Максим Асенов

ОСТРИГАНИЯТ ТАРАЛЕЖ

По цял ден таралежът
по урви и полянки
убиваше наежен
отровни пепелянки.

Но сврака слепешката
се бухна сред тревите,
убоде си краката
на ежа на бодлите.

За свойта безопасност
се птиците загрижиха,
решиха - то е ясно -
нахала да острижат…

Заровиха бодлите
дълбоко във земята.
И плъзнаха змиите
спокойно към гнездата.

НА ВЪРХА

Много дни със приятеля
ний вървяхме без страх,
както крачат мечтатели,
неизвършили грях.

А мечтите ни мамеше
най-високият връх.
О, на него застанеш ли,
ти оставаш без дъх!

Победихме ний вятъра
и пороите зли.
Под върха като шатри -
недостъпни скали.

Аз приятеля тачех и
сведох гръб и глава.
Той по мен се покачи и
горе шапка развя.

На скалистите гребени
стъпват само мъже.
Аз зачаках уверено
да ми спусне въже.

Но ме блъсна във рамото
на другаря смеха;
- Няма място за двамата
на върха!

СВЕТУЛКА

Дълбока нощ цареше над дивата гора.
Скърбяха зверовете за бялата зора.

Една светулка блесна сред тъмните дървета -
решила бе самичка до изгрев да им свети.

За слънце те я взеха и тръгнаха към нея
и песни в надпревара започнаха да пеят.

Но щом се доближиха до светещото зрънце,
разбраха, че това е светулка, а не слънце.

И в свойто озлобление нарекоха я враг.
Убиха я. И пак потънаха във мрак.

ПРИКАЗКА ЗА ЛИСИЧЕТО

Не бе отворило очи,
когато го намерих.
А скоро почна да търчи,
по мен да се катери.

Ту близне моята ръка,
ту нейде се затича.
И аз обикнах от сърце
плененото лисиче.

Навън играеше до мрак
с домашните ни птици.
Но татко казваше;
- Все пак
помни, че е лисица.

Той имаше си пълен кош
пословици полезни.
Но случи се, че тази нощ
петелът ни изчезна.

И татко, гневен и сърдит,
на сутринта в неделя
навън до срутения зид
лисичето застреля.

Към мене кресна, сопа взел:
- Лисиче ще ми гледа!
Но млъкна. Нашият петел
видяхме у съседа.

ВРАБЧЕТО И ОРЛОВОТО ГНЕЗДО

Така се случи, че
едно врабче
попадна
в празно
орлово гнездо
и се засели там
като стопанин.
И стана чудо:
ястреби и врани,
които го преследваха
до вчера
намръщено
и диво,
сега край новата му къща
прелитаха страхливо.

Врабчето се напери,
дори зачурулика
на смелите с езика…
Не знаеше,
горкото,
че птиците се плашат
от гнездото.

ВЪРХЪТ И НИЗИНАТА

Веднъж върхът, покрит със сняг,
повдигнал белия калпак
и заприказвал мило
на дневното светило:
- О, как се радвам, че живея
със теб във небесата!
А виж как долу се чернее,
покрита с дрипи, низината!
От гнус потръпвам просто цял,
щом зърна черната й кал…

Тогава слънцето се спряло
и хитро зажумяло:
- Но ти живееш в небесата
върху гърба на низината…