Георги Н. Николов

Божи гроб! Божи гроб. Божи гроб… Камбанно ехо в съзнанието на прежни, отдавна изтлели люде. Символ на вяра и нравствена чистота, забулени с тамян от копнежи, предания, религиозна догматичност, нашенско упорство. На разбираем човешки копнеж да изпъкнеш в първите редици на поколението, към което принадлежиш. Да се зовеш “хаджия”, а близките да се гордеят. И когато вече те няма, а споменът за теб все още мъждука, някой ще рече: “Той ходи на Божи гроб. Вярно, беше богат и остави имане. Но броеницата от ония места не остави и с нея, само с нея, тръгна към отвъдното…”
За нашенските хаджии е писано много. Има издадени книги с имена, биографични подробности, интересни случки. Всъщност, темата не е нова, макар да не се развива в съвремието по разни причини: изместване на духовния български център към наднационални ценностни приоритети. С явно загърбване на историята, която е многоцветна, но не се познава, или все още се моделира по силата на вехти политически щампи. От което идва незаинтересоваността на съвременника. И отмирането на фактология, с която в друго време и в други обществени взаимоотношения несъмнено бихме се гордели…
През 1929 г. в печатница “Стайков”, София, се ражда за света книгата “На Божи гроб. Преди шестдесет години и днес”. С подзаглавие “Спомени, пътни бележки и впечатления”. Нейният автор Михаил Маджаров, тогава вече възрастен, явно си поставя задачата да срещне минало и настояще. Защото замисля книгата като диптих, в който се преливат взаимно допълващите се тематично страници на “Преди шестдесет години” и “Към юг”. Можем да оприличим творбата на житейски компас, в който розата на ветровете тича от детството до зрелостта, връща се и обратно трепти към бъдещи години, наричани днес “минало време”. Но все така интересно за онзи от читателите, във вените на който споменът търси възкресение. Настоява да излезе отново на бял свят и да разкаже за собствените си митарства. Това и правим, разгръщайки пожълтелите страници на Михаил Маджаров.
Можем да твърдим, донякъде шеговито, че те са “наръчник” как се става уважаван член на патриархално общество в далечната 1869 г. “Титлата хаджия и хаджийка беше в онова време не само признак, че е извършен един свещен подвиг, но и знак за благородство. Думата хаджия е турска, вземена от турците, обаче, тя бе добила свое собствено значение у българите. Хаджията не трябваше да бъде сиромах човек и титлата му да служи на присмех. А понеже момчетата са наследници на родителите си, то и тия, които отиваха в Иерусалим водеха с себе си само мъжки челяди… В онова време се казваше: “Ако момичето сполучи в женитбата, нека мъжът я заведе на хаджилък, но не е прилично една хаджийка да бъде дрипава”. Титлата хаджия и хаджийка беше нещо като английското сър и леди. Ако мъжът бе хаджия, а жената не бе ходила на хаджилък, то тя носеше титлата на мъжа си - напр. хаджи Михалица, хаджи Иваница, хаджи Петровица; ако ли бе ходила в Иерусалим, тя носеше своя собствена титла - хаджи Мария, хаджи Екатерина, хаджи Стефания и пр. Ако пък само жената е ходила в Иерусалим, а мъжът не, той нямаше право да носи титлата хаджия. За мъжете, които не са ходили, се считаше стеснително да се оженят за някоя мома хаджийка. Макар самата титла да не даваше никакви обществени или материални облаги, но тя имаше известно морално значение. От хаджията се изискваше повече почтеност, повече благотворителност, повече набожност, отколкото от другите хора”.
Тази нравствена обосновка за бъдещия пътепис е разлистване на ароматен цвят от теми за бита на копривщенските абаджии. За българско присъствие в далечни краища, сред които Александрия, Кайро, Адис Абеба, Джибути, Порт Саид. За търговия с кожи, слонова кост и щраусови пера За успешно вписване в шарени светове чрез труд, честност, предприемчивост. За кости на любими хора, чакани с години пред родния праг. Увлекателният разказ на Маджаров за градовете по пътя към Йерусалим е и фон за съзнателно възвеличаване на народа, към който принадлежи. И който е носител на добродетели, даващи му възможност да присъства равностойно навсякъде, където негови представители отиват по волята на съдбата. Без да се разтварят и обезличават в местната среда. Без да губят духовна вяра и национална физиономичност. И развивайки се с чудесата на съвременната цивилизация, носена в книгата от италианци, гърци, австрийци, да останат познатите нашенци от стара България. Или пък крачещи по стъпките на хиляди поклонници в унес и търпеливо очакване за среща с Божията светиня.
Пътеписните картини на Михаил Маджаров са акварелно достоверни. Емоционалната окраска в тях не доминира над реалистичното описание. В което пък вплита социални размисли и непрестанно сравнява видяното като бит, поминък, обичаи, празници… с аналогични картини “от дома”. Важно място заемат хората от различни раси и езици, еднакво задъхани в мимолетната жизнена орис. Не пропуска да разкаже за робите, които е наблюдавал на пазара в Кайро - судански негри и кавказки момичета. Добавя за ловците на жива плът, които в сърцето на Африка първо убиват родителите, а после повеждат децата им в неволничество. И отново ни връща към крайпътните си спомени: “Колкото повече се отдалечавахме от морето и се приближавахме към Иерусалим, толкова страната ставаше по-бедна и безплодна. Самият вид на арабските села и самото облекло на жителите свидетелствуваше за беднотията на тоя край. Виждаха се тук-там маслинени дървета, но нямаше маслинова гора. На всякъде камъни обрасли с мъх, на всякъде пясък. Никъде не видяхме коларски пътища. Пътеките, по които се катереха нашите животни, бяха първобитни, каквито са били може-би и по времето на Христа. Никакво поле, никакви градини, никаква течна вода. Мяркаха се на рядко ниви, но те бяха създадени с голям труд, с пръст донесена от другаде. На всяка крачка се изпречваха пред нас голи араби и арабкини с неизменната молба за бакшиш. Впечатлението, което изнасяше човек от Палестина бе, че поне половината от жителите на тоя край се хранят от милостиня на поклонниците.”
Ритуалите за встъпване в хаджийство, описани от Маджаров, са известни от редица още източници: къпане в река Йордан, умиване нозете на поклонниците, тържествена служба за Възкресение Христово и пр. Но в общото суетене авторът открива нещо панаирджийско, а безкрайните такси, искани грубо от духовни лица, го възмущават. Много млад още той съзнава, че източното православие и тук, на Божи гроб, е завзето от гръцки свещеници, които търгуват с религиозните светини. А народи, сред които нашият, са считани от тях за низши и обиждани по всякакъв начин. Достойнството на автора е също накърнено, а конкретната причина - описана в дописка на вестник “Македония”. Тя носи датата 3 април 1869 г. и обяснява: “В деня на Св. Тодора, в един от монастирите Св. Никола, който бе тая година пълен с българи, ние поискахме от егумена да ни дозволи апостола да се прочете по български от едно от нашите момчета /Михаил Маджаров - б.а./, което беше се приготвило… Щом дойде време и взе детето да чете Апостола, каза не каза един стих нещо, дядо егумен като чу запокити кандилницата, с която кадеше за Евангелие и се спусна като стрела та дръпна момчето заедно с апостола после блъсна момчето на една страна, а па българската книга - апостола от сред църквата намира се чак в олтарът; детето уплашено и засрамено побягна вън, а поклонниците засрамени и те и докачени, един по един след детето, па да ги няма там…” До българската автокефална църква е още далеч, ала искрите, осветяващи бъдния й храм, тръгват и от подобни сблъсъци. За да може след години и в “Железният светилник” на Талев читателят да долови тътена на пробудените протести: “Не искаме гръчки! Не искаме повеке гръчки…”
Независимо от всичко, първата част на книгата му - “Преди шестдесет години”, завършва разбираемо носталгично. Със спомените за палмовите клони, пазени десетилетия. С впечатленията, запазили цвета си десетилетия и подтикнали Маджаров да тръгне в коловоза на отминалата младост отново към Божи гроб. Това му второ пътешествие е допълнението “Към юг” на пътеписа. Подплатено с определено важна подробност - сега авторът е свободен гражданин на свободна държава. Който факт му дава правото на критичност, вече избистрен патриотичен изказ и на гордостта, че българското поданство се зачита, а личността и паспортът всяват респект. Видно от историята, тази му душевна нагласа е нещо, с което би трябвало да се гордеем неотменно… “Днес, аз пак стоя над морските вълни, не в арабска лодка, не в австрийски параход, както беше преди 58 години, а в български параход при български моряци, под българско знаме на мачтата; и чувам вече не чужда команда а български звук; виждам около си моряци облечени също като чуждите, но ги чувствам близо до мен, защото ми говорят на наш език, за наши работи, за нашата родна страна. За тях аз не съм само пътник, а съотечественик…”
И като такъв, вече във възрастта на зрелостта, продължава разказа си от и след 1869-та Маджаров. Разсъжденията му са върху политическото и икономическото състояние на Турция и делото на Мустафа Кемал. Припомня на читателя географски местности, някога българска територия пред военния крах от разни години. Огорчен е, защото паметникът в Сан Стефано е разрушен с динамит, за да се заличи споменът от паметното за нас събитие. Познатият маршрут след Истанбул, Пирея, Александрия, Кайро, Хайфа и пр., е привидно непроменен. Но каква е изненадата на пътниците, когато на спирка в Палестина се чува приветственото гръмко “ура!”, така близко до слуха ни. Преселници-евреи не са забравили, земята, върху която са родени, нито нейните слова, нито лицата на приятели и роднини преди раздялата. Посрещат туристите с “Шуми Марица” и “Мила родино”, даряват ги с маслинови вейки. Един от ораторите на срещата уточнява: “Тия клончета… са набрани от свещената гора Кармел. Поднасяме ви ги в знак на любов към старото ни отечество България и на почит към нейните видни хора. Ние прекарахме там най-хубавите си години и никога няма да забравим мястото, гдето сме се родили. Тук ние работим за един национален и религиозен идеал, без да скъсаме връзките си с земята, в която отраснахме и се възпитавахме; в която живяхме при пълна свобода и при пълно равенство!” Маджаров е приятно изненадан, че символът на страната му е толкова силен в чуждите краища. Че заедно със спомена за някогашните занаятчии сега звучи химнът на независимостта. Разказът му за обратния път, колкото да е фактологично богат и увлекателно поднесен, издава нетърпение да се зърнат в далечината родни брегове. Финалът е анализ на многото достижения - търговски, строителни, логистични, които петмилионна България е реализирала за кратко време. Авторовият патриотизъм е лишен от всякаква показност и книжна гордост. Той е всъщност удовлетворение от съпоставката между минало и настояще. И радост, че страната върви към бъдеще. Което, сравнено с мирните поклонения към Божи гроб, във време оно би изглеждало утопично. Ала е вече реалност с границите, химна, флага и в европейското самочувствие на Маджаров…
Книгата му е любопитна и с многото редове, посветени на морето и корабния живот. Естествен е стремежът на всеки автор да сподели митарствата си по вълните, преживявания, страхове. Не прави изключение и Михаил Маджаров. Пътеписът изобилства от картини за Черно, Средиземно, Егейско море. От описания на поредния кораб, как се държат нашенци в лошо време, какъв ужас изпитват, колко тежък е моряшкият труд. Тези картини най-вече в първа част, заедно с картини от книги на други възрожденци, изграждат ранния образ на българина по море. Едновременно смутен, любопитен, страдален, стоически издръжлив. Предаден ни във времето със слова, които днес изглеждат причудливи. Но изживян и завещан като знак, че видни наши представители са познали стихията, осмислили са я и са разбрали ползата от нея. Маджаров дори се представя като радетел за икономически просперитет на отечеството по безкрайния син път. Както, че българинът е роден за море: “Аз съм пътувал и с други параходи - английски, французки, австрийски, италиянски и мога да засвидетелствувам, че нашият моряк е здравомислящ, трезвен и безстрашен. На него може да повери човек и имота и живота си. Аз го видях и при хубаво и при лошо време. Всякога той беше спокоен и хладнокръвен. Не видях ни една сцена от ония, каквито съм видял в чужди параходи. Тия качества са драгоценни, които не се добиват само с дисциплина и образование, а трябва да са присъщи и на самата раса. Ето защо, като свършвам тия пътни впечатления, бързам да пожелая на българското параходно дружество по-големи успехи, а на българския народ по-голяма обич към морето”.
“На Божи гроб” - спомени, размисли, пожълтяла във времето географска панорама, изтрити за днешната памет лица и събития. Пъстра шевица за национално мисловно съзряване. Пътепис, един от многото в аналите на нашата литературна история. Но споделен от горд събеседник, който не просто разказва. А съзнава защо се гордее с националната си принадлежност. Съвременник на две епохи и сам участник в тях като очевидец, Михаил Маджаров може с право да носи титлата “българин”. Доколко някой днес е чувал за нея - друг въпрос. Тя просто съществува. Маджаров я вплита по страниците си така, че блясъкът й да не е подвластен на времена, политически еднодневки, конюнктурни тълкуватели с ръкавели. Както съществува Божи гроб. Също неподвластен на времето…