Разговора води Диана Димих

- Вие сте автор на книги с хубави стихове. Още ли смятате, че “… поезията днес не е на мода” и какво ви кара да бъдете “старомоден”?

- Всъщност цитирате един стих от поемата ми “Ахилесова пета”, който звучи така:

 “Но е малко да разбираш някого,
затова и поезията днес не е на мода.”

В контекста на поемата този стих звучи точно. Това не е мое верую. Винаги съм смятал, че поезията е преди всичко разбиране на човека, на неговия духовен свят чрез разбирането на собствената ни личност.  Надявам се, че тя помага на хората да се вгледат в себе си, че ги трогва с разбирането на техните жестове и думи, на техните състояния, вълнения, възторг и болка. Способността да вникваме в себе си е духовен процес. Понякога казваме, че задача на изкуството е не само да обясни света (в това число и човека, разбира се), но и да го промени. Тук са и моите въпроси към мене самия, към онова, което се опитвам да кажа. Вие вече разбирате, че аз вярвам в мястото и значението на поезията в духовния живот на човека. Иначе не бих и писал стихове. Следователно не смятам това за старомодна работа. От друга страна, модното винаги е масово, то е един вид увлечение. Но дори и да има малко почитатели, поезията има своя голям смисъл, особено ако продължи да живее в бъдещето. Говоря не за собствените си стихове, а за поезията изобщо. Не е ли цяло богатство това, че творбите на толкова чудесни поети от миналото присъстват в нашия живот, че ги имаме до себе си? Аз не познавам нищо по-прекрасно от високото художествено слово, от литературата, която смятам за венец на всички изкуства.

- Във Вашето “Слово за Климент Охридски” припомняте, че големият български книжовник, освен всичко друго, е учил хората и да ашладисват дръвчета. Не мислите ли, че и поетът трябва да бъде учител, който да остави своите плодове на хората, и те да го запомнят не само със словата му, а и с някои простички, обикновени неща, които правят човека по-осезаем, по-близък?

- Намирам известно противоречие във вашия въпрос или може би не го разбирам точно. Какви по-осезаеми, простички и обикновени неща може да остави поетът, като неговите плодове са градени с думи? Ако хората могат да запомнят поета с нещо, то това са словата му. Без да изключвам, разбира се, жизненото му дело, живота му на гражданин и на човек. Не смятам поезията за нещо обикновено. Тя е висша духовна деятелност. Тя е висша радост и голямо страдание за твореца. Защото проникването в същността, намирането на сърцевината и истината за нещата е свързано с огромно напрежение и усилие. Понякога всичко това ми се струва толкова трудно, че наистина закопнявам: защо не умея да правя някакви по-простички и по-обикновени неща, както толкова много хора на този свят. Може би тогава бих бил и по-щастлив. Но за разлика от вас аз смятам, че тъкмо поезията, която би трябвало да бъде откровение, прави човека по-осезаем и, надявам се, по-близък. Трябва да ви призная например, че бях много радостен и щастлив, когато в моя роден град Сандански, на една среща с учениците от последния клас на гимназията, една ученичка, която никога по-рано не ме бе виждала, започна своето изказване с думите: “Имам чувството, че отдавна познавам този човек”. По-голяма награда от тези думи не исках.

- Кога и защо един поет премълчава някои истини и ги заменя с мелодична рима или с “ла-ла-ла”, както казвате за певеца Джани Моранди в стихотворението си “Чаша кафе”? Не са ли понякога премълчаните думи по-разбираеми?

- В поезията има много премълчани неща. Но това не е от любов към самото мълчание. Вътрешните словесни паузи са част от природата на самата поезия. Нали Рицос казва, че поезията - това са “малко думи със големи паузи между тях”. В стихотворението “Чаша кафе” има друг вид премълчаване. Там Джани Моранди заменя думата “Америка” с “ла-ла-ла”. Това е своеобразно спасение от цензурата. Но то е достатъчно ясно, защото е достатъчно демонстративно.

- Вашите стихове дават повод за още един въпрос: “… едничкото богатство е общуването с някого” - това са думи от “Федерико”. Не мислите ли, че големият град ни ограбва именно това богатство; че сред множеството общуването ни с хората е затруднено? Или както казваме “от гората не се виждат дърветата”?

- Този въпрос е интересен. Големият град ни дава много неща, но той действително ни и отнема в известен смисъл доста неща. Понякога се учудвам как незабелязано са се сменили сезоните. Градът ни отдалечава от природата, от нейния естествен живот, ние не забелязваме нейните кръговрати. Понякога си мисля, че кутиите, в които сме наредени един над друг, действително ни разделят с бетонни стени. Живеем под един покрив, а не се познаваме, понякога дори не се поздравяваме. Но това не е истинската причина, според мене. В малкия град или село пътищата на хората се пресичат непрекъснато. Те са заедно и когато отиват, и когато се връщат от работа, заедно са в магазина, на празника, на тържеството, в случаи на природно бедствие. В периметъра на своето селище те са действително една общност. Това чувство за общност го няма в големия град, може би защото пътищата и интересите на хората са различни, разстоянията са огромни и самите хора са много. Смятам това за една от бедите на цивилизацията. По-щастливо се живее, когато имаш повече близки и познати хора около себе си, по-сигурен и някак по-богат се чувстваш.

- Вашата пиеса “Състезанието”, поставена в Сатиричния театър, бе посрещната с внимание от публиката. Какво може да даде театърът на един поет?

- Театърът е нещо много прелестно. В него има някакъв друг дух. Човек чувства целия колектив приобщен към неговото слово. Хубаво е да чуеш словото си отстрани, понякога да видиш това, което си си представял, поставено по съвършено друг начин от режисьора и актьорите. В театъра човек най-осезаемо чувства богатството на литературния текст и възможностите на словото, свързано с определен тип актьорско поведение или трактовка. Всичко това е нещо ново за мене, а и за всеки поет, пристъпил към това трудно творчество, наречено драма или изобщо пиеса. И още нещо: от сцената поетът най-добре “чува” несъвършенствата на своята реч, празнините в нейното ритмично изграждане, необходимостта от мярка във всичко. Но ще призная, че пиесата “Състезанието” бе един щастлив инцидент в моите литературни усилия. Не зная дали този инцидент ще се повтори. Театърът е много труден за овладяване и като сцена, и като зала.

- В последно време по ваши стихове прозвучаха няколко мелодични песни. На българската естрада не й липсват хубави текстове, нито интересна музика. Но защо понякога те се разминават: съдържателният текст върви с банална мелодия, а вълнуващата музика е намерила скучен текст?

- Това е вече доста широк въпрос и изисква много време, за да му отговорим. Не твърдя, че познавам нещата добре в тази област. И все пак бих могъл да отговоря най-общо: защото хубавите и хармонични неща се срещат толкова рядко, защото единството на компонентите в едно колективно творчество, каквото е песента, се постига твърде трудно.

-  Една от любимите ви теми е есента в природния и философски смисъл. Навън, зад прозореца, горят пожарите на софийската есен - този най-хубав сезон за столицата. Бихте ли ни напомнили едно свое стихотворение за есента?

- Да, разбира се, с удоволствие. Ще си позволя да прочета стихотворението “Лист” от книгата ми “Годишни кръгове”.

Ветровете летят
над големите глинени хълми,
вий се есенен път
и небето със злато се пълни.

Духа вятър студен,
лесовете внезапно се вдигат,
после падат над мен
и над речната пясъчна дига..

По кафявия път
тупат рижи и бели кобили,
тежки шини гърмят
и жребец край канавката цвили.

Листен дъжд ме вали,
пада жълъд от птица донесен.
Преминавам щастлив
през света на голямата есен.

Една златна ръка
във душата ми мрежи изплита.
Аз ви нося сега
лист от моето есенно скитане.