Борислав Владиков

Композирана в три цикъла, книгата Д Ъ Г А на Красимира Кацарска позволява да проникнем в нови интимни кътове, да почувстваме решимостта ? да ни допусне в светая светих на душата си.
Определяйки своята природа като постоянно завръщане, тя разумно отваря входната врата към своя род, за да усетим атмосферата, в която е пораснала. Малко са хората на художественото слово, които забравят родовите си корени, но допуснат ли това, те увяхват, лишени от възможността да пият силни сокове. Неслучайно първият цикъл е наречен РАМО. Рамо са нашите деди и прадеди, нашите родители, домът, в който сме се родили, децата ни. В случая нейният дом, построен край бистра и буйна река, е обърнал лице към изгрева на слънцето. По отсрещните хълмове тя е тичала като дете, късала е ранни пролетни цветя, летяла е с крилете на ветровете, къпала е душата си с небесните дъждове. Тази бистра Бистрица и нейната рождена майка Рила планина са нещо като всмукано майчино мляко и няма как през годините на своя живот авторката да не се стреми към подобна бистрота и чистота в отношенията с хората. При такава природна даденост грях е да бъдеш мътен човек.
Искаше ми се да направя кардиограма на нейните поетични чувства, но това се оказа непосилна задача. Състоянията непрекъснато се сменят. Рядко можеш да откриеш един слънчев ден от неговия изгрев до залеза му или да се порадваш на една звездна нощ, аранжирана от концерта на щурците. В небето на Красимира Кацарска прелитат ту бели, ту черни облаци. Валят благодатни и недотам добри дъждове. Те добре я познават, но и тя добре познава тях.
Влязла в света на детството, тя изповядва:

Чувствам, че е късно за тъгата.
Вече ми е светло на душата.

Тези бързо сменящи се светлосенки съпътстват постоянно нейното битие и тя нито веднъж няма да бъде от край до край щастлива или погубващо нещастна. Нея никога няма да я видим как се дави в собствените си горчиви сълзи и може би това ? дава право да пише: “С гневна длан ще изтрия сълзата/ по ръба на тревогата днешна.” В предварителните разговори за книгата, често пъти нелеки, ние бяхме единодушни, че интимният свят лесно може да подведе поетесата към ненужна сантименталност. Единодушни бяхме, че и при най-трудните обстоятелства, и при най-неприятните огорчения от лъжи и измами човек трябва да запази достойнство, за да не буди съжаление. Това в поезията е особено необходимо. И сега с радост четем:

С ням въпрос покрай тежки руини
ще претичам - сама и незряла.
Няма време през нощни градини
да бера ветрове на раздяла.

Поетесата доказва способност да връзва поетични люлки и с магията на словото да ни връща към детството. Обикновено при такива случаи стихът е игрив като самото детство. Отдалечена от безгрижието на ранните години, днес “Светът жадува за любов,/ пътеки няма, водещи към радост.”
Разбрал колко неравноделна би била една кардиограма на споделените чувства с читателя, помислих, че е по-разумно да се ориентирам към автопортрет на авторката. И това се оказа невъзможно или поне много трудно. Чувствата и настроенията непрекъснато се променят. Подобно нещо не е признак на душевно неравновесие, а рефлекс на кръвта, импулси на сърцето, движение, полети, падения и възвисявания, което само по себе си доказва, че имаме среща с една неспокойна душа, с една вечно търсеща природа; с благородство, със свят на красиви жестове и на любов, която не може да бъде променлива като метеорологичните прогнози напоследък. И никак не е случайно, че в нейната поезия присъстват толкова много ветрове. Тя самата е като вятър. Все в движение, все забързана, все ангажирана с някакво дело. Но не срещнах разрушително-опустошителен вятър. Обикновено нейните ветрове са развигорни, разсейващи тягостни мъгли и облаци. Не знам защо, но аз търся съответствие между ветровете и нейното душевно състояние на жена и поетеса - поривна, неуморна.
В повечето случаи на споделени любовни чувства Красимира говори за Р а з м и н а в а н е и така е наречен вторият цикъл. Първата и вечната любов е мечта, почти непостижим в личен план идеал. Първа и вечна, но несъстояла се любов, неосъществена и неосъществима в онази степен, в която жената обича саможертвено и всеотдайно. Стиховете на поетесата разкодират необяснимата, противоречива, изменчива и неутешима природа на жената. Малцина мъже са способни да удовлетворят тази жажда за обич, защото те - големите мъже - принадлежат не само на жените си. Те не могат да забравят и да се откъснат от света с неговите взривове и земетръси, с неговите войни и противоречия. За лиричната душа на поетесата е достатъчно само да проплаче:

А светът е голям,
а светът е тревожен.
Няма вече ни храм,
ни служители божи.

Като човек, пропит от тревогите на света, не мога да не отбележа колко много и верни неща са казани в това кратко четиристишие. И ми се иска да видя, да почувствам, че извън интимния свят, всеки един от нас носи болезнено в душата си този свят без храм и служители божи, но това вече е друга тема и предмет на друг коментар.
Който е приел кръста да се изповядва открито, но не разголено пред читателите, той това трябва да го прави без свенливи съображения и страх, че може да огорчи някого. Светът е изначално лъжовен и изначално греховен. Непростимо е да съдим любовта. Това означава всеки сам да осъди себе си.
По-важно е как оценяваме другите. Колко строго си позволяваме да съдим. Когато става дума за поетесата Красимира Кацарска, без колебание трябва да признаем: тя е благороден човек, не отмъстителен, чужда на жестокост и тежки проклятия. В нейната любовна лирика никъде и никога не срещнах строфи, подобна на тази:

Отивай си завинаги оттук!
Не искам нито звук от твойто име.
Ще бъде север, ако ти си юг.
Прегърнем ли се - някой ще загине.

Не е важно кой е авторът на тези стихове. Цитирам ги не за да порицаем техния автор, а да ги съпоставим с друга интимна тоналност:

Приюти, мълчалив,
непростените сълзи!
И по пътя горчив
без любов не осъмвай!

А когато в зори
се събудиш без рани,
пак за мен си спомни -
че била съм ти рамо!

В любовните си изповеди една жена не се обезличава като характер, не стене, не ридае, колкото и немилостиви да са посоките. Любовта не е любов, ако е падение, което предизвиква съжаление. Любовта е любов, когато има свое достойнство и чест:

Скрита от бездънните звезди,
вярна на тревожната си есен -
зная, че светът ми се руши.
Но от утре ще съм светла песен.

Застоят е чужд за неспокойната и вечно устремена душа. Погледът й непрекъснато търси дъги, мостове, пътища, пространства:

И още чакам някой да приседне тихо
на моя праг след толкова непостоянства.

Кой би могъл да каже, че е чужд на подобно очакване? Кой не се надява да дочака най-красивата, най-пълнокръвната любов. Който има високи принципи за обич и вярност, когато е с изострена чувствителност, няма как да не изплаче болката си от този непостоянен и неверен често пъти свят.
Съществуват какви ли не теории за модерна съвременна поезия. За съжаление някои станаха прекалено модерни, прекалено цинични и прекалено неясни. Подвластни на чужди моди, хладни и непроницаемо мъгливи, те могат да погледнат пренебрежително на стиховете, които със своята простота и естественост достигат безпрепятствено до сърцето на читателя. В нашия случай имаме шанса да се срещнем с една естественост, която няма как да не ни спечели със своята поетична искреност.
В избора на заглавието на книгата Д Ъ Г А е закодирано специфично съдържание. Небесната дъга е знак за чистота. Тя е венчалният пръстен между земята и небето. Но битието на дъгата е кратко като щастливата любов и не всеки смогва да премине под нея. В тази книга читателите имат удоволствието да вървят към дъгата, да се приближават към нея и да я търсят отново и отново, ако изчезне пред очите им. Този стремеж да стигнем до нея и да продължим нататък към други небесни дъги не е ли една красива метафора на вечната жажда за любов и щастие?
Човешкото ни присъствие във Всемира е пълно с илюзии и увехнали мечти. За да не бъдем прекършени от “безсезонната тъга”, спасението е да се завръщаме при “корените тихи” на човечността.
Много от стихотворенията създават впечатление, че авторката ги споделя гласно с нас. Те изгубват нещо важно, ако ги възприемаме само като признания на Красимира Кацарска. Тя е мъдър събеседник. Иска да я чуем и разберем и ако можем да се поучим от нейния в повечето случаи горчив опит, защото е опит на едно голямо разминаване:

Мъчех се да съм добра -
грешките без страх повтарях
и сред страшна тъмнина
с обичта сама изгарях.

Виждам, че светът е сив -
исках да съм многоцветна.
И така без знак убих
бързо женската суетност.

Противоречието между сивотата на света и нейната многоцветност причинява страдания, предизвиква конфликти и противоборство, без особена надежда да победи пороците и несъвършенствата на днешния свят. За нея единственият спасителен пояс е споменът за красивата, макар и изгубена любов и нейната вътрешна убеденост, че добротата, човечността ще спасят човека от пълно отчаяние. Има и нещо друго, което й помага да съхрани крилете си в полета към бъдещето:

Кръстопътни посоки
ни разделят сега.
Тръгвай! В себе си нося
само светла тъга.

Тази светла тъга озарява душата на всеки, който отвори страниците на стихосбирката Д Ъ Г А. И това се постига не защото авторката съзнателно се стреми към подобен развой на чувството. Не вярвам да е повлияна от онова време, когато всичко трябваше да завършва оптимистично, ако искаш произведението ти да види бял свят. По-склонен съм да мисля, че е същност на нейната душевност, иначе не могат да се сътворят стихове като тези:

Само понякога мислено
в светлия кръг на простора
виждам душата разлистена
как с тъмнината говори.

Това се случва “само понякога” и то “мислено”, но подобно признание не ни пречи да усетим озониращата функция на нейната поезия. Нека не забравяме - вторият цикъл е озаглавен РАЗМИНАВАНЕ. Разминаване - болезнено, мъчително, но не фатално заради неосъществената или излъгана любов. Душевното равновесие е деликатно, но е удивителен атестат за извиращата от нея светлина. Любов не се проси. Любов се отстоява.
Стихотворението А З от третия цикъл ТАКАВА СЪМ би могло да носи заглавие Автобиографично. Участта на човека, на жената, на преподавателката никак не е за завиждане. Уроци, стотици писмени работи, матури и кандидатстуденски изпити, издаване на месечен училищен вестник и на юбилейни сборници, литературнокритически трудове, рецензии на книги, обществени ангажименти, редактор и коректор, литературен историк и есеист и какво ли още не. Тя не умее да се брани от литературни навлеци. Като че ли няма съпротивителни сили да се дистанцира от натрапчивите, от досадните. В това отношение й липсват съпротивителни сили поради прекалена доброта:

Вечни въпроси разпъват душата
в делнични срещи без край.
…
Всеки ме търси за свои проблеми -
моите чакат встрани.

Добре е да не се забравя простата истина - и най-волевият, и най-силният човек не може да промени законите на природата. Красимира не е в първа младост. Плодоносният и богат на багри есенен сезон я съветва да бъде по-разумна. Хубавите, щедрите хора, които са я обичали повече от себе си, вече са зад хълма на живота. Пътеките се свличат устремно надолу. Студът от чувството за самота прониква неумолимо. Това не са мои разсъждения. Техният смисъл е извлечен от стиховете на поетесата. Навлизайки в този разумен сезон на живота, тя все повече разбира, че спасението е в чистотата на песните, които е създала и които й предстои да създаде. Уверява ни, че нейният ум не дреме “пред характери дребни”. “Безсъние ме мъчи сто години”. Боже, какъв болезнен вик! Моята утеха, а навярно и нейната е, че това стогодишно безсъние е богато оплодено. И тъкмо сме облъхнати от чувство на състрадание, тя възкресява някой спомен от детството и с него изпълва безплодното небе с узрели звезди. “Старото момиче” сега се опитва да прогони “злините на целия свят” и “щедро сърцето си младо раздава”. Това е трогателна есенна наивност, романтичен порив на сърцето, което не го разяжда червеят на завистта, че другите имат несметни богатства, но нямат нейния сейф от златни български думи:

Прекрачвам през съня и влизам светла
в зората на поредния си делник.

А в друго стихотворение - не без гордост, не без самочувствие заявява:

Вярвам, че дори да ме боли,
думите ще светят поетично.

Ето: такава е тя и комай не може да бъде друга. Непоправима и неутешима в любовта си.
Това е моят избор. Това са моите предпочитания. Те не са задължителни за никого. Най-добре е всеки сам да открива себе си под поетичната Д Ъ Г А на Красимира Кацарска.

24.08.2010 г.