Георги Н. Николов

Не бе далеч времето, когато българският читател с интерес разгръщаше страниците на т.н. “мутренски” романи. В тях откриваше нов тип персонажи, твърде различни от предалия Богу дух социалистически реализъм със схемите му за добро и зло. Сега положителният герой бе лошото момче. Родено от нищото, то крачеше по редовете със своята негативна правда, мръсни пари и юмручно правосъдие. Подобно на Кръстника, но в лилипутски ръст, мутри, донове и тям подобни умиляваха с фалшивия си блясък и “мъжка” кончина. Която застигна и част от авторите, защото не знаеха, че газенето в мътилките на криминалния делник рядко води до нещо добро…
Още с първите си книги и досега Бойко Беленски илюстрира, че стои много високо над подобни тематични увлечения. Заглавията му от серията “Достоверни романи” - “Недосегаемите”, “Двойникът на Сатаната”, “Между апокалипсиса и ада”…, “Похищение” и т.н. го откроиха като майстор в криминалния жанр. Който не се вмества в традиционните рамки на понятието, а се развива възходящо. Сега, с романа “Месия без мисия” от поредицата “Престъпни схеми”, той отново доказа истинността на подобно твърдение. И на “предупреждението” на корицата, че творбите му пристрастяват…
Новата книга е с уточняващо подзаглавие - “Нещо повече от роман”. Можем да го определим като аналитично социално-психологическо изследване на българската действителност. Поднесено чрез “аз”-повествование по пътищата на историческата ретроспекция, библейски иносказания, аргументиран поглед върху различни етапи от развитието на човечеството и неговите граждански структури. А още - достъпно поднесени философски размисли как времето отмива и връща в съзнанието ни нравствени ценности. Отрича други ценности като противостойни за нацията и клейми носителите им. Но не ги забравя, за да служат за поука на следващите поколения, със своите поредни водители. Те пък идват с нови странности и грешки и така, докато свят светува. И в него - държавата България, в която обезличени страдалци с кафкиански мироглед очакват нещо да се случи.
Какво? Навярно нещо хубаво… Или поне не по-лошо от вчерашния ден. Новината за него ще възвести Годо, ала той е все на път. Скоро не ще се покаже зад завоя между минало и настояще, за да ни поведе в бъдното. Няма и защо да го прави. Ако търсиш промяна, трябва да разбереш в какво се корени тя. Докъде ще доведе лутащото се множество, как… и кога? Освен до раковото отделение на отчаянието, в което и авторът е настанил своите герои, без право на амнистия.
Димитър, Рашо и младият журналист Величко Бешков се срещат по капризите на съдбата именно там, в “бърлогата на обречените”. Като биография, начин на мислене и възприемане на неумолимия финал те са много различни. Сред стените на болницата изграждат микросвят, в който играят ролята на уж пълноценни люде. Докато болестта ги изпива, Рашо и Димитър продължават безкрайните си политически кавги, отровени от взаимна омраза и непоносимост. Така приличат на умиращи животни, захвърлени край нечий стобор. Но без да признават близкия си край сбират сили за последна схватка с опонента. Единствен победител тук е смъртта. Този вечен арбитър, по далечна аналогия с произведението на Солженицин, отминава Величко, за да го натовари с трудна задача. Младият човек ще ни поведе по метастазите на съвремието, щедро плодени от политически ъндърграунд. Какво ще му струва това, той философски обобщава във финалните редове на книгата: “За лихвите въобще не ми се ще да мисля…” Но е видно, че Бойко Беленски не създава творбата си само като огледален образ на днешния ден. “Месия без мисия?” е послание за утре и за бъдещата история на страната. Вид предупреждение и тъжен оксиморон на случващото се, вплетено по страниците в динамичен разказ с много истина и факти. С размисли и аналогия с противоречиви исторически личности. Четейки книгата не можем да твърдим, че всяка прилика между лица и събития е случайност. Историята се повтаря, твърди Беленски и остава верен на предпочитанията си да ни среща с реални личности. Наистина, рядко в един и същи кадър. Повторението е привидно, а изводите не са еднозначни и в практиката се разделят. Или към по-добро от преди, или за нещо много по-лошо…
Като предизвиква съдбата и сега авторът подрежда сюжетната мозайка с овластени фигури. Например, с премиера Борисов в странните метаморфози на своето житие и разнопосочна битност. Мяркат се имена на фирми, станали емблематични в мътните години на прехода. Пред които закон и ред се превръщат в прицел за мутренски насмешки. Не чрез словото, разбира се. Изплуват фигурите на Алексей Петров, Цветан Цветанов, Яне Янев, Цветелина Бориславова, пародийни министри, настоящи и бивши приятели. Марионетно присъстват политически герои на деня, а зад тях се зъбят политически трупове. Съзнателно довели страната до криминализиране, хаос, бездуховност и екзотични правови хрумвания. Иначе казано - до нивото на беден роднина в Европейския континент и доказан балкански бродяга. На чиято снага, като заслужено посмешище, се поклащат надупчените балони на гръмки полицейски акции - “Недосегаемите”, “Октопод”, “Наглите”, “Дупетата”, “Килърите”. И ред още грандиозни начинания с финално микроскопичен ефект, достоен за размисли във вестник “Стършел”.
Но чрез героя си Величко Бешков авторът няма за цел да преповтаря познати факти от социални и политически провали върху липсващ национален приоритет. Беленски търси ролята на харизматичната личност в общество с разбити контури и правила. На безспорния лидер сред мътна тълпа от съратници със завиден апетит, наглост и безочие. И разбира, че този лидер, стремил се с всички начинания да бъде пръв сред първи, е изцяло сам по пътя към провала. Съпроводен единствено с хапливи анекдоти, ирония и патентно българското отрицание на всичко, пред което вчера сме викали “Осанна!” Ролята на личността в съзидателната приемственост на поколенията е спорна. Тя се определя единствено от техните потреби в историческия момент на съществуването им. И когато не може да им отговори адекватно, става ненужна. Ако не иска да отстъпи място на друг лидер, или адепти с по-ясна амбиция, е вече враг. Макар, че тази награда е далеко и през полицейския стяг изглежда засега нереална: “Повечето от висшестоящите го приемаха като тромав глезльо и бездарен шут. Но постепенно той се превърна в проблем. Изборите се оказаха краят на залаганията. Дойде 5 юли. Свободни бяхме да посочим номера, цвета или името на партията, която можеше да ни спаси или довърши. Но аз не бях свободен. Бях объркан и недоверчив. Все още се лутах в своите предпочитания. Имаше един безумец, направо луд. Реших да заложа на него, защото знаех, че той ще бъде контрапункт на всяко мнение, на всяка власт. По-добре луд да те забавлява, отколкото ние всички да сме луди, макар да казват, че лудите са най-щастливите хора. Рулетката се завъртя. Печалба. Най-после генералът бе постигнал своята награда. Слепият шанс му се подчини. Водачът на гербаджиите стана потвърждение на тезата, че всеки има своя час и късмет, само трябва да чака, да бъде търпелив. Разбира се, да се чака невинаги означава да се седи със скръстени ръце. За него работеха всички, дори и тройната коалиция. Той извличаше дивиденти от техните грешки. Така дори не си купи България, а си я спечели на избори. У нас това е като игра на рулетка”.
“Месия без мисия?” е нещо много повече от политически роман, философски размисли, социологическо съпоставяне на трудни за България етапи от “преди” и “след”, и увлекателно белетристично четиво. Бойко Беленски задълбочено владее примери от античността, средновековието и днешните обществени протуберанси в разни краища на планетата. Умее да вплете нееднозначния им смисъл в стройно повествование, върху което се гърчи уплашената, объркана, разкъсвана от противоречия и бедност личност. Не на съвременника въобще, а на българския му вариант. Консервиран като насекомо в наркоза от политически фанфари, личностен култ и сковаващ страх за утрешния ден. Гневно завидял на изтеклите зад граница сънародници и радостен, че съседът му страда почти колкото него. Дребни страсти върху държавна снага, зидана от дребни духом строители на съвременна България. Има ли изход?
Разбира се - да си мълчим. Разкритията на журналиста водят до предупредителен разговор с овластения Христов. Спиране на книгата, защото е против националния интерес. Което не е цензура, а благоразумие според казармения речник на Невестулката. Но поуката е ясна - преклонена главица сабя не сече, а у човека главата е само една. Но Величко Бешков остава верен на професионалното си призвание и човешка орис. Междувременно в бърлогата на обречените Димитър е сложил, с помощта на Рашо, край на живота си. Заподозрян е естествено Бешков, но фалшивото обвинение не го разколебава по пътя към оповестяване на националните беди - цензорите му не са чели Вапцаров. Иначе щяха да знаят:

Народ е това,
а някой нахакан келеш
си мисли, че може
душата му в шепа да хване.

Не са чували за Медичи, нито за крал Артур. Нито за мъдростта на древния Соломон. За свободните масонски зидари. Нито за… Пък има ли смисъл? Ерудицията кесия не пълни. За тях не е чувал и човекът-мравка Рашо, който също си отива, изсмукан от рака до дъно. Остава съпругата Елена, символ на изневяра и на евтини плътски мераци. Животът продължава, няма как. “Месия без мисия?” не е книга-отчаяние, а белетризиран символ на историческата поука, подвластна само на времето. Личностите са тленни, човешката памет - къса и неблагодарна. Прекомерните амбиции пък, които личността не може да примири със себе си, са отрова, забулваща погледа с миражни копнежи. И пътека, водеща до ръба на заслужената пропаст…
Новата книга на Бойко Беленски е успешен етап в развитието му на автор в такъв нелек жанр, какъвто е криминалният. Ала “Месия без мисия?” далеч надхвърля рамките му и предлага нова физиономичност. Нова плоскост, в която авторите да пробват перото си тогава, когато криминалното, политическото и общественото са се слели в нерадо триединство. Когато монополизмът е изпълзял от икономическите си измерения и поглъща националната идентичност на цял народ. Подчинява го чрез бедност, идеологическа шарения и лепкави обещания за промяна, адресирана само за послушни изпълнители по върховете. Когато старата социална песен се пее все така по стари ноти, а държавата, структурирана в месианство и поданиците й вихрено се разминават между приказки и действителност. А личността е заменена с електорални единици, остойностени в партиен ценоразпис…
Творбата на Беленски не е самоцелна и не е насочена в предпочитана политическа посока. Тя е дар за всички читатели, отстояващи правото си на самостоятелно мислене. Появява се в тежки времена на несигурност и стихийно раждани проблеми. И идва да запълни вакуума, породен от други книги на други автори. Бягащи от действителността в полето на съмнителни естетически бисери. Демонстриращи неубедителна тематична самостоятелност и търсения в лоното на ценностното нищо. Такива печатни примери днес имаме много. Трябват ни други - като “Месия…”, създавани от мислещи творци с избистрени граждански позиции. Като Бойко Беленски с новата му творба от поредицата “Престъпни схеми”. Очакваме следващите му произведения, родени върху острието на политическия бръснач. Той все някога трябва да остане в миналото. За което се и надяваме, Бойко!..