Георги Н. Николов

Този пътепис от книгоиздателство “Факел”- София, 1934 г., не е непознат, макар позабравен в общото наследство на Никола Начов. Със спомените си Нанчо Донкин, (псевдоним на автора), ражда следния въпрос: “Трябва ли да възкресяваме стари впечатления днес, на фона на динамичен информационен обмен и комуникации? Кого ползват, освен няколко изследователи и скромна научна общност?” И отговаряме веднага - те са неизменна свежа струя във вените на нашата родова памет. Която по редица теми е прекрачила прага на леталното. Още повече, когато спомняме българско присъствие в сравнително близки ареали през 19-20 век: Беломорското крайбрежие, Северна Африка, островите на Средиземно море, Анадола, континентална Гърция, Албания и т.н. По различни причини то е заличено и само отделни паметници нашепват за български стъпки по друмищата им. За дюкяни, занаяти и съдби, съхранени в паметта на пътеписи като този на Начов-Донкин и други родолюбци. Които не са предполагали, че националното в съзнанието на потомците им ще означава равнодушие… Вехта скука, за разлика от съмнителни европейски “ценности”, на които предстои да взимат тъжната си дан. Ще се радваме да бъдем лъжливи пророци. Дано…
Иначе, “До Бруса и назад” е създаден по конкретен труден повод. Седемнадесет години след смъртта на баща си младият Донкин трябва да прибере оставеното му в наследство. Което ще му позволи да продължи образованието си - основна негова мечта. Започват митарства, непредвидени пътувания до Цариград и Муданя, Бруса, Варна - във вече свободното отечество, обратно към Турция и пак назад, към България. Бъдещите пътни бележки се раждат в четиримесечни митарства, награждавайки автора си с изстрадани лири за бъдеще време. И със свежи впечатления, полагащи основите на творбата. Част от тях, както сам авторът отбелязва, преди нейната поява са отпечатани в периодиката на “Мисъл” - 1895, “Цвят” - 1897 и “Списание на списанията” - 1898. За самата книга той споделя: “Когато разчистях мои отдавна вече бракувани ръкописи, намерих и тетрадката с нявгашните мои пътни бележки… Като я пак прелистих, стори ми се, че в нея все още има нещо, което като че ли с изтеклото време е придобило някакъв, ако и не голям, интерес за не много взискателния читател, и аз - нека си призная греха - не можах да надвия на изкушението и напечатах цялата казана тетрадка. Разбира се, употребих днешния правопис и тук-там изоставих - може би не всичките! - съвсем неинтересните дори и за най-невзискателния днешен читател сведения и поправих някои стилни и правописни грешки. Часовете са отбележени по турски и дните на месеците - по стария календар”.
А с какво е актуална книгата в ново време?
Като подминем съвсем личните, делови описания на Начов, в нея се отразява възторгът от свободата на България. От факта, че сама ще решава съдбините си и че вече си има княз. Че хората в границите й не се делят на господари и роби по вероизповедание и останалите по родните места мохамедани не са врагове, а съседи. Които заедно ще оформят лика на новата държава. Споменава се изтеглянето на руските войски и се разказва за редица градове, които още не са добили национална физиономия: “В Варна нямаше, какво важно да отбележа. За жалост, тя не приличаше на български град: повечето жители бяха турци, гагаузи и татари, българи по-рядко се срещаха. Не трябва и за напред тъй да остане това наше главно черноморско пристанище”. А за администрацията ни допълва: “Благодарение на разни роднински или приятелски протекции, в нашите канцеларии се настаниха и чиновници тайни крадци, които ограбват сиромашьта. Някои от тях се облякоха много добре, пустнаха бради, туриха си капели и очила, понесоха си бастунчета и напълниха джебовете си с пари, пак и почнаха да развратничат. По рано се оплаквахме от турците, но ние, - уж по-цивилизован народ - скоро ги настигнахме и задминахме. Искахме свобода!.. Дано само Господ ни вразуми, та да се опомним по-скоро; иначе добро не ни очаква!”
Всъщност, пътеписът условно може да се разглежда като грубоват диптих от две панорамни платна: българско и задгранично. Те спояват повествованието и взаимно се допълват. Обединяваща канава е ликът на нашите предци, дирещи прехрана далеч от родния праг. Те навсякъде посрещат младия Начов с молба за новини от отечеството и с надежда, че някога ще стъпят пак в него. Особено нетърпеливи са възпитаниците на Военно-медицинското училище в Цариград, задължени да служат по разпределение в армията до живот. Те споделят намеренията си да избягат и да се приберат у дома, а двама младежи, с помощта на автора, успяват да се качат на кораб в желаната посока. Като цветна искрица се мярка по редовете химнът “Шуми Марица”, а простичкото гостоприемство внушава, че България съществува с традициите си навсякъде, където тупти сърцето на синовете й. Покъртителен е разказът за трите деца, обрулени от съдбата да гаснат в приюта на далечен азиатски град след краха на Старозагорската буна. Изплуват забулените силуети на Калофер, Троян, Копривщица, Пловдив, Карлово. На села из Казанлъшко, от които напукани нозе са поели товара на гурбетчийството, за да работят по 18-20 часа и да заделят грошове за страдалците в къщи. Най-милото, скътано в тъмните кътчета на отрудени души, навсякъде тлее из азиатските селища на “онази” Турция. Донкин е аналитичен наблюдател и вярно пресъздава психологията на свободни люде в държава, която доскоро ги има за обезправено множество. Симпатизира на духовния им взор, озарен от правото на самоопределение и политическа самостоятелност. На всеобщия стремеж околните да узнаят, че са временни гости и има огнище, край което могат уморено да приседнат в края на житейския път, осеян с корави залъци. Тези описания, заедно с разказаното за бита и традициите на сънародниците в странство е голямата заслуга на пътеписа.
Страниците му са оцветени, естествено, и с други достойнства. С историческия фон на местата и градовете, посетени от Начов. Тези фрагменти са истинска мозайка на вековете, съградена в скромната по обем книга. От мрака на минали столетия изплува достолепието на Византия. После султани излъчват неповторимост, стрита на прах от неумолимостта на времето. Дворци, бани, храмове и минарета нашепват за тленност и за греховната страст на човека да се стреми съм вечност. Към невъзможния копнеж да бъде запомнен вечно. Често чрез войни, пепелища и отнето човешко щастие. Разговорът с арменски събеседник излъчва горчивина, че не всяко отечество има щастието да вкуси деня на свободата… А после над всичко се налага делникът, заменен с местни празници и със случайни “снимки” на запомненото в движение: “Най-напред дервишите направиха някаква молитва и след това всеки по ред с скръстени на гърди ръце се поклони и почна да се върти по гладките дъски в едно кръгло и колкото един арман място. Дървени стълпове и пречки ни деляха от тях. Дервишите, с сиви плъстени кауци, с бели разперени фустанели, с разперени ръце и с затворени очи се въртят, като глухо местят босите си нозе и нейовете, вид кавали, свирят и тюлюмбеците (тъпанчета) бият. И в това малко място никой никого не закачи с ръка, и още по-чудно - нито пък с крайчеца на разперената си фустанела… Те всички бяха млади, снажни и хубавци… Това са един вид турски калугери, но се женят и носят дълги джубета. Те считат въртението като някакъв обряд: в това си положение те се омайват и прихождат в изтупление и в сближение с аллаха”.
Този кратък пътепис има своя малка дан и за аналите на българската маринистика. Погледът върху печатните спомени на редица наши поклонници-хаджии ни убеждава, че впечатленията им от морето са ярки и пластично предадени. Възрожденският българин неизменно се възхищава от природната стихия. Бои се от нея, но и любопитно я наблюдава. Тя подсъзнателно напомня познати символи - Балкана, полето, родните равнини, но с какво са съизмерими те със синята безбрежност? Разбира се, с внушението за необозримата сила, която ги е създала. За божественото изначалие, пред което човек е мимолетна искрица. Не прави изключение и Начов, разказвайки ни за Мраморно и за Черно море: “Нашият пароход… почна да се люлее още по-силно. По едно време заваля и дъжд и задуха още по-силен вятър, та свалиха тентите на палубата, тъй че тук пътниците, между тях и аз, оставахме на дъжда. На това отгоре и гъста мъгла ни притисна. Струваше ми се, че или морето се изпарява от някакъв голям подземен огън, или пък че небето беше паднало върху нас и че сега заблуденият пароход върви бавно и без определена посока. Големите вълни го яростно удряха и с голям щум се разбиваха и образуваха огромни лехи бяла пяна и той се силно люлееше като орехова чарупка. Доле в хамбарите бъчвите с зехтин се блъскаха една о друга като яйца в кошница. Понякога вълните издигаха парохода на високо и изведнаж пак спадаха низко, та колелата му щракаха на сухо. Мряморно море беше се разярило: то ядно ръмжеше и, сякаш, се заканяше на грешните пътници и на парохода, да го обърне, или да го хвърли в бездната под него. Мамутът се яреше на дребната смела мушица кацнала на врата му. Бяхме между две наежени против нас необятни стихии: разиграното море и молниеносното облачно небе, от което дочувахме и далечен гръм. Пътниците бяха много изплашени, някои дори - и отчаяни. На палубата бяха се събрали мъже, жени и деца - изплашени, бледи и много от тези последните - разплакани. Едни политаха да паднат като пияни, други повръщаха, трети се кръстяха и мълвяха някакви молитви за милост и пощада от небето”.
Струва ми се, че “До Бруса и назад” не са случайни пътни бележки. Географският разказ, етническите шарки, историческият привкус, личните впечатления, правят книгата интересна и днес. Зад всичко прозира българската народопсихология. Пулсира стремеж за опознаване на света с възрожденските, все още силни за 1879 г., когато започват авторовите митарства, критерии за добро и зло. Личи удовлетвореност как сънародниците навсякъде са известни с трудолюбие и майсторлък в занаятите. Как се радват на уважение от властта и от обикновените хора. А още - как запазват българско самосъзнание като нещо естествено, разбиращо се от само себе си. Дава пример с абаджиите от Бруса, дарили 1837 г. сребърна мантия на св. Архангел в едноименната черква там и оставили имена, каквито рядко носим днес - Манол, Наню, Косма, Яни, Христо, Филип, Георги, Танаш… Спомени без плът и без реални черти. Заедно с много други, забравени по чужди краища, с изтлели съдби и родова принадлежност. И с потомци, изричащи днес думи на чужд език, който кръвта им не говори. Пътеписът на Никола Начов свързва 21 век с аромата на друга една България, разпиляла като шепа зърно децата си в чужди край. Но останала да свети в съзнанието им тихо и сладостно-горчиво. Спасителен бряг в беди, носталгия, лични терзания. И мека постеля, на която ще положат кости в отредения последен час. Ако е рекъл Бог. Такива книги не трябва да се покриват с праха на забравата. А ние го правим - защо? Бързаме към европейското семейство, а ще влезем в него голи голенички и безцветни. Такива ще си останем, докато сме глухи за повелята на Паисий: “Болгарино, знай своя род и язык!..”