Петър Михайлов

Улисани в скандалите, които поднасят и в буквален и в преносен смисъл, правителството и неуспешните му министри, пропуснахме да отбележим подобаващо една годишнина. Днес малко филолози четат и познават творчеството на поета, разказвача, драматурга Добри Жотев. На 23 януари се навършиха 90 години от рождението му. Достоен човек, честен, верен на идеалите си, той не изневери и не се пребоядиса след прословутия Преход. Живееше с надеждите за по-добър социален живот, живееше с надеждата, че може да се подари вяра на народа, искаше образът на Христос да се преосмисли, да четем по един по-задълбочен начин Евангелието и дори предложи едно свое. С което всъщност се осъществи и неговото лично преображение - от атеист до христолюбец.

Особена е ролята му за откриването на млади таланти, които сетне се утвърждават като най-добри наши лирици от 60-те до 90-те и малко след началото на този век - Иван Динков, Константин Павлов, Любомир Левчев… Не е правен досега списък на колко точно поети е помогнал. Сам той оставя великолепни произведения. Хубави любовни и пейзажни късове. Интересни поеми. И в края на живота си създаде кратки форми, фрагментарни, философски. А това го сродява с майстори като Александър Геров (също участник в Отечествената война), Атанас Далчев, Иван Методиев. Безспорно изпъква като авторитет, както го определя проф. Симеон Янев - проникновеният познавач на родното слово.

В една своя критическа студия (1) нашата оригинална поетеса Валентина Радинска, също юбилярка тази година, го определя като майстор на поемата. Най-значимите поетични книги, с които определено заема своето място в родната литература са именно издържани в този жанр: „На гости у дявола” и „Начало за евангелие”. По-малко познат е като автор на проза. И то особен вид епика - на ръба между фикцията и документалното. Такива жанрови особености всъщност притежават национални опуси като „Записки по българските въстания”(З. Стоянов), „Строителите на съвременна България” (С. Радев), „Български характери” (С. Янев), „Нова книга за българския народ” (Н. Георгиев), „Българският великден или страстите български” (Т. Жечев).

Разбира се, прозата на Д. Жотев не е с такъв внушителен обем като посочените национални библии. Ала са с жива и пластична реч. И в тази посока ще спомена отново студията на В. Радинска, която е възхитена от богатия език на писателя. Той използва едни свои думи, по примера на първомайсторите - Найден Геров, Вазов, Балан - себежертва, помръзлици, вклещил, прерозови, прекрасница. Оказва се, че има вродено чувство за езика. Силно интуитивен е. Първичен талант. И вероятно затова текстовете му звучат естествено (В. Радинска). Пълни са с искрени, сърдечни, много човешки чувства и внушения. Това е всъщност дневник от затвора. Пълен обаче с лирика. Поетично е самото заглавие „Пак мамеше изгрева”. Разкази за това как затворниците запазват човешкия си образ и се грижат за животни в килиите си („Щурче”). Тези измъчвани, изтезавани хора запазват достойнството си - не издават другарите си по примера на Левски. Мълчат, понасят зверствата на своите мъчители, които остават покъртени от героизма им („Един комунист”). Ала затворниците подтискат и по друг начин надзирателите и мъчителите си - интелектуално. Цитират и обясняват библейски текстове, а в тези библейски текстове крият копия от „Капиталът” на Маркс. Самообразоват се. Очертава се един интересен свят. Пълен с тъга и светлосенки. Предполагам, че в скоро време ще се разглежда подобна литература не толкова като политическа, не толкова като историческа, а като част от културното и националното ни минало. Дано осмислим и проумеем, че Съпротивата по времето на Втората световна война достойно се опълчва на хилеризма и фашизма. И е лесно и необмислено наречена „конюнктурна проза”. Определено текстовете на Д. Жотев бягат от конюнктурното. Те са, простете старомодното и простичко определение, висока словесност.

„Пак мамеше изгрева” всъщност представлява  цикъл разкази.  Подобна форма е характерна за нашата проза - класиците  Йовков, Елин Пелин, Вазов. Но и през 60-70 г. на ХХ век - също - Й. Радичков, В. Попов, Й. Вълчев. Разбира се тематиката е доста различна. Ако темата на посочените трима модерни прозаици е селото и отчуждението от него, то при Д. Жотев е човекът и запазването на човешкото в ненормални условия, запазването на детското, чистото („Спас”). Освен Библията затворниците четат „Престъпление и наказание”, „Разбойници” („Обиск”). Едни романтични разкази създава Д. Жотев („Деса”, „Айше”). Някои се доближават до интелектуалната проза („Нерви”). Изобщо хубаво е днес когато всеки си издава мемоарите първо да прелисти тези на бай Добри. Интересно е, че ползва думата себежертва, тя е една от основните в текста. Нека филолозите умуват над разликите между само или себе жертва.

Сатирикът Д. Жотев е малко изследван, но добре познат на любителите на утвърдения сатиричен вестник у нас - „Стършел”. Повече от десетилетие му посвещава, а след пенсионирането си - му се отдава още по-силно. За художествените достижения в сатиричната поезия (а отчасти и проза! - „Езически разкази”, примерно) е хубаво да се пише отделно. Нека тук просто да маркираме тази съществена част от творческо амплоа на Майстора. Добре известни са сатирико-философските поеми  „На гости у дявола”, които припомнят за титани на жанра като моралния коректив на нацията Стоян Михайловски и гениалния импровизатор Христо Смирненски.

Стихиен е в любовната лирика. Великолепни късове успява да извае. „Отговор” се превръща в истински хит за своя автор. По тази лирическа миниатюра пишат музика утвърден оперен композитор като проф. Парашкев Хаджиев, но и поп бандата ФСБ. На подобен успех биха завидели доста талантливи и признати днес люде. Ала бай Добри беше скромен човек. Не се изявяваше по различните медии. Може би и си отиде рано, преди да се отърсим от детското на демокрацията, когато с лека ръка зачерквахме личности, периоди и пр… Може би днес по-трезво ще оценим стойностното, майсторското, което ни завеща достойният творец.

„Пригушкай ме в сърцето си, че досега не съм открил ни по-добра, ни по-дълбока мъдрост от мъдростта да бъдем нежни. Не бягай - душата ми те гледа. Ликува оживялата жарава. Танцуват пламъци, танцуват. Аз не плача, плачат очите. Ще се раздам докрай! Ще се раздам до капка”. Това е само част от спонтанните изблици на лирика Д. Жотев. Просто и съвършено изречени. Идеята за раздаване-разпадане на капки почти веднага успяват да тематизират и Стефан Цанев - „ще се раздам до последния атом”, и Николай Кънчев - „разпадам се на капки”. Значи бай Добри има и открития в развитието на родната лирика.

Подобно откритие е може би и последното му мащабно начинание „Начало за Евангелие”. Сам авторът споделя, че тази книга не получава достатъчно внимание. Излзиа през 1991 - тогава бяхме улисани в митинги, повлечени от надежди за демокрация и вплетени в демона на мутренския преход. Слова като тези на стария майстор не бяха модерни. Не бяха и постмодерни. Той беше представител на миналото, от което се срамувахме. Бай Добри обаче не се срамуваше. Показа ни достойно, че големият, че истинският творец и в края на живота си се развива. Търси - сам споделя в предговора към второто пожизнено издание на поемата „Просто търся. Както моят Бог не е съвършен и търси съвършенството”. Мъдро нали? Тогава е бил на 70. Интересен път на развитие от култовата „Жажда” (1951 г.) до „Начало за евангелие”. Нещо подобно на „Теменуги”(1908 г.) и „Почакай, слънце” (1968 г.). Така - творчески - предпочитам да сближа Дора Габе с Добри Жотев. Съпоставайки творческата им еволюция. Мисля си е по-красиво и по-достойно. Защото за тази двойка из страниците на родния интернет (да, и това чудо побългаряваме успешно) се четат пикантерии, жълтини, но не и подобни скучни анализационни открития.

Пътят от „Жажда” до „Начало за евангелие” е пътят на творческото търсене. Пътят на вярата. Винаги Д. Жотев е вярвал в доброто у човека. Сега се опитва да покаже, че вярата в Христа е също дълбоко човешка. В „Начало за евангелие” житиеписецът акцентира върху човешката същност на богочовека Иисус Христос. Навсякъде е наричан „Сине Човешки”. Основна идея е не толкова произходът на Христос (легендата за зачатието му от Арам, апропо еретична), колкото до започването на Нов живот от ” вчовечения човек”. Онзи човек, който е съблякъл от себе си „джуджето Честолюбие”, „отравящата Ревност”, „Двуборството”, „Лъжата”, „зеленото влечуго Подозрение”, „безмозъчната Похот”, „Лукавството, пресметнатата Корист”, „премислените Думи-корита готови да затворят в бреговете си Най-волната стихия”… и така остава човекът гол, чист, какъвто е бил създаден в началото. Свободен. Ето за тази духовна и нравствена голота говори новият евангелист. И по тези свои мисли се доближава до древните.

В зората на 90-те г на ХХ век, в бурните години, когато палехме партийни символи и бяхме обсебени от мании за ликвидацията (имаше и такива комисии - ликвидационни, помните ли ги?) текстът на бай Добри не можеше да се разчете трезво… за съжаление. Понеже той мислеше, усещаше, че е направил нещо значимо. А нямаше адекватният барометър: „Книгата попадна в книжния водовъртеж и почти потъна в него. Въпреки че бяха публикувани някои рецензии, макар и положителни, както и от оценките на колеги и приятели, останах с впечатление, че им е било трудно да поемат това, за което всъщност ставаше дума. Понеже в „Начало за евангелие” се говори за Бог, който НЕ Е СЪВЪРШЕН, но опрян на неизмеримата си космическа сила, се стреми да се пребори с хаоса и да постигне съвършенство” (2). Подобна постановка не е нова за родната литература, разбира се, малко позната и изследвана е -  нека припомня романа „Между пустинята и живота” (1919) от друг голям забравен мъдрец Николай Райнов.  Днес малко по-трезви, ала завъртени от други бесове, добре ще е да препрочетем тази поезия. Добре ще е да си спомним тази достойна личност. Която обичаше живота, народа, дявола и Бога. В свето Евангелие бай Добри проповядва: „Любовта не е Двуборство, а свято Двуезичие”. И може би именно това свято чувство-живеене ще спаси всички ни. Пък може би с нея ще надникнем в рая? Може би с нея няма да плачем когато слушаме Одата на радостта? Може би с нея ще се преродим, пречистим и прекръстим. Така ли е, майстор Добране (3) ?

(1)Радинска, Валентина (2000) „Съвременна българска поезия” (стр. 42-44).
(2) Жотев, Добри (1996) „Вихърът на времето” (стр. 257).
(3) Добран Александров Димитров е истинското име на Добри Жотев.