ПОСЛЕДНОТО ЛИСТО
ПОСЛЕДНОТО ЛИСТО
На 2 октомври 1916 г. Дебелянов
излиза рано сутринта от окопа и
сочи на войниците си самотното
дърво наблизо с думите: “Ако
последното листо на това дърво падне
до вечерта на земята и мене няма да ме има.
По разказ на Марин Кадиев
Последното листо към мен пътува.
И чувствам как си тръгва есента.
Не знам с какво, но с нещо се сбогувам.
И все по тъжна става песента.
И все по тъжно става на душата.
А няма кой сълзите ти да спре.
И ето - ти си сам със самотата.
И пак не ти се иска да умреш.
С безсилен жест напразно пъдиш мрака,
отдавна скрил копривщенския дом.
Това листо дали пък не е знака,
че е изпита вече чашата със ром.
Как безпощадно се повтаря на земята
един познат до болка кръговрат -
човекът щом достигне до чертата
като отронен лист напуска този свят.
Последното листо е само спомен,
тъй както спомен става песента
за оня свят на детството огромен.
След който тръгваш сам към вечността.
ОГЛЕДАЛО
И казват, че нощта ще бъде нежна
почти като в роман на Фицджералд.
И в нея вишни плахо ще се свеждат
пред всеки, който търси своя дял
в поезията на Димчо Дебелянов,
на ангелите в онзи светъл хор,
в който се попада без покана,
а само ако си заключеник в затвор.
И осъзнаваш, че великата пустиня
безстрастно мери всеки циферблат.
И оживява във нощта кристално синя
мечтата ни за рай сред този ад.
За клетите поети няма пристан.
Напразно търсят своя път в нощта.
А с Димчо те се чувстват много чисти.
И в чистотата им оглежда се света.
Оглежда се във техните предчувствия,
в тревогите, във скръбния им дял.
Със скрити вопли те разнасят чувствата
на подпоручика, превърнат в генерал,
на всичките поети по земята,
които следват тъжния му глас:
“И любовта ни сякаш по е свята”,
най-истинското в лош и в хубав час.
