Георги Н. Николов

Барутните вълни в нашата история, както е известно, отмиват от света на живите редица автори. Сред тях е Михаил Парасков с псевдоним “Летов”, застинал в спомените на Христова възраст. А в литературната история - с лирика в периодиката на “Ново време”, “Демократически преглед”, “Пролетари”, “Ново общество”, “Работнишко дело”, “Пролетна заря”, “Начало”, “Литературен алманах” и пр. Част от която е намерила място в единствената му книга от 1908 г.: “В дрезгавините на нощта”, Казанлък, печатница “Иван Гутенберг”…
Но и стиховете по страниците им, и останалите творби от четирите цикъла на поетичния сборник - “Силуети”, “Майски терцини”, “Работнишки песни”, “В гората на смъртта”, сякаш все още чакат вярната си оценка. През погледа на човешко разбиране за времето, в което Летов съществува като гражданин, интелектуалец и поет, слети в тревожно единство. Речникът на българската литература, БАН, 1977 г., определя художественото наследство на Михаил Парасков като книжно и декларативно, с малки изключения. “Тематично стиховете се доближават до идеалите и мислите на работническата класа. Наситени са с чувство на безсилие и отчаяние, породено от тежкия живот на пролетариата. Някои от творбите на Л. имат призивен тон, в тях прозвучава протест срещу социалната несправедливост. Лиричните песни от цикъла “Силуети” са пропити с чувство на тъга и неудовлетвореност от живота”.
Литературният процес, ако сам не е идеологизиран от създаващия го автор, рядко се подчинява на политическа догматика със съпътстващите я критерии за ценно, ненужно, красиво и отричано грозно. Естетиката на обществения модел се мени заедно с контурите на този модел във времето. И бива заменяна с нови нравствени, следователно - и художествени ценности. До следващия обществен модел и т.н. Но художественото наследство, вече създадено и завещано на поколенията, само по себе си не се мени. То предлага на читателите духа на автора, втъкан между редовете. Рисува човешкия му, земен силует. Така го прави разбираем, близък и внушаващ доверие. “В дрезгавините на нощта” е книга-послание, в често несръчните стихове на която Летов разговаря с нас. Откровено, достъпно, далеч от всякакви мимолетни политически увлечения, социални ежби и декларирана обществена принадлежност. Което е повод да разгръщаме страниците отново, в нашата трудна обществена действителност, повече от век след отпечатването й…
Струва ми се, че лириката на Михаил Парасков е очакване. За какво? Еднозначен отговор тук не може да бъде даден. Ако обърнем поглед към историческото съвремие, съотнесено към човешката му и творческа младост, ще съзрем мътни военни хоризонти. Пропукващ се под вековната си маска селски бит и хорски мравуняци в градове с патриархално мислене. Но с фабрични комини, олицетворяващи дневния хлебен залък. Иначе казано: това е неспокойната картина на една вече отмряла България. За съвременника Летов пък - нощви, в които зрее суровото още тесто от истини, с които иска да засити творческите си търсения. А те се основават върху християнската посока за добро и зло в делника. За правото на всеки да търси отреденото му място сред “братя”, като им дарява малко щастие от своята душа. За хармония сред себеподобни и забулените в неизвестност към нея пътища. Когато търси мястото на личното си “аз” в живота, Михаил Парасков кове със символи правда, истини и жизнена праволинейност за цялото свое поколение. Очакването му няма ясни контури, но втъкано в лирика добива условна форма на протест срещу отлитащите сиви години. И в “Морето спи пред мен” той подсказва необходимостта от промени. Авторът не е прозрял какви да бъдат реалните им очертания. Но самата разбунена по редовете жажда те да се родят и да преобразят делника е вече форма на протест срещу рутината и човешкото обезличаване. В повтарящото се еднообразие на безплътни дни след самотни нощи:

Морето спи пред мен… На влажни бряг
Седя и чакам с сълзи на очите.
За вятър бдя: да се простя навек
Не мога, с болките що тровят ми гърдите.
Безбрежна шир приветствува ме с свойта мощ,
А вятър няма ощ!

Готов е моят члун, платната веч плющат,
Край мене с шум унил разлива се вълната.
И вярата расте в душа ми тоя път,
А мисли, цял рояк, все бродят ми в главата.
Житейската вълна шуми в таз глуха нощ…
А вятър няма ощ!

Създаденото от Михаил Парасков онагледява лутанията на неговата мислеща и чиста натура в стремежа да бъде полезна на обществото. Като много свои съвременници Летов не открива конкретните позиции, от които да хармонизира човешките взаимоотношения. Да ги направи не само взаимно търпими, но и одухотворени, желани, пречистени от дребнотемие. Класовото разделение не му е понятно и авторът не го разглежда като причина за все по-дълбокото разделение между хората. Но съзира чернотата на крайните квартали и застиналата кръв на живота, крепящ стените им. Нещо трябва да се промени. Подсъзнателно поетът съзнава, че част от обществото слиза все по-надолу в етажите на гражданската пирамида. Че членовете му губят облик, разтварят се в сивота и безперспективност. Идеалистът Летов е обезпокоен. Поезията му ражда работници-титани, бездомници, ковачи на нови времена. Сам той се вижда в ролята на “тръбач мрачен, твърд!” На лирически герой, който зове обществото да изличи само недъзите си. Да добие християнска физиономичност и братът да познае своя брат, макар в одежди на власт и имотност. С което духът му се успокоява и намира мястото си сред идилията на труда:

Съмне ли се… на молитва!
Ставай щом денят изгрей…
И, върви със сърп на битва,
Де не кръв а пот се лей!

Нек лениви роб почива,
Нек му сън не отлети -
Ти, на свойта златна нива
Честен труженик бъди…

                                 “Химн на труда”

Но веднага съмненията взимат връх. Михаил Парасков съзнава, че само добра воля не е достатъчна хората да заживеят в просветление и мир. А смирението не е успешно оръжие, когато се разпределят земни блага. То трябва да бъде заменено с бунт. С предупреждение, че нещо ще се случи и трусовете в човешките низини са необратими. Поезията на Михаил Летов е интелектуална. Той не се е докосвал до проблемите, които го безпокоят в грубата реалност. И за да сподели безпокойството си от дисхармонията на съвремието, отново се потапя в римувана символика:

“Ний рожби сме на вихри ядовити
И скитници от ранни младини;
Ний символ сме на рой мечти разбити -
На хиляди жестоки съдбини.
Борци сме ний и, вечни сме в борбата…
От яка ткань са нашите платна,
Нищожна е за нас смъртта - теглата -
Титани сме, в таз адска мрачина…”

                                                “Вълни”

Песните на Летов са дискос с нафори, в които се крият пожелания за човешка доброта. Както повеляваше епитафия от друг автор и по друг повод: “Във години тежки на смут и разврат не съдете, братя, своя брат!”Веднъж целунати от читателя, будят погледа ни за разминавания между въжделено и реалност. Между истини, доказали правотата си хилядолетия и дребни човешки щения, просветнали само за миг. Поетът е сеяч на хармония, ала семената му падат в неплодородна нива и той остава чужд. Което означава - и самотен. Всички творби от цикъла “В гората на смъртта” са картина за незрящи и песни в пустинна тишина. Тоновете замират по устните на своя създател като солени капки в летен зной. Създадените за духовна тленност раби не искат да го чуят, ала надеждата по редовете все още мъждука:

Ти си моя родствена душа -
Моя бледорозов пролет-блен
В зноя на причудлив край роден…
Кървав мак е твоята уста.

Де си моя родственна душа?-
Бдя аз твоя богоравен взор -
Две слънца сред обзрачен простор…
Ти си моя вечна чистота.

                                “Ти си моя…”

Твърде рано отнет от живота и литературата, Михаил Парасков само загатва творческото си дарование. Може би, ако ориста му беше друга, символизмът щеше да го оформи като брилянтен свой представител в българската книжнина. Прави впечатление, че каквото и да интерпретира перото му - наблюдение, човешка съпричастност, опит за надникване в бъдното, копнеж за взаимност, зад символите се крие философска есенция. И опит от конкретни случаи (а те несъмнено са подтик на редица творби, особено в “Майски терцини” и “Работнишки песни”), да се изведе мащабността на явлението. Като съпоставката между труда-благословия и труда-принуда. Между раждането с право на първа глътка въздух и явното неравенство, водещо до нравствена разруха в личния стремеж на людете към физическо, а не към духовно оцеляване. Светът на Летов е пълен с въпроси, а отговорът е нейде в хаоса на всекидневие, което поетът отрича или идеализира. Или предпочита да замени с духовно скиталчество в тайните кътове на съзнанието си. За да търси отговора, закодиран от прежни поколения. И когато той се губи или не може да бъде преждевременно роден, защото общественото развитие още не е узряло, напускането на реалността е вид спасение. Затръшване на дверите, делящи миазми и проблеми от чистотата на ареалното блаженство. Заедно с разтварянето на личността в света на въжделеното, където въпроси и отговори отдавна са слети в метафорично единство:

Бродник - далечни пространства пребродих.
Щастие-огън запаля гърдите.
Спрях аз; вълшебните двери споходих:
Чакам на твойто сияне лучите.

Над мировете на черни съмненя
Бродя - рай се пред мене разтиля;
Мойте безсилни и страшни стремленя
Вихър и кротко блаженство окриля.

                                  “Далечни простори пребродих”

Михаил Летов не е изключение в нашата литературна история. Идейните му, естетически и тематични лутания също не са нещо необичайно за авторите - негови съвременници. Той е илюстрация за пътя, който извървяват, за да открият себе си за творчество, с което да бъдат запомнени. Още повече - прочетени. А най-вече: да осмислят житейската картина, за да сочат пътя на развитието й в предстоящи години, социални лутания и човешки търсения. В стих, в реалистичен или алегоричен разказ, с всички възможности на ситно изписания бял лист. В този ред на мисли Парасков е само хоросанно зрънце в зида на българската литература. Върху основите на който се извисяват имена-колоси, за жалост също избледняващи днес. Под напора на чужди веяния сред поле, в което националната идентичност също е само символ. Но написаното остава. То се възражда отново и отново. Дори понякога само с бегъл прочит на пожълтелите страници, които “В дрезгавините на нощта” пази. Както стара, грохнала, безсилна майка закриля детето си, напуснало я рано, с тревожна обич. С такава обич е пропита цялата ни стойностна, истинска, исконно българска литература. Нине и присно…А може би и за бъдните години?