БЕЗМЪЛВИЕ
БЕЗМЪЛВИЕ
С гневна длан ще изтрия сълзата
по ръба на тревогата днешна.
Няма време за нови разпятия -
мина всичко, което болеше.
С ням въпрос покрай тежки руини
ще претичам - сама и незряла.
Няма време през нощни градини
да бера ветрове на раздяла.
Аз съм тук. И съм днес. И съм цяла.
Водоскоци в косите ми плискат.
Тръпне изгревът в месец прощален.
Слънце идва - горите здрависва.
Ручей гони реката, забързан
към морето на спомен без име.
И в сърцето ми топло покълва
дом очакван, останал безмълвен.
ПРЪСТЕН
Аз просто закъснях за пролетта.
Откъснах цвят от клоните уханни.
Завърнах се през болка в есента,
но може би пак няма да остана.
Пропусках да се срещна с всеки лъч,
прорязал като болка планината.
От слънцето и дебнещия дъжд
се криех, непребродила реката.
Сега съм пред поредната дъга,
която като в пръстен ме прегръща.
И само безсезонната тъга
при корените тихи ме завръща.
АЗ СЪМ ТУК
На дъщеря ми
Мое мило, красиво момиче,
ти навярно не знаеш сега:
всяка обич е нежно обричане,
а раздялата носи тъга.
Мое изворче, жажда предпролетна,
ти ухаеш на първи откос.
От треви и цветя си омаяна.
Онемяваш след всеки въпрос.
Търсиш слънце, залутано в тъмното.
Спираш облаци, зли ветрове.
Имаш пътища, слизащи в стръмното.
Стигаш истини, бдиш часове.
Мое мило, прекрасно момиче,
знай, че чакат те подли лъжи.
Но не спирай, към изгрев затичана -
ще намериш там чувства добри.
А когато сред сянка и бурени
уморена посрещнеш нощта -
си спомни: щом копнежът изгубен е,
се намира след тежка сълза.
Аз съм тук и те чакам да дойдеш.
Прегърни ме - дори да греша!
Като майка, сломена от спомени,
ще ти дам своя дом с топлота!
СРЕД БУРЕН
Аз страдам за душата ти. И плача.
Но кой ли в тази буря ще ме чуе?
Разпъвани на кръст - и без палачи
се чувстваме изгубени сред бурен.
Луната ще ме срещне предрешена
и в скутите й тайно ще се гушна.
А вятърът, от склоновете люшнат,
ще свирне сред голямата вселена.
Отдавна и момичето не чака
с очите си да пиеш тишината.
Навярно те е виждало разплакан
на моста между „вчера” и „оттатък”.
Останали сами, неукротени,
аплаузите плахи на гората
ме срещат и ми казват: „Няма време”.
И тръгвам по посока на дъгата.
СЛУЧАЙНОСТ
- И защо ли сега, остаряло момиче,
пак те срещам сред път? И защо те обичам?
Спри за малко и виж: все след бурите тичаш.
Докога ще съм сам? Само в тебе се вричам.
- Знам, че много отдавна по безкрайните писти
те застигах през болка, разговаряхме с теб.
Днес не вярвам на никого. Празници си измислих.
Всички думи забравям. Хвърлих тежкия плен.
- Моя истинска приказка беше много отдавна.
За какво ли те спирам, уморена от път?
Днес ръката ти нежна се ръкува с мен хладно.
И очите ти млади непрестанно сълзят.
- Мое чувство изстинало. Спомен детски си само.
Отлетяха далече безметежните дни.
Беше с мене навсякъде като истинско рамо.
Днес за тебе не вярвам някой друг да скърби.
- Сбогом, спомен неминал; рана, в мен незараснала.
Тази среща случайна ми напомни с тъга,
че животът е всъщност низ от случайности.
Ти остана за мене непролята сълза.
ОБРЕЧЕНА
Аз тръгнах обречена в пътя далечен.
Не махнах за сбогом на своя любим.
Зад мене останаха в тръпната вечер
викът непрошепнат, юмрукът ми свит.
Тогава не мислех за дълг или слава.
Не исках ни клетви, ни думи, ни смях.
Аз тръгнах безмълвна. А виж: остарявам.
Изгубих навярно мечтания бряг.
Къде ли сега е момчето от спомена?
Къде ли се лутах, къде ли не бях?
И дълго тъгувах, от болка подгонена.
Но обич не срещнах. Будувах сред страх.
Аз тръгнах обречена. Свърнах от пътя.
Днес нямам илюзии. Нито мечти.
И просто ще следвам възлите скъсани.
И всичко ще свърши. Ще светнат зори.
БЕЗ ТЕБЕ
В този час, в който търсех утехата,
беше тихо и скръбно, проклето.
С алчни шепи от мен те отнемаха.
Опустяваше бавно сърцето.
Сини сипеи бляскаха в тъмното.
Кървав, залезът плачеше с мене.
И усещах, че всичко изплъзва се.
Без опора оставах. Без тебе.
Но в мига, в който тръгваше с болката,
не посмях да си вдигна ръката.
Затова след години и в спомена
пак те търся. И пак се разплаквам.
КЛЮЧЕТО
Загубих ключето, което ме пази.
Намерих обаче небе.
Потърсих в лазура, сред облака празен,
едно вледенено сърце.
Захвърлих и стъпках и гордост, и нежност.
Останах под свода сама.
И в някаква лудост, сред синя безбрежност,
погледнах към ведра луна.
Течаха реките след бури тревожни.
Мостове отнасяха в миг.
А аз под звездите без тебе не можех.
И срещах дъгите без вик.
Дали ще намеря най-сетне ключето,
което ми бе подарил?
И има ли лек, щом разбиеш сърцето,
да вярваш, че пак би простил?
ЗАБРАВИ МЕ
Хайде изскубни ме от сърцето си!
Сбогом ми кажи! Отдалечи се!
Ето: отминават много месеци.
Нужно ли е пак да ми се вричаш?
Тръгвай си: без мене има щастие.
Думите красиви не изричай!
Някъде навярно те очакват пак.
Другаде безумно те обичат.
Празни ще са всички обещания.
Улиците тихо ще заплачат.
Нужни ли са думи за оставане,
щом като сме чужди и отчаяни?
Лунните цигулки на тополите
миглите разплитат на раздяла.
Приказно се стичат над мостовете
песните на славеи в здрачаване.
Всичко преживяно е изгубено.
Няма да се върне: разбери ме!
Пътят ми отдавна води другаде.
Вземай си писмата! Забрави ме!
ДЪГА
Трябваше да се изгубя, за да се намеря.
Трябваше да те открия след безброй сълзи.
Трупах не усмивки, а тревоги цели бездни.
Мислех си, че светлината вече предстои.
Трябваше да боледувам, за да оздравея.
Трябваше да се разминем, за да ти простя.
Плачеше душата, а сърцето тихо пее.
Сили имам още само да се разгневя.
Трябваше да те обичам, за да те намразя.
Зимата през сълзи разтопи леда сама.
Днес съм по-спокойна. През тревите свежи газя.
Ражда се в небето синьо приказна дъга.
МРАЗЕХ ТЕ
Мразех те, защото те обичах.
Сринах се след твоята лъжа.
Много дълго беше ми се вричал,
а накрая болна онемях.
Пламваха огньове в планината,
отразени в моята река.
Пареха ме ласките познати,
а изгубих всички - до една.
Скръбните цигулки на щурците
скришом ми ограбваха смеха.
Тътнеха неистово горите.
Плашех се за моята бреза.
Мразех те, защото те обичах.
Исках, но не можех да простя.
Вече знам, че онова момиче
има оттогава сто лица.
ГОРЧИВИНА
Имат вкус на горчива измама
всички твои целувки сега.
Аз оставах и сляпа, и няма
след прозрачната твоя игра.
Всеки дъх без надежда улавях
и си мислех: а може би ти
ще усетиш, че нощите хладни
изживявам без страх и сълзи.
А сърцето ми търси пътеки
над реката, към близкия хълм.
Тайно минало тихо нашепва,
че ме чака светкавица с гръм.
Имат вкус на поредна измама
всички бързи целувки за мен.
И не знам при кого ще остана,
щом последната ти раздадеш.
