VIA PONTICA ЗА КРЪСТОПЪТНИ ДУШИ
VIA PONTICA ЗА КРЪСТОПЪТНИ ДУШИ
“Гърлото ми е пълно с чучулиги.”
(из романа “Вътрешна стая”, К. Ангелова)
Чучулиги писукат. В студа под езика ги храних.
Стисках зъби и ронех… Изроних емайл и сърце.
И ги чувам в просъница - любят се сутрин в гнездата -
оцелели са значи - към изгрева птица гребе.
Още младо е лятото, дните за повода води.
Бръкна с пръстче в клепсидрата - времето в миг позлати.
Кръстопътна, душата сама си зачева сезоните.
После кърми вълчета - да пазят от злите очи.
Via Pontica дреме във вените - и си е личен.
Моят спи в раковината, диша солена вода.
Чучулиги във гърлото имам, обратно ме викат,
но вълчето в стиха ми самичко пътува натам.
ПАРАСТАС ЗА ЯНУАРСКИ ВРАБЦИ
По мъжки, през зъби, утъпква снега Януари.
Светът си маскира калта,
а душата му - глуха.
Избяга южнякът,
прескача през чужди дувари,
а аз все очаквам капчуци да звъннат в олука.
Така безутешно са скупчени белите хълми,
с такива очи бездиханни се ронят врабците,
че почвам да лъжа -
а джобът ми зее прокъсан
и няма трохички -
а гладни не вярват на притчи.
Къде ли съм тръгнала?
Думите стават ли стряха?
Играчки за зимните сприи са,
кукленски къщи.
Вземи ми ги, Боже!
И светлите приказки давам.
Това ми остана от всички премръзнали съвести.
ЗИМНА ГРАФИКА С ПАСТЕЛИ
По чудо го опазвам все зелен.
Сред сивотата -
клон за зимни птици.
Прииждат хищни. Как да побере
глада им, страховете им самичък?
Отляво - под сърцето ми - гнездят,
на пламъка му клюновете топлят
и храня ги с отломъци душа,
не свикнах да прекрачвам птичи вопли.
И дъховете им събуждам с дъх,
а колко е във впримченото гърло -
врабец да срещна със “Добре дошъл!”
и да запаля свещника по тъмно.
Тънее нещо вътре. И боли.
Преглъщам късо сълзите солени,
а те кълват…
Зеленото се сви.
А няма кой да ръсне ново семе.
Постоплят се и пак изтичат в път.
Към други клони в дългите си зими.
Остават грозни дупки.
И кървят.
Тогава разсъбличам си очите.
КОГАТО СИ ТРЪГВАМ
Прискърцва студът. Тишините по пясъка влачи.
А слънцето още замесва любов и море.
Златй хоризонта, ръба на тавата със сладкото…
Рибар е Октомври,
прокъсани мрежи пере.
На припек коляно подвива и ниже мъниста -
оранжево, синьо, седефено - пъстър колаж -
от лятото крадени, а на крадец не прилича…
До гърло е сит -
а душата си лъже със тях.
Косачите минаха… И е много среброто в косата…
Листата припламват, подире им - мойте следи.
Преди пепелта им, по пътя си пръскам жарава -
друг някой ще мине -
свещичката нека гори.
Защото повярвах в снега, ще оставя вечеря -
паничка със вино, пет риби и щипчица сол.
Загръщам се в есен и лодката връзвам за кея
и уж съм вълчица,
а бърша човешко око.
В ЧАКАЛНЯТА НА ЗИМАТА
“Колко е живот - да му се сърдиш?”
(”Враца”, К. Кондова)
Укроти дъждовете в очите си с шепата сол.
Пък и колко живот е? По-кратък от писък на гларус.
А по-дълги са раните - нощем проскърцват в бемол
и проблясват кореми на хвърлени в бързея дати.
Но защото е юли, понякога вижда небе.
Но защото е юли, понякога чува щурците.
Ляга в топлите сенки - внезапно добър и смирен -
и е толкова син, че сама му прощавам за всичко.
Заобля ъглите, където цари полуздрач.
Неспасяем наивник е - с книжните кораби плува.
И проглежда по детски - до космос пораства голям.
И достатъчно глупав да вдигне поредната кула.
Да припали в сърцето й огън, да й стане слуга,
да прогони със кукиш тъгата си - нека не бърза…
Позадрямал е явно… Два дъха са до есента.
А от тука до зимата - няколко слънчеви кръпки.
АНАПЕСТ ЗА ГЛУХИ
Плисна дъжд. От дъха му тревата се сепна.
Потрепери от корен -
женихът дойде.
Светлината набъбна в смълчаните клетки
и потегли нагоре с очи за небе.
А градът през асфалтови вени изтича,
и ръмжи, и се сърди,
не чува градът.
Страховете си стиска. Затваря пестници.
Под чадърите глухите хора вървят.
Вън вали по Гергьовски. Земята се къпе.
Мие рани -
вълчица след зимния студ.
А кога ли ще плисне порой непоканен
през човешките калища - пролетен луд.
Да заблъска сред пластове тъмна отрова,
от кръвта да изчисти гласа на страха,
да зашляпа човекът през локви на босо
и да чуе как расне трева под дъжда.
ПОЕМА ЗА ДОПИСВАНЕ
Събуждам се и странно ми е леко…
Животът ми като отронен камък
търкулва се, прекрачва през небето,
и дъжд измива стъпките нататък.
И дишам хрилно -
думи,
думи,
думи,
а Старецът премята броеница -
делата ми… Ръцете му са сухи.
Сърцето си Му давам.
Нямам нищо.
Зърната чаткат - всичко е премерил…
Аз цял живот небетата си зидах.
Превързвах Го и с пот Му мих нозете.
Провисна в дрипи сетната ми риза.
Разпъна ме със “Искам…”,
“Да, но трябва…”
Добре, че беше дал и капка лудост -
да търся изход - брод по вертикала,
но всяка вересия ми е чужда.
Събуждам се…
По птичи ми е леко.
Нима прешляпах пеш до свободата?
Петите ми са в рани. Цели светят,
а аз ги лъгах с приказки за Рая.
А Рая се оказа доста скучен -
нирвана с безразличие отляво.
Каква любов без болка?
Нещо куца
и нещо ме придърпва на обратно.
… Защото е мълчание си тръгвам.
А слънцето е фар.
И значи пристан.
Но Старецът е глух и пиша с пръсти:
“Отново на земята ме повикай.
И нека се завърна пак където
високото е залез сред тревите -
каквото не живях - да го сънувам,
каквото измълчах - да го напиша.”
Завръщам се - сълза дошла от Бога -
и слънчева, и глинеста - човешка,
напред ме викат пътища - жарава
и нишката отново ме повежда…
ХЛЯБ И СОЛ ЗА ЦИКАДИТЕ
Закопчани души и кроени във тясното хора.
Уж говорят, а думите - скални орли в зоопарк -
тръгват стръмно и спират - решетките пазят отгоре.
Писват косо, приплясват и кацат обратно в калта.
Над прещипано слово тревата покълва безгласа.
Там цикади не свиват гнезда за вечерен концерт.
И светът под черупката сам си изяжда децата -
развигорът не може гора да разлисти във плен.
Под скъсено небе не виреят импресии в синьо.
Недоносчета щъкат под него - на път и под път…
Все се готвят за полет, все стигат до блудкаво вино,
а крилете заякват под слънце и в бури растат.
Аз оставам при Лодоса*. Той ми е дом и пътека.
И се ниже през портата живият хорски керван.
От потта им събрана, солта във погача замесвам -
да проходи след нея разкъсала бента душа.
——————————
*Лодос - южен вятър
