Николай Рубцов

превод: Иван Есенски

ПОСВЕЩЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛЯ

Мръзнат моите верни гергини
и усещам, че иде нощта.
И по буците жлътнала глина
зад оградата падат листа.

И какво, че звездите изгряха
над сиротната моя земя!
Самолетите ми отлетяха
и последният влак отгърмя.

Параход не дойде цяла зима,
спят талигите в родния край.
Аз пристигам при теб в ден безимен –
ти водица поне ми подай.

РАЗПЛАТА

Аз забравих що значи любов
и по лунните градски павета
клех и сипах такъв сквернослов,
че немея, когато се сетя.

И внезапно, притиснат насън
от омразата в някакъв ъгъл –
ще извикам, ще хукна навън
и по старите дири ще тръгна.

Тя в среднощния късен кошмар
ще открехне вратата небрежно.
Аз на прага ще спра като звяр,
закопнял за уют и за нежност.

Побледняла, ще каже: – Върви!
Всичко свърши отдавна. Уви,
аз за теб нищо вече не знача!
Отиди си! Не гледай, че плача!

И тревожно по горския път,
в който сватбите селски се щурат,
мрачен, тъжен и нощен – отвъд
ще потъна аз в снежната буря.

Не ще скъсам веригите слепи,
не ще литна без дъх и без слух
в пугачовските, волните степи,
дето скита бунтарския дух.

Ни мъчително ще се прощавам
с тая дълга тъга – есента,
с коневръза, над който минават
в студа жеравните ята.

Но в сърцето ми ти съществуваш,
затова пожелавам ти пак
параходите ти да пътуват,
да препуска в нощта твоят влак!

ОТЛЕТЯХА ЛИСТАТА

Пак тополов листопад вали –
всичко се повтаря неизбежно…
Не жали листата, не жали!
Пожали любовната ми нежност!

Нека голи дървеса стърчат,
не кълни виелиците шумни!
Без вина сме, че и този път
отлетя горчивата им шума.

ЕЛЕГИЯ

Ще отместя аз хляба невръстен,
на смъртта ще протегна ръка.
После нека ме любят и търсят
над самотната моя река.

Всички земни блага да предлагат
от ония отсрещни места –
не ще купя аз дом до оврага,
няма там да отглеждам цветя…