Георги Н. Николов

Когато разгръщаме пожълтяла книга навлизаме в творческата лаборатория на автор, градена в минали времена. Зад нейния праг битуват стари фотографии, отмрели обществени силуети, нравствени ценности, покрити сега с прах. Но между страниците се пазят чувствата, които писателят е излял в рима, или строен текст. Сред всички искреността може би има първенствуваща роля. Тя може да не е поднесена открито. Може да е застинала в миг на импресия. Да е забулена в привидна делничност, в грапав натурализъм. Или да е скрита в бисерна символна мозайка. Но читателите винаги я търсят, разбират я и се доверяват на закодираните в лирата й творчески послания. Искреността е лек за всеки художествен опит с мисия да бъде дълговечен и неподвластен на делнична забрава.
Методи Петков - Вечеров издава “Светлини в леса” през 1921 г. Тази му единствена книга се ражда в печатница “Родопи”, София, когато авторът е около средата на отреденото му житейско поприще. В предговора към стихосбирката проф. Александър Балабанов отбелязва: “Повечето от тези нови, даровити поети, подобно на ученици, които още в гимназията или веднага щом я напуснат, са страстни политически партизани, без да са познали нещо от живота, стават, или не стават, а се правят импресионисти, символисти, експресионисти, дадаисти, с една реч наместват се в удобните вади на известни литературни течения, преди още да са се упражнили в първоначалната граматика на поезията. И за това те претат (пристъпват - б.а.), все на едно място, подражават, копират, изстиват много рано, скучни са, сухи са, без огън, без наблюдения, и едвали ще станат някога господари в своето поприще. Като се сдружават още в началото с разните исти, те влизат без свой капитал, влизат като чиновници в едно предприятие и си остават чиновници, докато им умръзне, или докато ги уволнят в интереса на службата. Най-добрата сполука на още младия Методи Вечеров е в това, че той преди всичко ни дава непосредствена поезия, като оставя за сетне да мисли в коя посока ще тръгне”.
Сбирката, подобна на триптих, е изградена от взаимно преливащи се стихове в последователните части на “Зари по хълма”, “Вечери”, “Самотна пътека”. И във всички ненатрапчиво, ала пластично и красиво авторът рисува природата. При него тя е лишена от конкретен географски адрес. Смисълът, който носи и внушава, е на феномен извън човешките възможности за моделиране. Както в рамките на ежедневната нравствена потребност, така и за фон на моментни обществени катаклизми. “Светлини в леса” внушава, че природата е земна Вселена, преливаща от живот. Нещо повече: че самата тя е едно завършено мислещо създание, което се радва, скърби, усеща собствената си красота. Боготвори я и ни я поднася за целувка. В уханните й дипли поетът съзнателно разтваря личността си. Чувства се пречистен и по детски искрен разказва какво е видял. И какво не ще забрави в наивистично съприкосновение с палитрата “живот”:

Планините позлатяват
първи слънчеви стрели,
като сенки отлетяват
светлосините мъгли.

И гората прояснена
нежно приказки мълви
на душата вдъхновена
шепнат полските треви.

Чучулига в небесата
пей в забрава, пей в захлас;
дивен празник на земята
носи утринния час.

Творчеството на Методи Вечеров почти не се докосва до реални проблеми. Но не търси и мистични кодове за своите размисли върху света. Голяма част от лириката му е посветена на темите за любовта и жадувана, закъсняла взаимност. За жената с приказно-баладична чувственост. Издигната в платоничен култ, пред олтара на който мъждеят еротични искрици… И когато надеждата се разтвори в безкрая на времето, съзнанието става подвластно на скръбта. Като бавни вълни, помитащи пред себе си многоцветните кули на очакването, идват други теми: за смисъла на живота и смъртта и нашето земно съществуване. Посрещано с радостно начало и предизвестен тръпнещ финал:

При тебе дойде ли, ти скърбен й кажи:
отмина той в незнаен, мрачен път,
где никога цветята не цъфтят,
където вечен мрак навред лежи.
При тебе дойде ли, ти всичко разкажи…
Ще чуя, може би, в тоз час свещен
жалобний стон при спомена за мен.
При тебе дойде ли, ти скърбен й кажи:
в желание по теб угасна примирен.

                               “При тебе дойде ли…”

Като всички автори и Вечеров има свои предпочитани символи, искрящи в сферата на лирическото му наследство: “вечер теменужна”, “бродник”, “смирение”, “молитва”, “орис”, “гробище”, “окови”, “смарагдово утро”, “развалини”, “зора”. Те разкриват динамична натура, лирата на която извайва разни състояния на мисълта. Съзнанието на поета е като птица, стрелкаща се към чисти надежди. После стремглаво пада в тъжните ласки на унинието…Възражда се и отново разперва криле високо в облаците на многоцветната духовност. Създателят на “Светлини в леса” е далеч от всяка монотонност. От мултиприциране на изказа и от внушения с предварително оповестен естетически жребий. Методи Вечеров не приема символите като статична величина с ясни параметри, които се вграждат в мозайката на творчеството по утвърдени закони и трябва да се следват безусловно. Авторът експериментира внушението на индиректния изказ с разбираеми слова, в които полетът на духа слива земно и небесно. А те, като две влюбени крайности на неделима общност, раждат човека. В сбирката възвестен като страдащ ангел, или добродетелен пакостник. И сгрешила висотата на полета птица, на която ранената душа вещае катарзис… Той се таи в шепота на тъмни поколения, очакващи своя бъдещ син да ги възкреси в паметта си:

Обичам покоя, що сявга витае
над тебе, безмълвно село,
и вятърът, който изтихо играе
по моето морно чело.

Обичам и твойта самотност печална,
прилична на вечерна тма -
камбанната песен, въздишка прощална,
звучаща в покоя сама.
……………………………….
Обичам те - в тебе душата намира
почивка след морния ден,
в теб сещам безследно скръбта да замира
пред взора на цъфналий блен.

                                        “Село”

За жалост, създаденото от Методи Вечеров се ограничава единство до разгледаната скромна книга. С тези редове не се спираме на превода му на “Гитанджали” от Рабиндранат Тагор, нито на стиховете в периодиодиката - “АБВ”, “Епоха”, “Бисери”, “Съвременна илюстрация”, “Напред” и т.н. Като автор е забравен, заедно с много даровити люде в българската литература. Но художественият градеж се състои не само от малки и големи имена. Времето е най-добрият съдник кой да бъде вечен, кой - заслужено забравен и кой - преоткрит за света на читателите. Символизмът, както въобще модерното в духовния живот на страната, е процес с непрестанно развитие. То пък се корени в литературния ручей на предците, от който ярки примери могат да се черпят винаги. Сред които са и стиховете от “Светлини в леса”. Те греят с меко озарение. И могат да стоплят забързаното, отчуждено сърце на човека, изгубен в сивотата на студената тълпа днес. Защото в “Къде” отново изниква актуалният за човечеството въпрос:

Нощта обгръща небесата сини
и шепне своите молби:
самотен - питам где ще отпочине
духът след тъмните борби?

Наистина, съвременници, къде?..