Николай Христозов

Народът…
С посечена памет,
с мъгливи от пепел очи,
загледан в земята си черна,
горчиво и гробно мълчи.
Мълчи -
ням от писъци диви,
мълчи -
сляп от кости-грамади…

Не може човешката памет да носи небе от страдания.

… Хиляда човека вървели през гъсто сплъстена гора.
Наоколо - сеч и пожари.
А там, под върха -
пещера.

Събрали се хората в нея и чакали чудо да стане.
Но утрото вест им донесло:
гърмежи
и звън ятаганен.
Черкези със съскащи борини оглеждали тесния вход.
Отвътре - очи притаени,
по-мрачни от мрачния свод.
„Излизайте!” -
гневно крещели.
Но в отговор чули мълчание.

И камъкът само отвръщал на всичките люти закани.

И шепот в пръстта заговорил.
Настигал се глас подир глас:
„По-страшно от робството няма…
Смъртта по-добра е за нас….
Тук нека за вяра загинем, но руският цар да узнае…
И цяла Европа да чуе…
Да помни свободна България…”

Прегърнали своите рожби и свели глава като в храм.

Черкезите бесни пред входа насипали сяра с катран,
запалили огън отровен
и с конските чулове тежки
завихрили пламъка вътре…
До сетния
вопъл
човешки…

И после се спуснали мрачни към скритата в дим низина.

А спяла Европа спокойно.
И руският цар не узнал.
И още, и още по-тъжно:
дали ги запомни България?

Не знам.
Но в нощта на поета свещица за тях не догаря.