Атанас Мочуров

МОЛИТВА ЗА СЕДМИЯ ДЕН

Ах, все още живеем
както е речено:
„Шест дни работи,
а на седмия…”
За седмия ден
българинът има своя библия:
„Додето почиваш -
прехвърляй камъни!”

Много камъни прехвърлих досега,
господи.
Искам да си почина.
Искам да изскубна ръката си
от белезниците на часовника,
искам да тръгна бос през гора
с дъщеря си на рамо…

Има кой да ми отмерва времето.
Слънцето ще ми каже,
че е време за обед,
клюмналата главица на детето
ще ме подсети,
че е време за сън.

СНЯГ

Я гледай, я гледай - зима е пак!…
Нова година тогава пристигаше,
падаше сняг, падаше сняг -
сякаш земята в небето се вдигаше.

Привечер беше. Ръка за ръка
странно смълчани и развълнувани
тръгнахме бавно. И почна така
нашето сватбено дълго пътуване.

Не самолети с блестящи крила,
не първокласни хотели зад граница -
тесни квартири, далечни села:
ето ги нашите спирки и станции.

Хубаво, хубаво беше все пак.
Ала веднъж ли беда ни застигаше?
Падахме ничком. Но белият сняг
все ни изправяше, все ни издигаше.

Колко години преминаха в бяг
с болки и радост наситени…
Ето го, ето го - същият сняг!
Той бил останал в косите ни.

СИРАШКИ СНЯГ

Заглъхнала е къщицата бяла,
изсъхнала е старaта асма.
Сирашки сняг. Земя осиротяла,
отдавна те оставихме сама.

Но аз се връщам. Не, не съм разкаян,
а само съм поуморен и тих.
Макар да срещнах в своя път и Каин,
земя, на теб ще кажа: победих.

Надвих гнева и болката надмогнах.
Но нека тържествува някой друг:
в сърцето ми все още има огън
и точно затова се връщам тук.

Сирашки сняг на двора. По земята
чернеят неприбраните дърва.
И вдигам аз мотичката, която
баща ми преди месец изтърва.

***

                  На Стойчо Стойчев

Дедите ми остават живи
и все така пред мен стоят:
далечните и знойни ниви
на мойте сънища орат.

Приведен сутрин над леглото,
ме буди дядо: „Я, ела,
ще те заровя цял в сеното,
най-хубаво се спи в кола.”

Ръчицата ми малка стиска
на дядо слепият баща:
„От булката ти ризи искам,
да порастеш!” И аз раста.

Но се събуждам и дочувам
смеха на свойта дъщеря:
- Ти, татко, нещо си сънувал,
щом те погледнах и разбрах!

О, тя е малка и се смее,
и не разбира никак тя:
аз не сънувам, аз живея
на свойто детство във света.

А той е весел и тревожен,
изпълнен с хора и неща
и аз тъгувам, че не може
да влезе в тоя свят и тя.

За нея той е синьо-хладен,
населен с имена без плът,
по призрачните му ливади
цветя без аромат цъфтят…

И да умра, не се страхувам -
ще ме сънуваш някой път.
Но за дедите си тъгувам:
те с мен напълно ще умрат.