ДОБРО УТРО
ДОБРО УТРО
Започва да свършва и тази година.
Изплита пътеки от сухи листа.
Небето се вижда на късчета сини,
пропити с есенен страх.
Зад голите храсти и думите голи
ни дебне студът и напада ни
в гръб.
Задрасква ни бързо с един остър молив,
направен от скръб.
Започва да свършва поредната стъпка
от нашия танц между Тук и Отвъд.
Акорди и птици премръзнало тръпнат.
Добро утро, студ.
ЗАЛЕЗЪТ
Един мъгливо-снежен зимен ден
помаха със усмивка закъсняла,
възседна своя северен елен
и тихо тръгна по ръба на залеза.
Следите от копитата сега
са пълни със последни капки „вчера”.
И залезът се пита със тъга
кога ли свойто „утре” ще намери.
ГАРА
Изгаря в пожара си ранната есен.
Небето бледнее и чака студ.
Изпращаме лятото. Много е лесно -
вече не чакаме да ни простят,
вече не чакаме да ни обичат,
вече не знаем къде да спрем…
Нещо било е. Облаци тичат
над него и го покриват съвсем.
Денят се превръща в зимна гара.
Тук все по-рядко минава влак.
И все таим надеждата стара,
че утре влакът ще мине пак,
че утринта пак ще бъде красива
като последна любов,
като юг…
А всъщност нощният влак си отива.
И утре
няма
да дойде друг.
СЛЕДЛЯТНО
Лилаво-есенно, морето
удави полъха на лято.
Студени, изгревите кретат
над заливи от старо злато.
Пътуваме извън сезона -
не сме родени за туристи.
След стоезична какафония
морето бавно се пречиства.
И виждаме го на разсъмване -
свободно
и далечно.
Истинско.
Вълните, неродени хълмове,
душата синя са разлистили.
Но кой да я чете? В следлятното
пространство оглушават мидите.
Във пясъка е безвъзвратното.
Летовниците си отидоха -
като нелепи гастрольори,
за кратко осквернили сцената.
След тях остана дъх моторен
и плаж - душа осакатена,
покрит с костилки от маслини,
с кутийки, фасове, буркани…
Морето после цяла зима
мъчително лекува рани.
Ела да помълчим, заслушани
във шепота на пясък есенен,
да бъдем двете малки внучета
на тази тъжна морска песен.
Да прочетем поне началото
на книгата, пред нас разтворена.
Морето много е видяло.
А все по-малко виждат хората.
СНЕЖНО И ПРОЛЕТНО
Скри се градът със мъглата намусена
и замириса на нова трева.
Снежно и пролетно пътят препуска
и във очите вали синева.
И разцъфтяват иглики-клавиши
върху огромния снежен роял.
С тези клавиши зимата пише
кратък постскриптум, изпълнен с печал.
Но пролетта й отнема рояла
и го залива с пъстри бои.
И песента - преди малко прощална,
вече със слънчеви ритми струи.
Снежно и пролетно пътят препуска
и се усмихват нови листа.
Само два ясена - черни и сухи -
все ни напомнят
за есента.
ЛЕБЕДОВАТА ПЕСЕН НА ГРОЗНОТО ПАТЕ
Не съм за пред хората. Тоест, не съм за пред птиците.
Гласчето ми грозно програква и тъничко писка.
Не мога да стигна дори до кънтящите жици.
Добре че ловците са вече съвсем наблизо.
Дано да уцелят веднага сърцето ми патешко.
Дано стрелят точно и всичко най-после да свърши.
От толкова време живея, достатъчно патих,
крилата ми тромаво падат като прекършени.
Веднъж две деца си разказваха някаква приказка
за грозното пате, което станало лебед.
Присмиваха ми се онези клюкарки - тръстиките.
Щом почнех да плувам, с краката си тиня загребвах.
Останах си грозното пате и пляскам в блатото.
Но чувам как лебеди режат небето с крилете си.
Най-после дойдоха ловците на грозни патета.
Най-после парченце олово проби сърцето ми.
НЕВИДИМИ ПЪТЕКИ
Отново снегът по пътеките тъжни на хората
раздава и милост, и прошка, и малко любов.
Отново с невидими стъпки пристига от Горе
и носи чак тук своя призрачен тих снегослов.
Отново, белязани с белия знак на магията,
над бездни безименни търсим светулка и жар,
но споменът за топлина вдън земя сякаш крие се,
прашасал е - сякаш отдавна забравен олтар.
Реката замръзва, а заедно с нея и лодката
стои прикована под тежки въжета от лед.
Гласът на водите удавя се в мъничка локва.
Гласът на веслата заглъхва във снежен букет.
И летните пътища спят, докато чакат лятото.
А ние вървим по пътеки от бели искри.
Денят ни е сянка прозрачна на болката,
бялата.
Сънуваме в сънища снежни, че пак сме добри.
ПЕСНИЧКА ЗА ПУСТИНИТЕ
Пустините си нямат дом.
Пустините си нямат думи.
Те имат само небосклон -
красив, далечен и ненужен.
Пустините си нямат път.
Пустините си нямат обич.
През тях човеците вървят
и ги засипват със прокоби.
Пустините си нямат бог.
И сатана дори си нямат.
А пясъкът им е дълбок
и кладенците са измама.
Пустините живеят там,
където никога не спираме.
Пустините са онзи храм,
пред който цял живот
умираме.
