Добри Жотев

УТРО

Напира изгрев.
Като лъчиста чучулига
след мигове ще се възземе слънцето -
прадревно божество.
И тържество тръбите му тръбят.
И Витоша сребристо чиста
оголва бистрата си плът.

О, светлина!
Защо ме мамиш, светлина?
Това, което мракът скрива,
ти го прикриваш с явност.
И ме обграждат, с ясните си маски,
бездънни тайни.

Метафора е тоя свят.
Непроницаема метафора.
И ни наказва тоя свят:
да се родим, да бъдем и отминем
непроумели нищо.
Не зная по-жестоко наказание!

Възлиза слънцето.
Лъчите му разкриват Витоша
сто пъти по-прекрасна.
И смазва ме, и смазва ме до смърт
метафоричната й ясност!

КОМПЮТЪР

Сияйните съзвездия пътуват
по пътища безкрайни…

Метален ембрион,
в утробата на дните ни заченат,
безсилни сме да те предскажем.
И ето, в бреговете на догадките
разбиват се със стон
и вяра, и неверия.

Не си ли наше бъдеще?
Не си ли наша смърт?
Не си ли появила се поличба,
че вече ни е съдено
да ни вградиш, по висша справедливост,
в темелите на идното?

Безсилни сме,
безсилни сме да те предскажем.
Безсилен си и ти,
макар да расне скритата ти сила
със скоростта
на мълния митична.

Метален ембрион! -
Бъди проклет! Бъди благословен!
И пак проклет бъди!
….А ти, здрачено бъдеще,
от памтивека още глухонямо,
проговори! Проговори!

Нехайните съзвездия пътуват
по пътища незнайни….

ЗВЕЗДНИ ВОЙНИ

Далечни са звездите, президенти!
От звездния ви бяс дори и полъх
до тях не ще достигне.

И близо е единствено Земята.
Надеждите са близо и смъртта,
безсилието, силата ни скрита
и техния двубой хилядолетен.
И ориста ни, сляпата, е близо.

Далечни са, далечни са звездите!
Като ума и разума далечни.

20 ВЕК

…И сбъдна се вълшебното килимче.
Вълшебният кристал се сбъдна.
И сбъдна се и Зевсовата мълния.

И само Мъдростта - несбъдната,
мъжди, криви черти безплътни
зад смътната завеса на сълзите…

НАНАЛАЛА

И ето го пак!
Отдън пещерите излазил,
с брада първобитна
и грива достойна за нея,
процвилва,
ръмжи,
проревава,
квичи Наналала
и гърчи се, сякаш присвит
от колики.

Но чудно!
В ръката му
вместо Гигантския кокал -
микрофонче блести.
над него прожектори
нищетата му ближат.
Саксофони пелтечат.
А паркета разбиват с крака
хиляда отбор наналаловци,
изпаднали в транс
от любимия Наналала…

О, Лудвиг Бетховен!
Но тоз Наналала не е ли
самият Предвестник
на оная Съдба
от твоята Пета?
И не чука ли вече
на вратите ни Тя?
Защото понякога чувам
как тътне мотива
на страшното: та-тата-там!

СТИХОВЕ ЗА НЕВИННИТЕ

Е, Хомо Сапиенс, каква я свърши?
Не виждаш ли -
апокалипсиса очаква знак.

Тогава докога ще се укриваш
зад своята абстракция -
човечество?
Не, ти си този, който е призван
да бъде вместо подсъдим
всевластен съдия.

А може би се смяташ твърде слаб?
Навярно, щом си позволил
да те грози самоизгаряне.
И все пак, силата си знаеш ли?
Изглежда - не?
Или пък - да?
Добре, добре, сега ще проверя!

Аз, авторът на тия стихове,
отхвърлям лудостта хилядолетна,
наречена “Невинен съм!”
и я заменям със “Виновен съм!”

Разбира се, едничка лястовица
не прави пролет.
И тъкмо затова очаквам
да чуя милиарди гласове.

Е, Хомо сапиенс! Дерзай!
…Останалото няма да е трудно -
невинните ще бъдат вързани!

ФЕНИКС

На мъртвите очите не затваряйте!

Те бяха с нас.
Добро и зло видяха.
Но не това,
                 но не това,
което искаха да видят.
О, щом очите им
сами не се затварят,
те жадни са
невиденото приживе
дори в смъртта,
                        дори в смъртта
да видят!

На мъртвите очите не затваряйте!