Йордан Нанчев

През последните години литературният труд изгуби в голяма степен обществения си престиж. Друг е въпросът доколко този престиж и по-рано беше реално постигнат, а не плод на изкуствено създадените от тоталитарната власт фалшиви обществени отношения. И сега, когато почти същата онази власт реши да се „цивилизова”, тя най-напред, без никакви усилия и даже с известна удовлетвореност промени своето отношение към духовността. И докато по-рано се опитваше да я манипулира, уж грижейки се за нея, напоследък все по-открито взе да издевателства и да я развращава.
При това положение едва ли може да се очаква нещо добро, едва ли отдадените на своето призвание хора на словото и на останалите изкуства могат да се надяват на каквото и да било внимание, а да не говорим за реална подкрепа, без която техният труд няма как да бъде докрай овеществен и оценен, да получи своята естествена и пълноценна реализация. Тук не говоря за множеството ерзаци, които продължават да заливат общественото пространство, харчейки парите на данъкоплатците и внушаващи им разврата и престъпността като норма на живот и пример за подражание.
Тежко на истинските творци тогава, на малцината почтени хора в изкуството и литературата. Един от тях в наши дни е поетът и преводач от унгарски език Генчо Христозов, който през миналата година навърши седемдесет години. Юбилеят му все пак беше отбелязан със скромно тържество в Унгарския културен институт в София. Но като че ли повече благодарение на инициативността на поета Маргарит Жеков, някогашен ученик, а вече и колега на Христозов, който е представил творчеството му, а присъстващите са получили дипляни с преводни стихотворения и са изгледали видеозапис.
Колкото и сега, уви, да се е променило времето и отношението към литературата и въобще към българската култура, редно би било всичко това, наред с респектиращото преводаческо дело на юбиляра да даде повод за някакво честване и в Хасково, където той е живял и работил през по-голямата част от своя живот. Тук той е направил и първите си зрели стъпки като литератор. При това точно през септември, когато е роден, Генчо Христозов беше се завърнал от Унгария и тук работеше върху свой представителен том с авторска поезия и върху поредната си двуезична книга. В Хасково обаче никой не се сети да направи каквото и да било.
Подобно отношение към истински стойностните автори вече едва ли изненадва някого. Особено в провинцията. Художественото слово отдавна е на втори план не само в мислите и плановете на местната администрация, но и на служещите в регионалните институти на културата. А на малцината ценители, заети почти само с физическото си оцеляване напоследък, едва ли им е до юбилейни тържества. И все пак културното дело на творец от ранга на Христозов, почти изцяло отдаден на словесността през последните близо петдесет години е наистина срамно да бъде недооценено и пренебрегнато.
При това в Унгария той отдавна е получил и официалното признание на не едно и две културни сдружения и институции. Включително и на самия президент на Унгарската република, който го удостои със своя Златен медал за заслуги през 1999 година. А преди това е носител на златен медал „За Веспремска област”(1978), на специалната премия „Артисиус”(1985) и през 1996 година на наградата на името на един от класиците на унгарската литература Даниел Бержени. През 2002 година пък Генчо Христозов беше отличен със също толкова престижната награда на имета на Габор Бетхлен. Член е на Съюза на унгарските писатели и на Съюза на преводачите в България, от който има юбилейна значка и почетен диплом.
Почти три десетилетия вече той издава своите преводни и двуезични книги с унгарска поезия и белетристика. Сред по-популярните му издания са „Чутак и сивият кон” (Иван Манди, 1977), „Господ в каруцата” (1981), „Петият печат” (1985) и „Зимен цъфтеж”(1999) от Ференц Шанта, „Мълнии на самотата” (Даниел Бержени, 1996), „Олтар до звездите” (Арпад Пап, 1998), „Плач във времето” (Ищван Шинка, 2001), „Надежда и памет” (Михай Вьорьошмарти,2001), „Безкраен сезон” (Йожеф Ратко, 2008)… Част от тях съставляват художествено оформена уникална библиотечна поредица.
През 1993 година в Унгария се появи и книгата му „Високо мълчание”- избрана негова лирика на унгарски език.
Всичко това ярко откроява културното присъствие на поета и преводача Генчо Христозов в днешната българска и унгарска, а защо не и в европейската духовност. Малцина са и въобще у нас творческите личности с толкова безспорен и значителен принос в популяризиране на унгарската литература и в развитието на двустранните българско-унгарски литературни взаимоотношения през годините. И особено напоследък, когато общественополитическите промени в двете страни доведоха до неизбежния разпад на вече изграденото при други условия и от други хора.
Именно сега със своите скромни, но непрекъсващи и плодотворни усилия, на каквито малцина биха дръзнали да се посветят с такава страст и всеотдайност, при повсеместно настъпилата материална оскъдица и финансов недоимък, Генчо Христозов направи, струва ми се, повече от всеки друг за истински стойностната литература, за продължаване на културния диалог между българската и унгарската култура. И даде добър пример на всички онези, които както в миналото, така и днес продължават да се ползват от много по-щедрата спонсорска или административна подкрепа. Вместо да се поучат от него обаче, някои от тях и досега си позволяват да дезавоират книгите му или некоректно да се ползват от тях в собствените си издания.
Въпреки подобни самоцелни и в крайна сметка безплодни усилия на тези “герои на деня” в сферата на унгаристиката, преводите на Генчо Христозов, за част от които ще стане дума и тук, са факт, с който както те, така и всички бъдещи преводачи от унгарски език волю или неволю ще трябва да се съобразяват.
Макар и да остава повече в сянката на преводача, поетът Генчо Христозов също има своите сполуки и постижения. Издаването на вече подготвения том с негова авторска лирика и на български език все още предстои, но и досегашното му поетично творчество има своите възторжени ценители и съвсем не е оставало встрани от вниманието на литературната критика.
Още през седемдесетте години покойният Вълчо Михайлов определя лириката му като „изповедно искрена и тиха като него самия”. И продължава:
„…В стиховете на Генчо Христозов не ще ни намусят високопарни евтини крясъци и словесни жонгльорства, той не се насилва като мнозина свои събратя на всяка цена да ни шашне с причудлива, па ако ще и с психиатрична образност или с непроходима интелектуална мътилка, която обикновено е сигнал за зле прикрито плиткомислие. Струва ми се, че поетът е налучкал най-верния и плодоносен път на творчество - той пише само за познати му до болка неща, които ускоряват пулса му, пише за тях задушевно и красиво, дори понякога с леко старомодно сантименто. Даже бих отишъл по-нататък и колкото и парадоксално да прозвучи някому, ще се осмеля да кажа дори, че не Генчо Христозов пише своите стихотворения - пише ги животът… Разтърси го някакво събитие, усмивка приятелска или женска го съгрее, връхлети го незаглъхващ спомен от босоногото детство и оплодената идея вече дири единствения свой изказ, авторът не може да не роди ново свое чедо, ново стихотворение. Така вероятно се е написало онова прелестно стихотворение за родната река и рождената майка, която бели на нея пролетно платно, чийто край не мога да се въздържа да не цитирам:

“Родни пролети!
От черниците ви пискуни си правя.
От баирите ви южни нося дъхави цветя.
Нося птици, слънчеви лъчи далечни…
А пред мама росните ви лазарки играят.
А пред мама бистрата вода тече…”

Така сигурно са се написали сами и такива силни, хубави стихотворения като “Двойно слънце”, “Учителка”, “Сияен свят”, “Пътуване в септември” и други. Това са творби, породени от властната потребност у поета да излее душата си, да сподели с нас важни неща… С широко отворени художнически сетива той поглъща ненаситно хубостта на родната природа, беседва непринудено с нас за високото мълчание на юлската нощ и за тютюните, за бистрооките сърни и щурците…
Ценното в пейзажните стихотворения на Генчо Христозов е не само тоя светъл славослов на красотата, но и патриотичното им звучене - природното у него се слива с родното и буди у читателя родолюбиви чувства… Освен в пейзажната лирика, безспорни сполуки е завоювал Генчо Христозов и в други тематични области. Тук не мога да не отбележа споменатите вече стихотворения “Учителка” и “Сияен свят” с тая космическа поанта за бялата панделка, издигната като щит над планетата, дълбоко интимното, толкова искреното любовно стихотворение “Избран е гордият ми жребий”, “Утринна импресия”, “Харкань”…
Унгарският българин и литератор Тошо Дончев, главен редактор на излизащото на български език в Будапеща литературно списание „Хемус” пък добавя:
„Лиричните впечатления на Генчо Христозов се подхранват от няколко извора:селските корени, рода, родния пейзаж, вътрешната борба на призванието и търсещият себе си човек, миналото и настоящето на “втората му родина” - Унгария. Детските спомени и наблюденията и терзанията на възрастния човек често едновременно изплуват в стиховете му, а и унгарската действителност разбунва таланта му”….
„Със своя изящен и екзистенциално-вглъбен символизъм - според поета Маргарит Жеков - авторската лирика на Христозов е отшелнически приглушено явление сред многогласието на съвременната българска поезия. С присъщата му приповдигнатост и съкровеност на чувството, както и с предпочитанието и подхода към пейзажното природно описание, неговият стих се родее с поезията на Иван Теофилов, а с позоваването на патриархална и селско-битова предметност и лексика, се нарежда до творчеството на голям и самобитен поет като Христо Кацаров”…
Струва си да бъде прочетено и мнението на унгареца Лайош Варга по повод предизвикващия сълзи на скръбно съпричастие реквиемен лиричен венец на Христозов „Будуване до мама”:
“Този реквиемен венец - пише той - е изплетен от преживяните мисли и чувства в последните житейски дни на неговата майка. Той я гледа като майка на Плодородието:

“Ти майката на Плодородието си, погледай:
полето ти тогавашно, какво е младо!
Полето ти тогавашно, какво е пълно!”

Следващата стихотворна част е продължение на началната: безпомощната му майка не може вече на крака да се изправи, ала тя би могла друго чудо да стори: - в жътвената нива би могла, тъй витално, ръкойките да събере, в снопове да ги навърже и да ги складе в кръстци жътварски…А през юли богородичен, през август хлебороден диканята вършитбена докрай да кара и да води:

“…доде огнище от зърно да сториш златно
ти двора ни - хармана!”

Това вече е екстаз, свято желание, трогателно мисловно изражение и достижение, древен жречеслов, напомнящ и достигащ магичното вълшебство на финския епос “Калевала”…Когато родната му майка съвсем загубва съзнание за околния свят и доде докрай я съпровожда синът й като български жрец с магията на развиделяването по хасковския край със старинната тракийска крепост, доде земята още спи в нощта, стихотворението се разпростира от Адриатика до далечна Азия и в Безкрая. Няма я още зората, ала не атмосферната, а другата, с обществено-човешкото озарение:

“Не знаеш, мамо, днес
и тая нощ не знаеш,
как запролетяваме сега,
през март как запролетяваме:
не никнат нийде пролетниците,
не никнат под поледици
и не цъфтят дърветата,
от Адрия до Азия нататък
войни вилнеят,
войни и вихри снеговиелици,
ридания изригват, страдания и гнет
покрили са земята и небето ни…”

Чувствителният човек винаги е нажален от участта на този, който вече е преживял живота си и е поел към небитието на вечността си. Частица общочовешко познание, мъдрина залязва. И това залязване е неумолимо и невъзвратимо, то не се пробужда на разсъмване…
Сигурно подобно преживяване е осенило и поета. Рождената му майка е поела по безмерния си път в необятното време. Кръст ще обгръща покоя й, ала този кръст и звездите ще са я преселили в нов живот:

„… високо някъде над Тракия -
да бъдеш моята Европа, мамо!
Да бъдеш моя Земен, Тих и Слънчев океан!”

Да. Поетът си има своята Европа. Не се вайка, не се жалва за отиване там - нещо, което сега е унизително актуално и модно… И никак не ми се вярва, че в тъй наречения “Запад” биха могли да се родят подобни творби…
В седмия лиричен откъс авторът обнадеждено молително призовава Богородица, поверява й в синовно моление своята майка:

“Синовно моля се,
сега, в най-земния,
в най-звездния й час,
помилуй мама!
Тя тук е още на земята,
тя там е вече на небето.
………………………………..
Всемайчице пресвята!
И тя е твоя дъщеря,
помилуй, Богородице, душата й!
Помилуй!”

По-нататък вече е налице явна промяна в същината на поетизацията. Макар и изразена в сегашно и бъдеще време, тя е базирана в миналото. Синът се обръща споменно към майка си. Някак магично: реално и вълшебно е поетичното повествование, измеренията на което тръгват от детството в родното село с празничните пролетни вечеринки, песните, обичаите и игрите, минават през трудовото полско и домашно всекидневие. Поетът е увенчал по своеобразен начин плодотворния живот на своята родителка:

“Лета, лета! В зелени низи ви нанизвам,
в зелени низи - златни огърлици,
в гердани мамини да греете,
в гердани на душата й:
със ниви - накити, дантели
под вечно живото й слънце -
премяна земна, райска:
за всякой празник:
“Богородица”, “Илинден”, “Пантелей -
премяна земна, райска!..

Какво прекрасно припевно оплакване! Дали е плод на въображението само? Не! По-скоро е някаква древна реминисценция и то не от български, а още от трако-славянски времена!
Дали има нейде нещо подобно в днешната световна поезия? “…
Мисля, че казаното е достатъчно красноречиво. А своя личен коментар предпочитам да запазя поне до появата на гореспоменатата авторска книга на Генчо Христозов. Но ще си позволя все пак да кажа повече за част от преводните му издания, които съм чел и добре познавам. При това с налагащата се от самосебе си уговорка, която прави Атанас Далчев, че „За да се види дали един превод е художествен, не е нужно да се сравнява с оригинала, тъй както, за да се оцени един портрет, не е нужно да се познава моделът. Белегът за художествеността на един превод лежи в неговата самостойност: той ни задоволява сам по себе си, докато нехудожественият превод ни кара винаги да чувстваме липсата на оригинала”.
Четейки преводите на Христозов, човек рядко би почувствал „липсата” и непознаването на оригиналния текст наистина. Стига му и само това да е прочел творбите на български, изповедния коментар и бележките на преводача , с каквито той почти винаги се е старал да обогати съдържанието на книгите си.
Един от най-предпочитаните от Генчо Христозов унгарски автори е Ференц Шанта и неслучайно три от издадените му преводни книги са с негови призведения. Романът “Петият печат” дори беше включен в престижната някогашна поредица „Избрани романи”. Верният усет за стила и поетиката на творбата, личните контакти между автор и преводач, както и задълбоченото вникване в личността и в цялостното творчество на Шанта са помогнали своеобразието и многозначната образност на този забележителен антивоенен роман да зазвучат адекватно и на български.
С проникновеното си и житейски правдиво повествование това е книга, която нарежда своя автор сред първомайсторите на съвременната унгарска белетристика. В съдбите на обикновените си герои той сякаш е събрал хилядолетната мъдрост на човечеството. Техните мисли и преживявания са дълбоко лични и изстрадани от тях, но в същото време са и повторяеми до безкрайност. На пръв поглед часовникарят Дюрица, книжарят Швунг, дърводелецът Ковач и кръчмарят Бела живеят в своя малък свят, ограничен от работата, семейството и кръчмата. В обикновения им делник дори войната и вилнеещият фашизъм, макар и да присъстват, не са така чудовищно реални както по-късно, когато нахълтват брутално и овъгляват всичко.
Романът започва с обичайния разговор на четиримата приятели в кварталната кръчма. Влиза непознат човек. Това е фотографът Карой Кесей, който е военноинвалид. По-късно той ще стане причина за гибелта им, но все още никой не знае това. Канят го на своята маса и заговорват за войните, за безумието на онези, които ги причиняват. Разговорът е откровен, приятелски. В една от паузите часовникарят произнася на глас странния въпрос , който явно дълго го е занимавал: „Томоцеускакатити ли да бъда или Дюдю?”. После обяснява, че и двамата живеят на уж въображаемия остров Луч-луч. Разбира се не е трудно да открием, че това всъщност е земята. Първият е жесток и кръвожаден владетел, комуто всичко е позволено, а вторият -жалък роб, чиято единствена утеха е добродетелта. След този мефистофелски въпрос, който е завръзката на действието, изведнъж всички осъзнават, че едва ли ще намерят сили да изберат участта на Дюдю, макар да са убедени в своята почтеност.
И все пак винаги ли властта и благоденствието са плод на безчестие и тирания? Немислими ли са правдата и справедливостта без страдания? Авторът също не е категоричен, но верен на своя житейски и художествен опит предупреждава, че на въпрос като този на Дюрица, „където и да се случи, както и да се случи, в каквото и време да прозвучи, който и да го е казал, на когото и да е зададен - който го е чул, трябва да отговори. И за него няма да има спасение нито пък спокойствие, когато не отговори или не направи съответните изводи”.
А това съвсем не е лесно, защото всеки прибързан или недообмислен отговор е погрешен и опасен. А дали въобще е възможно да се отговори без колебание на един такъв въпрос? И има ли смисъл да се отговаря преди да е дошъл мигът, в който на дело може да защитиш своя избор. Защото всеки има такъв миг в своя живот. За четиримата приятели той настъпва, когато след побоя и мъченията са изправени срещу полуумъртвения от нилашистите човек и трябва да го удрят, за да откупят собственото си право на съществуване.
След това тримата са мъртви, а часовникарят Дюрица ридае, добрал се със сетни сили до своя дом. И пак е трудно да го осъдим безусловно. Защото пред очите ни е онази трогателна нежност, проявена към децата, които е приютил, за да им върне поне частица от грубо отнетата родителска ласка. И то в дните, когато фашизмът изличава от речника на човечеството думата милосърдие.
Това е втората линия в композиционната структура на творбата. В общия нравствено-психологически план на романа грижата за бездомните сирачета е противопоставена на жестокостта и мъченията и тук, макар и скрито, присъствието на авторовата съвест е категорично.
Последната засега среща на Генчо Христозов с творчеството на Ференц Шанта е осъществена в двуезичния му сборник с разкази „Зимен цъфтеж”(1999), където отново на преден план са изведени проблемите на саможертвата и хуманизма. В противовес на общоприетата теза за бедността, която ражда порока и престъпността, писателят се е опитал да се докосне до благородната същност на страданието, през очите на своя невръстен герой да покаже красотата на човечността и добротата, които са живи у всекиго, дори когато е поставен в най-ужасяващите условия на материалната нищета. Стига само той да не се отрече от тях, от божественото, милостиво заложено в нас още с акта на сътворението, да не бъде победен от неизбежните и неумолими предизвикателства на злото.
Завладяващият хуманистичен патос, вдъхновил художествената същност на тези житейски съпреживяни разкази е обобщен и изведен още в авторовото въведение. Прогласената там вяра в чудото на добротата вдъхва у читателя силата да устоява това чудо, въпреки привидната обреченост на подобни усилия в нашия свят на изкушения и греховност, защото иначе наистина „е безсмислено да се живее” и „животът е всекидневна, всекичасна, ежеминутна болка, непоносимо мъчение”.
Впечатляващата поредица от двуезични издания, съставени от преводача Христозов, част от която е „Зимен цъфтеж”, е открита през 1996 година с „Мълнии на самотата” от Даниел Бержени (1776-1836), посветена на 220-годишнината от рождението на този забележителен европейски поет. Избраните му творби - оди, елегии, епистоли и епиграми, както и отзиви, посветени на творчеството му, виждат бял свят с подкрепата на Балатон академия като част от едноименната издателска поредица, редактирана от Арпад Пап и Ищван Сийарто.
Над тази наистина достолепна по своето съдържание книга съставителят е работил повече от четири години, както тук, в Хасково, така и в Унгария, в родния край на автора, „щастливо озаряван и овладяван от възторга на възславянето му, от болката на самотата му, от огъня на обичта и на отчаянието му”.
Позволявам си този ключов цитат на самия преводач от послеслова му към българските читатели, защото едва ли по-добре биха могли да се изразят същността на преводаческата работа и мисията на претворяването на чуждия текст. А Г.Христозов ги е постигнал по един наистина респектиращ начин, потъвайки докрай в света на Даниел Бержени, съпреживявайки доброволното му изгнаничество, мълниите на неговата самота - художествените и житейските му прозрения.
Кой друг, ако не сроденият духовно би могъл да вникне толкова добре в участта и характера на другия, кой, ако не този, който е обречен да изпита универсалното за всеки истински творец - жаравата на съзидателния порив, но и хладината на неразбирането, сладостта на духовния пир, но и отровния вкус на пренебрежението. Само тогава се ражда магията на словото, която е една и съща на всички езици, в това е вечността на поетичното изкуство, което ни освобождава от грижите на света и ни възвисява, приближава ни един към друг. Въпреки времената и пространствата.
Ето така и чрез завладяващия превод на Генчо Христозов, днешният български читател ще се превърне в унгареца от края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, а „стопанинът на Шаг” Даниел Бержени сякаш идва в България и ни става съвременник. За да ни каже с болка, че и сега както преди двеста години моралът не е на почит, че сме обърнали гръб на истината, че материализмът и чуждопоклонничеството са оковали свободата ни, че обичта към родния език и традициите са вече белег на несъвършенство…
Почитател на исконната мъдрост и апологет на гръко-римската философия и култура, унгарският поет на Просвещението е преосмислил историческия опит на човечеството. Той откроява и грешките на онези, които са се мъчили да го опровергават.

„Какви могъщи нации наоколо заличи
епохата белязана и величава!
Огледай се: мястото, ролята си уточни -
с най-силните до теб държави.
Опазил те е богът на предците славни,
владетели блажени като Траян и Марк
стояли са на родните престоли,
на царствените им чела
звездата на морала е блестяла”.
/”Осемнадсети век”/

Това е призив не само към някогашния унгарец, забравил „благочестивия живот на времената стари”, но и към всяка съвременна нация, включително и към българите. Наистина какво друго, ако не

„Моралът сътворител е създал народа.
Моралът е за всекиго душевна светлина,
на него се крепят законите на битието ни,
той личното и общото благополучие ни дава”.

Тоя стих от великолепната елегия „Към Ференц Казинци”, както и ония, в които поетът оплаква собственото си безсилие и „слепотата” на своя развратен век, на своите съвременници, са повече от красноречиви. Те обясняват не само същността на Даниел Бержени като личност и творец. Те дават и недвусмислен отговор на въпроса защо толкова години неговото творчество се премълчава. Защо и днес един българин, разбира се с родолюбивата подкрепа на унгарските си приятели се е наел да го проучи и издаде отново. И ето, че словото на самотния мълчаливец Бержени стига до нас. То ни отрезвява сред хаоса и нихилизма, сред нравствената и политическа разруха на т.нар. “посттоталитаризъм”, в който живеем. И тук в България, и в Унгария, и в цяла Източна Европа. Пророкът от Кеменеш-Аля ни приобщава към своята мъдрост от вечността, която го е съхранила. Той ни вдъхва от своята вяра в непоклатимите устои на духа, в Бога, който е на всеки и във всичко. Затова ни се иска молитвено и благодарно да повторим:

„Всеотдайно падам пред лика ти, Отче славен!
Някога душата в мене прикована щом нагоре отлети
и до Теб освободена тя се приближи, тогава
всичките копнежи свои ще постигне там.
Дотогава сълзите си аз ще бърша в попрището
на призванието свое ще вървя
и по пътя на душите по-добри, по-благородни,
накъдето силите, кръвта ми ще ме водят”.
/”Моление”/

Останал верен докрай на тази своя предопределеност в живота и в творчеството Даниел Бержени сам се превръща в упование за всички, които не са заплатили жестоката дан на суетата. За ония, които без да отричат преходното, „добрините на света”, са успели трезво да ги преценят. И да не им се поддават - „Туй тайната и знакът е на мъдростта” /”Към Михай Виткович”/. Уви, тази тайна се оказва толкова недостъпна…
Следващото двуезично издание, съставено от Генчо Христозов, е посветено на поета Арпад Пап /1937-2010/, носител на престижни литературни награди в своята страна и в чужбина. То е озаглавено „Олтар до звездите” и е пак част от библиотечна поредица на „Балатон академия”.
Стихосбирката започва с петстишието „Още веднъж за поезията”, изписано и като автограф. Но това е по-скоро мото, ключ към поезията на Пап, към неговия свят на мъдрословие и екзистенциалност. Свят, в който думата „революция”, макар да не е забравена, вече няма онова кухо и площадно звучене, така познати ни от близкото минало. Очевидно Арпад Пап и тогава не е бил от гръмките поети. Но затова пък образите и чувствата му са трайни и дълбоки. И изстрадани. Те сякаш неусетно се наслагват едни върху други, смесват се и взаимно се утвърждават. За това говори и заглавието на споменатото уводно стихотворение. А то самото гласи:

„Протрито огледалце, от детството ми
панаирен дар -
не бе за трикове, отблясък - не!
Укривах го:
Държа го пред диханието ти сега, народе мой:
Дали ще го покриеш с пара?”

Поетът цени онова, което е написал, но съзнава и своята човешка безпомощност. Той тръпне - молитвено и с надежда. А в душата му светят звезди, удрят камбани… И отекват в „летвострунните” огради на самотата. Той жадува смирение и милост, покой „…във този адски шумен век”. Той вярва в „лековитата и изповедна сила на покоя”, но сякаш залутан подир миражите на пропуснатото и неуловимото, все повече се отдалечава от него. И ето, че макар да заключва всяка вечер вратата си и да се обгражда „със книгите и детската гълчава”, даже звънчето на пишещата му машина е в състояние да го развълнува. С гласовете на детството - „бистрият и сладководен кладенец”, със спомена за „къщата, пред нея мама, почерняла от очакване стои”, с дълга към мъртвите, превърнати сега на „гъсти” кръстчета върху листа, с аромата на липите и сенките на паметниците, „които щем, не щем във времето потъват - напразно мятат им спасителния пояс от лавровите ни венци”…
Това са все образи и настроения от поемата „Пресечни точки”, в която лирическият герой си припомня своя отминал живот, бележи равносметката на изгубеното и неосъщественото. Това са пресечните точки на мъдростта и опита, на житейското съзряване, които обогатяват, но и обезкуражават, защото

„Така е. Нямаме време, нямаме.
Пък и за какво ли има? За какво ли вече
На живота половината ни мина?”

„Самотен”, „странен часови” на думите и избледняващите спомени, поетът Арпад Пап живее с вечните тревоги на духовния човек и в метафоричността на „Морско дъно”, в космополитните видения на „Оракули”, в блестящата „Перифраза на една кипърска легенда”, която е удивително близка до идеята на Доньо-Доневия анимационен филм „Умно село”, без да я повтаря разбира се.
Въобще неговата поезия сътворява един сюрреалистичен свят на необикновени и сякаш невъзможни хрумвания и картини - неръкотворни и дори, може да се каже, книжни, литературни, но в най-добрия смисъл на тези понятия. Без съмнение това е зрелият плод на едно богато творческо въображение, подхранвано, както от онова, за което стана дума, така и от митовете на езическата древност, от библейската символика и историческите сюжети. Такава поезия наистина звучи донякъде и като „асинхрон” на времето, в което живеем, на ставащото около нас. Но това е и един от белезите на нейната значимост. Със своята привидна отчужденост от света, тя провокира и извисява всеки, който се опита да я осмисли. И го кара да извърне поглед нетолкова навън, към неоновите изкушения на „Хотел-ресторант ЕВРОПА”, колкото навътре, към себе си, към чистота на духовното, към онова „наследство” от едноименното стихотворение - „перо, отскубнато от ангелско крило”.
Особено внимание в книгата заслужават и открояващите се кратки стихотворения „При гроба на Казандзакис”, „Нощем в Олимпия”, „И без туй”, „Трагично”, диптихът „Два детайла за иконостас”, тристишието „За пеленките на синовете ми”… Вероятно писани в по-ново време със своята ярка артистичност и свобода на изказа те очертават естетическите контури на една приемственост, превръщаща изкуството във вечност и нетленност.

„Мраморните статуи с пречупени фалоси
непрестанно те оплождат,
парцаливо наше Време!” -

категорично обобщава поетът непрестанните усилия на човешкия дух в забележителния фрагмент, носещ заглавието „Увереност”. А после, сякаш отрезвен от непосилната за всеки участ на предходниците, осъзнал високата цена на тяхната саможертва, не забравя да напомни:

„Не се замисляш вече днес-
свободно признасяш всяка дума.
Сложи в устата си отново чакълестите
груби камъчета:
Хляб и Свобода, Любов и Чест.
Добре ще е езикът ти да се запъне в тях.
Макар и да си много умен -
учи се да пелтечиш!”

Стихотворението е озаглавено „Към Демостен”, но се отнася повече към самия автор и към всеки от нас, неговите съвременници. Това е главното послание на твореца и може би най-яркият художествен акцент в стихосбирката „Олтар до звездите”. А и в цялата поезия на унгареца Арпад Пап. Една впечатляваща поезия, в която думите не звучат напразно.
„Плач във времето” на Ищван Шинка е друго двуезично издание на Генчо Христозов. То е и първото сравнително цялостно представяне на този автор на български език. С тази книга започва забележителната поредица на галерия Холлоши в Будапеща „Стихотворения и картини” под редакцията на Андраш Фечке. Книгата е илюстрирана от Дюла Каяри и освен неговите стилни графични рисунки съдържа още послеслов от преводача и авторски предговор.
Този стихотворен сборник за пореден път преутвърждава забележителния стремеж на съставителя и преводача Христозов да приобщи съвременния читател в двете страни към творчеството на ярки автори от унгарската класика, подчертано налагащи и отстояващи по най- добрия начин хуманистичните и народностни традиции в литературата. Автори, които освен, че са представителни за националната си поезия и белетристика, намират свое място и в цялостния развой на европейската култура.
Такъв именно, колкото самобитен, толкова и универсарен поет е Ищван Шинка с неговия разтърсващ „плач във времето”. Тръгнал от глъбините на социалната несрета в ранното си детство, той преминава през бедността и скиталчеството на младостта, през житейските крушения и жаравата на самотата и безизходността. В своя бурен живот роденият поет - „овчарчето със сребърната гега”, което заменя своето любимо агънце за оръфано томче със стиховете на Шандор Петьофи, неповторимият „звездолюбец и езичник, и светец” Шинка, сякаш изстрадва и съдбовните исторически обрати на своята родна Унгария. За да достигне след това мечтаните и непостижими за мнозина от високообразованите стихотворци словесни висоти и прозрения, а душата му да продължи да плува „над граден от кал олтар, в кораб от мечти-илюзии” към „надеждата недостижима”.
Може би само онези все още незабравени първи срещи с поезията в звездната тишина на безкрайната пуста и късната любов на Ейна - „на мойта нощ усмивката голяма и последна”, за която пише не едно и две стихотворения в последните години от живота си, все пак му носят някаква миражна ласка и с тях сякаш за последно „разцъфват белите цветя на пролетния хълм” и „небето грее ме вълшебно”.
Но после бързо „връща се снегът” и заедно с него и неумолимото предчувствие за края.

„Моя майчице скъпа, чудесна,
дето си вече цвят на дръвче небесно,
ти ще се върнеш, нали?
Гробът ни черен не ще ни дели-
своя син болен ела да приспиш:
ще прегърнеш главата ми на гърдите си леки -
тъй ще заспим с тебе двама - навеки!..”

Ищван Шинка умира през 1969 година. Двадесет години по-късно творчеството му е удостоено с държавната награда „Кошут”, а интересът на българския преводач към него датира от началото на 70-те години.
Поезията на Михай Вьорошмарти, която също съвсем заслужено е привлякла вниманието на Христозов, пък ни среща с унгарския романтизъм на ХIХ век. Макар и вероятно да изглежда старомоден за мнозина, съприкосновението с творчеството на този позабравен дори и в родината си автор, без съмнение, е незабравимо и вълнуващо преживяване за неизкушените от модерността и верни на традиционните стойности в изкуството почитатели на художественото слово. Ако не за всички, то поне за тези, които биха си позволили старомодния лукс да се опитат да го съпреживеят, да вкусят от зрелия плод на преводаческите усилия на Генчо Христозов. Който и тук, както в книгата на Бержени, сякаш по чудо е съхранил и устоява своята поетична трезвост и бистротата на сетивата си, така че да долови лиричното ехо от една неподправена изповедност, от една сякаш забравена душевна чистота и чувствена нежност, от един почти неуместен вече патриотичен възторг, от исконната почит пред заветите и паметта на миналото.
„Надежда и памет” - така впечатляващо е озаглавен сборникът, издаден също като „Плач във времето” с помощтта на галерия „Холлоши”. Тук следва да се спомене и името на художничката Арань Бажони, с чиито графични рисунки е илюстриран томът, защото тя също е допринесла за подобаващото възприятие на събраните в него колкото исторически, толкова и актуални художествени послания.
Послания за надеждата и паметта, които са в основата на човешкото устояване и които „подкърмят”, както пише и преводачът в своя послепис „родовата бъднина”, защото колкото и да е самотен в своето творчество, поетът винаги пише и за другите. Той безкористно им дарява своята взаимност, но заедно с това и се нуждае от духовната подкрепа на всички онези минали и бъдни поколения, които неизменно ще го корят и възславят през вековете. Не само в родината, но и във вечните селения на словесното съзидание. В онази магическа необятност, където, уж еднопосочните поетични послания се превръщат в пътища и мостове, оживотворяващи пространствата и срещащи една с друга душите. Както на отделните личности, така и на цели народи.
Ето затова присъствието на поет като Вьорьошмарти и на сътвореното от него преди повече от век и половина е гордост както на унгарската, така и на европейската поезия. А ето че днес всичко това вече става достояние и на българския читател, колкото и той още да ни изглежда неподготвен за него. Защото многократно е повтаряно, че триумфът на подобно поетично дело е триумф и на творческата свобода, на човешкия дух въобще. То съвсем естествено се родее с най-ярките и културни имена на всяка национална литература. Героичната поема „Бягството на Золан” например, макар и само откъслечно преведена, ни напомня за нашата „Кървава песен”, за „Пан Тадеуш” на поляка Мицкевич, а защо не и за Пушкиновия „Евгений Онегин”…. Та нали патриотичната гордост, възхвалата на любовта и свободата са в основата на тези и на още толкова много на пръв поглед „отдалечени” една от друга, но всяка по своему, вечни литературни творби….
Вечни, завладяващи и епични са и чувствата, образите в „Скитникът”, „Безотечественикът”, „Хората”, „Пророчие-оброк” и особено в святото за всеки унгарец, в химническото „Възвание”… Или в блестящото поетично обръщение „Към Ференц Лист”, гения със сродна душа, „на света родина”, като самия Вьорьошмарти! В тях страстната природа на твореца отчаяно се гърчи сякаш в тесните рамки на своето земно присъствие, неистово жадува волността, справедливостта, непостижимостта на собствената си нравствена и хуманистична необозримост. Това отчаяние от заобикалящия свят е толкова могъщо, че сякаш по чудо то се превръща в отрицание на самото себе си, в източник на безпределен и вековечен исторически оптимизъм. Както във финала на „Епитафия на Пал Вашархей”, която завършва така:

„Ох, земята глуха, сляпа е! Но нацията ми веднъж да спомене
Достойното ми име, душата ми ще чуе - туй стига й поне!”

И не може да бъде иначе в злочестите времена, които поетът е предузнал и за които пише в писмо до жена си:
„Очакванията ми се оправдаха. Бих искал да съм далече от Унгария, да не гледам злощастното преустройство, което аз много преди това предчувствах”…
Писано е през 1849 година, но може да се каже и в наши дни по същия начин!
Но такава е съдбата на поета, приличаща на участта на „Старият циганин” от едноименната поема, чието сърце - пълно „с жал и вино” - е побрало сякаш мъката на цялата земя. За да я изплачат струните на вехтата му цигулка, за да я обезсмъртят. Както са я направили безсмъртна и книгите- „надиплените вехтории на човечеството”, сред които се лута ученият четец, който все по-ясно осъзнава, че „него за добиче имат го избраните”, тези, които във всички времена „образа на бога със камшик налагат”/”Мисли в библиотеката”/.
За световните поети като Вьорьошмарти даже любовта и женската красота не са жадувана утеха. Нито пък виното като във „Фотска песен”, макар то да е изпитаният помощник след толкова неутолими горести и душевни разочарования. А трагедията на унгарския народ и неговата истинска интелигенция е съзвучна в душата на този велик поет и със собствената му безответна влюбеност. В поемата си „Хубавата Илонка” той скръбно я възпява, изтръгвайки от болезнено разраненото си сърце и това чувство. Но и то сякаш е било предварително обречено, ако си припомним фрагмента „Хубавите очи”:

„Страхувам се, ах, колко много се боя за теб, момиче!
На цялото небе ограбено длъжница си за твоите очи”.

Слово, надежда и дълг - какво би ни останало след всичко това? Какво друго освен паметта на поета и за поета Михай Вьорьошмарти, неговият образен стих, надеждата и дългът пред времето, в което живеем със своята обреченост. И пред вечността, по пътя към която неговият дух и неговата поезия отдавна са ни изпреварили. Но все така ще продължават да ни водят…
Преди малко повече от година у нас се получи и най-новото, засега, двуезично издание в превод и съставителство на Генчо Христозов - изискано оформен сборник с произведения на поета Йожеф Ратко(1936-1989).
Книгата е озаглавена „Безкраен сезон” и съдържа избрани фрагменти, стихотворения, поеми и писма, както и отзиви за творчеството на Ратко и посвещения от негови съвременници и приятели. Илюстрациите- графични рисунки и портрети, между които на Атила Йожеф, Ференц Шанта, Бела Барток - са дело на художника Тибор Сабо Берегсаси-добър приятел и искрен почитател на Ратко.
„Безкраен сезон” е първо по рода си издание в самата Унгария и първа среща на българската публика с творчеството на поета Йожеф Ратко, ако изключим отделните преводи на негови стихотворения преди години в списанията „Септември” и „Пламък” и в алманасите „Юг” и „Кръгозор” (Хасково), „Хоризонт” (Стара Загора), „Простори”(Варна)…
Представителният том ни запознава с един уникален талант, който превръща в поезия най-тъжните и безнадеждни страници от своето мъчително детство, неблагодарния труд и лишенията, които понасят бедните селяни, сред които е живял и ще продължи да живее до края на дните си, трагичната саможертва на предците в борбата им за социална справедливост, ориста на родината, възпята от мъртвите поети, сред които са неговите любими учители…
Удивителни по своята непосредствена изказност и завладяваща емоционалност са въвеждащите размисли на поета Ратко, озаглавени „Автобиография” и „Моето отечество:Унгария”. Едва докоснал се до тях читателят вече разбира, че това са мисли и преживявания на творец с изключителна духовна нагласа, на роден поет, чиито лирически състояния се пораждат дори тогава, когато с дълбоко стаена горчивина разказва за обреченото си на мизерия, болести и пиянство многолюдно семейство, за понесената грубост в чуждите къщи, в които е чиракувал, а след това и за „опасната” среда на питомците от домовете за деца, лишени от родителски грижи. През онези ранни години на постоянен недоимък, в които болната му майка лишава себе си от последния залък заради децата, а бащата, подвластен на алкохола, често изяжда и тяхната храна, шепичката слънчогледови семки, изровени изпод замръзналата кал, за което поетът със скръбно умиление ще сподели в един от своите споменни фрагменти, се превръща в истинско щастие.
И все пак може би именно в онези мъчителни дни или далече от родната стряха, поетът по-лесно ще открие и изяви себе си, още по-ясно ще осъзнае всеобщността, суровата неотменимост на страданието и бедността. „Защото бедност има още/ и тука е останала най-много тя”. („Полски селца”).
Няма как след като е провидял и изстрадал всичко това осененият с талант да не се превърне в негов певец и изразител, в „глас и съвест” на безименните свои съвременници - „одрипавелите, беззвездни хора”.
„За тях аз всичко съм готов да сторя-/певец и всякакъв слуга-до гроб!”- обречено ще изрече той на финала на споменатото стихотворение. Защото и самият поет е закърмен с тяхното страдание. Йожеф Ратко сякаш до такава степен е обзет от тази тъмна и нелицеприятна страна на живота около себе си, както и от своята нявгашна безпомощност, че това чуждо и свое нещастие се превръща в нещо като лайтмотив на неговото творчество.
Кръстосал надлъж и нашир родината си той не може да избяга от него, но не престава да търси някакъв изход или спасение. И да го открива в природата, в примерите от историята, дори и в небитието, в невъзможната подкрепа на мъртвите, в дръзкото си общуване със смъртта и отвъдното. Неслучайно две от представителните му творби в сборника са озаглавени „Моите незаконни мъртъвци” и „Моите мъртви мъртъвци”. А темата за смъртта и за преминаването отвъд нея е един от постоянните извори на вдъхновението му.
Освен в споменатите две поеми тя е в основата на стихотворения като „Без тях”, „Едносмъртен”, „Над земята ме държат”, “Скитайки”, „Ласло Наги” и още толкова други. На мъртвото новородено братче и на покойната му майка са посветени по едно двустишие, в които обичта и скръбта са пресътворени по неподражаем начин. Струва ми се, че в тях лирическият строй на поета и преводача са достигнали своя най-ярък художествен синхрон и затова си струва поне едното от тях да бъде цитирано изцяло-„Мама”:

„Мама вече е в земята,
гледам върху нея да не стъпя.
Във каква ли живинка тя,
вече преродила се е скъпа?

Лекото й, тъничкото тяло,
що е станало - не знам -
буболече, хлебно зрънце бяло?-
Гледам върху тебе да не стъпя, мамо!”

В сборника има и друго стихотворение със същото заглавие, не по-малко завладяващо. Самият поет нарича себе си „родственик” на мъртвите и сякаш от това свое родство с тях той черпи воля и упоритост да живее, да твори и отстоява несломимата си вяра в поезията, в словото, което надживява и увенчава и тежкия труд, и бедността, и неразбирането(„Песента ще остане”).
Дори когато е „над всекидневните грижи прегърбен” и му е трудно да вдигне глава, поетът пак ще намери сили „без срам” като в едноименното си стихотворение да говори и да защитава истината:

„Знам, че поет съм и знам,
че надеждата ми е призвание,
мога и вярвам твърдо и всеотдайно
в нашето бъдеще диамантено”…

Само че за това бъдеще единствено поезията не стига. Пък и какво е тя без човещината, без свободата и доброто, без усилието на плодоносния труд, без надеждата, приятелството и любовта.
Ето това са все духовни опори в живота на Йожеф Ратко, пред които той „благоговее”. От тях са вдъхновени и стиховете му, които не са нито много на брой, нито пустословни. Всичко казано от него е сякаш точно на мястото си, защото е дълбоко съпреживяно и изстрадано. Нищо повече не може да се добави - като към истината. Само че колцина са тези, които могат да я видят и чуят. Вместо да се поучат и потрудят за победата на тази истина и в живота, мнозина от съвременниците самонадеяно се опитват да „съдят” поета за неговото поведение, за това, че пишел малко.
Всъщност мисията на този своеобразен унгарски поет - „лилипут и великан”, какъвто е финалът на изящната му и мъдра „Песен за Гъливер”, и неповторимата същност на неговото творчество много трудно биха могли да бъдат разбрани от всекиго. Особено от човек, който не го е познавал и не е общувал отблизо с него. И затова едва ли е случайно, че в лицето на Генчо Христозов Йожеф Ратко не само е имал щастието още приживе да открие своя български преводач, но и да се срещне с един наистина сърдечен приятел. Това ясно личи както от писмата, които двамата са си разменяли, така и от съкровения послепис, който по превъзходен начин допълва образа на поета и надявам се да помогне на българския читател още по-ясно да вникне в словото му, по-добре да си обясни онова, което би му прозвучало недотам близко или разбираемо.
Защото стиховете на Йожеф Ратко от „Безкраен сезон” наистина са белязали ярко новата унгарска литература за много повече от онези три десетилетия, през които ги е писал. А вярвам, че в приятелски родствения превод на българския му събрат Генчо Христозов те ще намерят и своето достойно място в пъстроцветния словесен букет на все по-обедняващата от подобни характерни примери съвременна наша поезия и духовност.
Ето така вече няколко десетилетия поетът и преводачът от унгарски език Генчо Христозов живее и работи тук, у нас и извън България. Не би било пресилено отново да се каже, че за литературното опознаване на нашата и на унгарската култура, за укрепването на духовните връзки помежду им чрез художественото слово на двата езика, той е направил повече от всеки друг през последните години. Посочените в този очерк негови издания са само част от мисията, с която сам се е нагърбил, от непрестанната му и почти апостолска културна дейност включваща още многобройни срещи с читатели, участия в литературни форуми, медийни представяния, отпечатването на отделни дипляни с лично творчество и с преводи. Най-новият му проект за двуезично издание е с преводи на един от съвременните класици на унгарската литература Шандор Чоори…
Всичко това очертава един наистина значителен и уникален творчески принос, към който е необходимо да се подхожда със съответния респект и внимание. Въпреки че шумната публичност и себеизтъкването никога не са били в характера и в природата на човека и твореца Генчо Христозов. В наше време, когато художественото слово и въобще духовността са подложени на невиждан и агресивен натиск, примери на морално и творческо устояване какъвто отдавна е засвидетелствувал и продължава да налага този уж незабележим на пръв поглед съвременен поет и преводач, правят чест както на самия него, така и на Хасково, а и въобще на българската култура. Независимо от високата цена на подобно устояване. Или може би именно поради нея…

Хасково, 26 февруари 2011 година