. Всъщност, тези, които се занимават с философия, обикновено пишат на гръцки и публикуват в гръцки издания и не участват в пряко в интелектуалния живот на България. Но участват под различни форми в обществено-политическия или поне му влияят в някаква степен.
След Освобождението виждаме как постепенно, но последователно запада ролята на интелигенцията. Тя става по-образована, разслоява се в различни сфери на науката и културата, появяват се ярки имена, ала като цяло е все по-немощна и неотговорна. Колкото повече се губи надеждата за осъществяване на националния идеал и колкото повече България се смалява и губи значението си на някакъв фактор в европейската политика, толкова повече интелигенцията се маргинализира и превръща в прислойка, която се занимава с духовна дейност, затваря се в себе си и отстъпва на политиците водачеството на нацията. Дори нещо повече: в края на ХХ век тя престава почти да съществува. Днес е трудно да се говори за интелигенция, понеже я няма.
Интелигенцията я няма, но проблемите и стратегическите цели остават, а без съзнание за тях и готовност да бъдат решавани и постигане, далеч не се стига.
Нацията, каквато и да е тя - малка или гояма, богата или бедна, млада или с многовековна история, има нужда от съзнание за себе си,  за да си поставя високи, но реални цели. Българската нация винаги е следвала своята идея - да оцелее физически. Но освен с тази идея, нацията ни е била натоварена с важната мисия да пренесе православието до всички славянски народи и да подготви преминаването на византийската цивилизация и империя от Втория в Третия Рим. България е била част от тази цивилизация, а принадлежността към нея не е въпрос единствено на Средновековието. Никак не е случайно и не е въпрос единствено на сантименталналюбов към поробените братя-християни, че България е освободена от Русия. Русия не би тръгнала да освобождава народ, който се намира другаде и не принадлежи на византийско-славянската цивилизация. Руско-турската освободителна  война от 1877-78 г. започва постепенното й възстановяване и повторно оформяне. Този процес очевидно ще бъде продължителен от гледна точка на човешките измерения, но той се движи съобразно измеренията на историята. И от нейната гледна точка и според Божия промисъл ще продължи токова, колкото е необходимо. Той не протича гладко и безпрепятствено, но протича и това трябва да се знае.
Историята се осмисля, съхранява и предава на нацията от интелигенцията, не от политиците и държавниците. И именно интелигенцията е длъжна да напомня на нацията коя е нейната истинска принадежност към цивилзация, за да не се поддава на манипулации и за да не прави погрешни стъпки. Бог дава знаци, които някой трябва да разчете и разтълкува на хората. Този „някой” е интелигенцията, която е надарена със съзнанието за своята мисия и е готова да води народа по неговия истински път.

8.

Бъдещето на българите е свързано с осъзнаването на Божия промисъл…