Валентин Найденов

Холандката беше починала на шейсет и шест години в едно балканско селце, с къщи, реставрирани от епохата на Възраждането. Патологът беше на трийсет и три - тъкмо Христова възраст. Беше най - популярното лице в болницата. За него може да се каже, че беше дошъл последен. Висок, строен, с малка брадичка, леко прошарен, минаваше за красавец. Санитарят в отделението подготвяше инструментите за аутопсия.
- Ще я балсамираме ли? - попита санитарят Иван.
- Докато се свържем с посолството, ще мине много време - отговори докторът.
Холандката беше в черна вечерна рокля. Пред входа на патологията чакаше мъж с бял костюм и оранжеви платнени обувки.
- Разправят, че увил двайсет лева в кошницата…- започна да подрежда инструменти в кошницата санитарят Иван.
- Кой е увил двайсет лева? - нахлузи гумените ръкавици доктор Тодоров.
- Любов - отбеляза безпристрастно санитарят и взе кошницата - скъпа рокля.
- Кое ? - попита докторът и си спомни за Калина.
- Роклята. Много е скъпа. Дъщерята е тази година абитуриентка. Иска черна рокля с тънки презрамки.
- Режи - рече доктор Тодоров.
Мъжът с оранжевите обувки бавно обикаляше около сребристия форд. Навън грееше ослепително слънце. Санитарят щракаше като бръснар ножиците.
- Свиди ми се - рече той.
Тодоров не го чу, беше се покачил на малко столче и гледаше човека на двора. От прозорците надничаха любопитни. Гледаха сребристата кола и възрастния мъж, който обикаляше около минаващите машини като лунатик. Крачеше с бавни отмерени крачки, сякаш търсеше нещо изгубено.
- Чиста коприна - добави Иван.
- Кое? - попита докторът без да слезе от столчето.
- Роклята - повтори Иван и посегна да среже фината материя. - Язък.
Доктор Тодоров слезе от бялото столче. В залата е тихо като във всички аутопсионни зали. Двайсет лева, повтори си наум, а оригиналните обувки на възрастния мъж продължаваха да крачат в ретината на младите му очи. Отначало той беше чужд на тази професия, после си каза - ще свикнеш, а то наистина не се свиква с трупове. С една жена даже трудно се свиква, а доктор Тодоров беше извършил три хиляди и петстотин аутопсии в тази провинциална болница. Той често се спираше, преди да влезе в аутопсионната зала пред надписа: “Hik loche et ubi quadet succurene vitam”
Защо точно така са го измислили.
Питаше докторът: защо смъртта се радва, за да тържествува живота? С какво щеше да досажда тази възрастна холандка на живота?
Той отново се покачи на бялото скърцащо столче и надникна към сребристия форд. Мъжът беше снел бялата панама и гледаше точно към слънцето с широко отворени очи. Ще ослепее, помисли си доктор Тодоров и изтри с ръкав запотеното си чело.
- Трябва да я придружа до Амстердам.
Санитарят преглътна. Той никога не се разделяше с началника си. Беше вдовец и живееше с единствената си дъщеря.
- Двайсет лева, кой ти каза, че са двайсет?
Санитарят щракна ножицата и изтърси разрязаната рокля, пусна документите в найлонов плик.
Кофти нещо е живота, помисли си патоанатомът, двайсет лева, сребриста кола и накрая остаряваш и умираш в някакво сбутано балканско селце. Както се разхождала, така паднала на калдъръма.
- Той е българин - рече Иван.
Мъжът с оранжевите обувки се раздвижи, сякаш беше чул думите на санитаря, постави бавно и внимателно бялата си шапка, сякаш шапката беше от тънко сукно и започна отново да обикаля около колата. Две санитарки си шушукаха и го сочеха безцеремонно с бръчките на миглите.
- Имал дъщеря - добави с въздишка Иван.
Като свършиха с аутопсията, доктор Тодоров се върна в кабинета. Мъжът с оранжевите обувки застана пред бюрото с шепа пред гърдите си, сякаш искаше да каже нещо съкровено и тайно.
Доктор Тодоров написа смъртният акт и му го подаде.
- Къде ще я погребете?
Мъжът гледаше дълбоко, твърдо, неизвестно накъде. Все едно.
- Ако чакате, може да я балсамираме.Поставихме трупа в хладилната камера.
- Извинете - рече мъжът, може ли да ми върнете роклята?
- Трябва да се свържа още веднъж с посолството.
Мъжът излезе. След него вратата на кабинета остана отворена. Доктор Тодоров го зърна през прозореца, тъкмо когато мъжът отключваше багажника на колата. Санитарят Иван влезе в кабинета, приседна на дивана и запали стомилиметрова цигара.
- Даде ми цял кашон - рече дяволито Иван. - Богат човек.
Мъжът отвори капака на багажника и прекоси двора. Носеше малка, продълговата черна кутийка и пушка.
- Иска си роклята. Трябваше да не я режеш.
- Нищо не съм рязал - рече Иван и смукна бавно от кента.
Кафето на доктор Тодоров изстиваше. От лабораторията се чуваше монотонното тракане на стъклария.
- Изпийте си кафето - напомни Иван. - Дъщерята и тя, само кафе без захар. Напълнявала. Викам й: Ще туберколизираш, а тя: Тате гледай си работата. Живот.
Тодоров въздъхна. Преглътна и посегна към чашата с хладно кафе. Той от младеж мечтаеше за сафари. Мъжът влезе и даде на санитаря черната кутийка. Иван удари токове.
- Вие професионален стрелец ли сте? - попита го Тодоров и посочи пушката.
- Това как се отваря? - отвори черната кутийка в ръцете си Иван.
Мъжът не отвърна, взе кутийката и я отвори.
- Седнете - покани го Тодоров. Тодоров се изправи и се втренчи в брилянтената огърлица.
- Двайсет лева - рече без да знае нещо той.
- Уловил е лъвове, заради нея - посочи Иван огърлицата. - Даже разправят, че и тигри е уловил. Любов. Какво да го правиш.
Мъжът продължаваше равнодушно да обикаля около сребристата кола с пушката.
- Знаеш ли защо обикаля?- не се смути Иван.
- Писна ми от тази смърт - избухна Тодоров. - Като обикаля, да обикаля. Смъртта е по - силна от нас, от нашите човешки желания. Иди да му дадеш роклята.
Иван хукна. Чашата с кафе се счупи на пода. Телефонът иззвъня.
- Готов съм, разбира се - рече прегракнало Тодоров на бялата слушалка. - Разбрах. Иван ще я предаде на близките. Не, в никакъв случай. Защо чартърен? Да я погребе, където си иска. Добре, другарю главен.
На вратата се беше появил отново мъжът. Дясната му ръка бършеше покривалото на карабината.
- Вземете - рече глухо той. Вземете я, защото ще се разстрелям.
Когато всичко утихна доктор Тодоров погледна приклада на карабината и рече съвсем тихо:
- Двайсет лева. Голям майтап е живота. Дали си уловил лъвове или си аутопсирал, има ли значение за тържеството на живота.
- Оня си замина - посочи Иван небето.
До сребристия форд, мъжът беше захлупил лице, бялата му шапка беше отхвръкнала, вратата беше отворена като прекършено крило. Родилка крещеше от родилното отделение, чу се после бебешки глас.
- Така е - рече докторът и се отправи към залата.
След два дена един чартърен самолет излетя за Амстердам. Навигаторът попита докторът как е избрал професията си.
- Я, дай една цигара - рече докторът - питам ли те кой номер гащи носиш? Професия. Турбините на самолета гонеха небето. Под крилата останаха бели облаци и парчета земя, реки, океан, а тук-там и суша.